Айн Ранд
Ние, живите (9)

VIII

На следващия ден в коридора на Института студент с червена значка спря Кира:

— Гражданко Аргунова, търсят ви от комунистическата организация. Веднага трябва да се явите.

В стаята, до дълга гола маса седеше Павел Серов.

— Гражданко Аргунова, кой беше мъжът с вас снощи при входа? — запита я той.

Държеше здраво в устата си цигара и я погледна през дима.

— Какъв мъж?

— Имате проблем с паметта ли, другарко Аргунова? Човекът, с когото ви видях снощи при вратата.

Зад Павел Серов висеше портрет на Ленин, който гледаше встрани с лукаво намигване. Лицето му беше замръзнало в полуусмивка.

— О, да спомних си, имаше човек, който ме помоли да го упътя за една улица. Не го познавам.

Павел Серов изтръска цигарата си в счупен пепелник и отбеляза учтиво:

— Другарко Аргунова, вие учите в Техническия институт и несъмнено бихте искала да продължите, нали?

— Несъмнено.

— Кой беше този човек?

— Не го попитах.

— Много добре. Повече няма да ви питам. Сигурен съм, че и двамата знаем името му. Искам само адресът му.

— Да, момент… да, той попита за пътя до ул. „Садовая“. Вижте там.

— Другарко Аргунова, припомням ви, че членовете на вашата фракция постоянно обвиняват, нас пролетарските студенти, че сме тайна, полицейска организация. Това може би е вярно, нали?

— Тогава може ли аз да ви задам въпрос?

— Естествено, винаги за една дама.

— Кой е този човек?

— Гражданко Аргунова, да ви припомням ли, че това не е шега? — удари с юмрук по масата Серов.

— Ако не е шега, тогава кажете ми какво е.

— Ще разберете, и то много скоро. Живеете в Съветска Русия достатъчно дълго и съзнавате колко е опасно да помагате на контрареволюционери.

Вратата се отвори и Андрей Таганов влезе, без да чука. За разлика от Серов, който твърде бързо вдигна цигарата към устата си, той бе напълно спокоен.

— Добро утро, Кира — равно каза Андрей.

— Добро утро, Андрей.

Той се приближи до масата, взе цигара и се наведе към Серов, който бързо вдигна ръката си. Серов чакаше, но Андрей не каза нищо. Застана до масата и мълчаливо ги изгледа. Димът от цигарата му се издигна право нагоре.

— Другарко Аргунова, не се съмнявам в политическата ви благонадеждност — меко каза Серов. — Сигурен съм, че можете да отговорите на един въпрос. Какъв е адресът на този човек?

— Казах ви, че не го познавам. Никога не съм го виждала преди, затова не знам адреса му.

Серов с бърз поглед провери реакцията на Андрей, но той не помръдна. Облегна се напред и заговори, тихо, поверително:

— Другарко Аргунова, искам да знаете, че този човек се издирва от властите. Може би не е наша работа да го търсим. Но ако ни помогнете да го открием, това би било от голямо значение за вас, за мен, за всички нас — завърши той многозначително.

— Какво да правя, ако не мога да ви помогна?

— Върви си вкъщи, Кира — обади се Андрей.

Серов изпусна цигарата си. Андрей прибави:

— Освен ако нямаш лекции. Ако имаме нужда от теб, аз ще те извикам.

Кира се обърна и излезе. Андрей седна до ъгъла на масата и кръстоса крака, без да гледа другия. Павел Серов се усмихна, изкашля се:

— Андрей, стари приятелю, надявам се, не мислиш, че аз… тя е твоя приятелка и…

— Не, не мисля.

— Никога не поставям под въпрос и не критикувам действията ти. Дори и когато считам, че не е дисциплинирано да се отменя заповед на другар-комунист пред външен човек.

— Какви дисциплинарни правила ти позволиха да я извикаш на разпит?

— Съжалявам, приятелю, грешката е моя. Разбира се, само се опитвах да ти помогна.

— Не съм искал помощ.

— Ето какво се случи, Андрей — видях я с него снощи на входа. Виждал съм го на снимки, ГПУ го издирва от почти два месеца.

— Защо не ми докладва?

— Не бях сигурен, че това е той. Може да сгреша и…

— Помощта ти би била полезна за теб самия?

— Не ме обвиняваш в лични мотиви, нали? Може би превиших правата си в този случай с ГПУ, знам, че това е твоя работа, но само исках да помогна на събрат-пролетарий. Знаеш, че нищо не може да ме спре да изпълня дълга си, дори… личната привързаност.

— Нарушението на партийната дисциплина е нарушение на дисциплината, независимо от кого е извършено.

Павел Серов се втренчи в Андрей и бавно каза:

— Точно така мисля и аз.

— Не е целесъобразно да се прекалява в изпълнението на задълженията.

— Разбира се. Това е толкова лошо, колкото и да си небрежен.

— За в бъдеще всички политически разпити в тази организация ще се извършват от мен.

— Както кажеш.

— Ако считаш, че не мога да изпълнявам тази задача, докладвай на партията и поискай да ме уволнят.

— Андрей, как можа да кажеш това! За секунда не се съмнявам, че си ценен кадър на партията! Знаеш, че винаги съм бил най-големият ти почитател, та ти си героят от Мелитопол. Не сме ли стари приятели? Забрави ли, че се сражавахме двамата в окопите, под червеното знаме, ти и аз, рамо до рамо?

— Да, сражавахме се.

 

 

През 1896 г. жилищната сграда от червени тухли при Путиловската фабрика в Петроград нямаше канализация. Петдесет работнически семейства, които се тъпчеха на трите етажа, разполагаха с петдесет варела за вода. Когато Андрей Таганов се роди, един добър съсед докара варел от площадката на стълбището, разчупи с брадва леда и го изпразни. Бледите треперещи ръце на младата майка натъпкаха вътре вехта възглавница. Това бе първото легло на Андрей. Майка му се наведе над варела-легло и започна да се смее щастливо, истерично, сълзи закапаха в трапчинките на малките й, червени ръце. Баща му не разбра, че има син в продължение на три дни. Той отсъстваше вече седмица и съседите обсъждаха това шепнешком.

Но през 1905 г. съседите вече не трябваше да шепнат за бащата на Андрей. Той не криеше червеното знаме, което разнасяше из улиците на Санкт Петербург, нито малките, бели позиви — семена в тъмната почва на тълпите. Не криеше и огнените думи, прославящи първата руска революция, разнасяни от мощния му глас, като силен вятър, който разпръсква семената на бунта.

Веднъж, когато Андрей беше на десет години, в кухнята се появиха жандарми. Той се загледа в медните копчета на шинелите им. Жандармите имаха черни мустаци и истински пушки. Ботушите им изтъркаха последната боя на кухненския под. Баща му бавно облече палтото си и целуна майка му. Ръцете й се впиха в него като пипала. Силна ръка я откъсна и тя падна на прага. Те оставиха отворена вратата, ботушите им отекнаха по стълбите. Косите на майка му се разпиляха върху тухлите на площадката пред апартамента им.

Андрей пишеше писмата на майка си. И двамата бяха неграмотни, но Андрей сам се научи да пише. Писмата заминаваха за баща му и на плика, в мястото за адреса, Андрей изписваше с големи тромави букви името на град в Сибир. След време майка му престана да му диктува. Баща му никога не се завърна.

След това Андрей започна да пренася кошници с пране в пералнята, където работеше майка му. Можеше да се скрие целият в кошницата, толкова бе голяма тя. Новата им стая в мазето беше пълна с облаци от бяла, надигаща се, кисела пяна. Дървеното корито под алените ръце на майка му бе пълно със същите облаци бяла пяна, издигащи се до тавана. Пяната им пречеше да видят, че навън е пролет. Но те не можеха да я видят, дори и да нямаше пяна, защото тесният прозорец гледаше към тротоара, където само лъскави, нови галоши шляпаха в калта от топящ се сняг. Веднъж към прозореца политна зелено листо, изпуснато от случаен минувач.

Той беше на дванадесет години, когато майка му почина. Някои казаха, че дървеното корито я е убило, защото винаги било препълнено. Според други причината била в кухненския шкаф, тъй като почти винаги бил празен.

Андрей започна работа във фабриката. През деня стои до машина, очите му са студени като стоманата, от която е направена, ръцете му — решителни като лостовете й, нервите му — здрави като ремъците. През нощта лежи свит зад барикада от празни кашони в ъгъла, който държи под наем. Барикадата е необходима, защото другите трима наематели в стаята не могат да спят от светлината на свещта, а Аграфена Власовна, хазяйката, не одобрява четенето на книги. Затова той слага свещта на пода, вдига книгата до нея и бавно чете. Увил е краката си във вестници, защото му е студено. Снегът пърха и удря прозореца, наемателите спят в трите ъгъла на стаята.

Аграфена Власовна плюе в съня си. Всички спят, освен Андрей и хлебарките.

Андрей говореше много рядко и никога не даваше монети на просяците. Понякога, в неделите, срещаше Павел Серов на улицата. Познаваха се, както децата се познават в квартала, но не разговаряха често. Павел не харесваше дрехите на Андрей. Косата на Павел винаги бе гладко пригладена с брилянтин, майка му го водеше на църква. Андрей никога не ходеше на църква.

Бащата на Павел беше продавач в универсалния магазин на ъгъла. Той мажеше мустаците си с восък шест пъти седмично, в неделя се напиваше и биеше жена си. Малкият Павел обичаше да краде ароматизиран сапун от аптеката, после слагаше най-хубавата си бяла яка и изучаваше Закон Божи с енорийския свещеник.

През 1915 г. Андрей все още бе край машината във фабриката. Очите му бяха по-студени от стоманата, от която беше направена, ръцете му — по-силни от лостовете й, нервите — по-студени и силни от ръцете и очите му. Кожата му беше загоряла от огъня на пещите, мускулите и волята, която ги движеше, бяха закалени като метала, с който работеше. Малките, бели позиви, които баща му някога сееше сред хората, се появиха в ръцете на сина. Но той не ги разпръскваше в тълпите на крилете на огнени думи, а ги предаваше с шепот тайно в тайни длани. Беше член на партия, за която малцина смееха да говорят. Андрей разпространяваше чрез мистериозните, невидими канали на Путиловската фабрика, послания от човек на име Ленин.

Андрей Таганов навърши деветнадесет години. Вървеше бързо, говореше бавно, никога не ходеше на танци. Изпълняваше и издаваше заповеди, нямаше приятели. Обръщаше се по еднакъв начин към кожените палта и просяците във филцови ботуши — с нетрепващи, безмилостни очи.

Павел Серов работеше като продавач в магазина за галантерия. В неделя забавляваше шумна тълпа от приятели в ресторанта на ъгъла. Облягаше се на стола и ругаеше сервитьора, ако се бавеше с поръчката. Често взимаше пари назаем — никой не отказваше заем на „Павлуша“. Водеше момичета на танци, обут в лачени обувки, с кърпичка, напръскана с одеколон.

Харесваше му да държи момичето за кръста и да повтаря: „Ние не сме прости хора, ние сме джентълмени“.

През 1916 г. Павел Серов загуби работата си в магазина за галантерия заради сбиване за момиче. Беше третата година на войната и трудно се намираше работа. Взеха го в Путиловската фабрика и той започна да се появява рано сутрин на входа. Беше зима, денят още не бе започнал, светлините при входа заслепяваха подутите му, сънливи очи, а Павел се прозяваше в яката си. Отначало избягваше старите си приятели и се срамуваше да им каже, че е станал работник. След време продължи да ги избягва, защото се срамуваше от тях. Павел се зае да разпространява малките, бели позиви, държеше речи на тайни събрания и бе подчинен на Андрей Таганов, но само защото „Андрей е преди мен тук, но аз ще го настигна“. Работниците харесваха „Павлуша“. Подминаваше надменно старите си приятели, като че ли бе наследил благородническа титла, цитираше думите на Маркс за превъзходството на пролетариата над безполезната дребна буржоазия.

През февруари 1917 г. Андрей Таганов поведе тълпите из улиците на Петроград. Той понесе първото си червено знаме, получи първата си рана и за пръв път уби човек — един жандарм. Единственото, което му направи впечатление беше знамето.

Павел Серов не видя как Февруарската революция се роди, триумфираща от градските паважи. Беше настинал и остана вкъщи.

Но през октомври 1917 г. и двамата се озоваха на улицата. Тогава партията, чиито членски карти Андрей и Павел носеха с благоговение, се надигна и сграбчи властта. Андрей с коса, развявана от вятъра, се сражаваше при Зимния дворец. Павел успя да спре ограбването на имението на великия княз, след като почти всички съкровища бяха изнесени.

През 1918 г. Андрей Таганов в униформа на червеноармеец се отправи с много други редици в униформи под звуците на „Интернационала“ към фронта от магазини, депа, фабрики, от улиците на Петроград. Той вървеше тържествено, с мълчалив триумф, сякаш отиваше на собствената си сватба.

Андрей носеше щика със същата лекота, с която бе обработвал стоманата, дърпаше спусъка, както дърпаше лостовете на машината. Тялото му бе младо, гъвкаво, като узряла лоза на слънце в обилната кал на окопите.

Рядко се усмихваше и бързо стреляше.

През 1920 г. Мелитопол висеше на косъм между червената и бялата армия. Както се очакваше, косъмът се скъса в една безлунна пролетна нощ. Двете армии се бяха укрепили в тясна, тиха долина. Белите отчаяно искаха да задържат града, но вражеските червени дивизии ги превъзхождаха в съотношение пет към едно. Сред войниците от бялата армия нарастваше неясно, ръмжащо недоволство срещу офицерите им и симпатия към червените знамена на няколкостотин метра. Червената армия беше стегната от желязна дисциплина пред трудната задача.

Те стояха неподвижни, разделени от няколкостотин метра — два окопа с щикове, смътно проблясващи като вода под тъмно небе и с мъже, готови за бой, напрегнати, чакащи. Черни скали се издигаха на север, черни скали се издигаха на юг. Между тях лежеше тясната долина с редки стръкове трева сред разкопаната земя и достатъчно място за стрелба, крясъци и смърт. Достатъчно място, за да бъде решена съдбата на враговете между черните скали. Щиковете в окопите не помръдваха. Стръковете също не помръдваха, защото нямаше вятър, нито дъх от хората в окопите.

Андрей Таганов изпънат отдаде чест и поиска разрешение от командира да изпълни плана си.

— Със сигурност ще загинеш, другарю Таганов, вероятността е десет към едно — каза командирът.

— Няма значение, другарю командир.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?

— Вече е сторено, те са готови, необходимо е само едно побутване.

— Работническата класа ще ти бъде благодарна, другарю Таганов.

Войниците в отсрещните окопи го видяха как се изкачва на върха. Той вдигна ръце в мрачното небе, тялото му бе стройно и високо. Сетне закрачи с вдигнати ръце към окопите на белите. Крачеше решително и без да бърза, като тъпчеше тревата и звукът от стъпките му изпълни долината. Белите го наблюдаваха и чакаха в тишина. Спря на няколко метра от тях. Не можеше да види оръжията, насочени в гърдите му, но знаеше, че бяха там. Мигновено свали кобура си и го захвърли на земята. Изкрещя:

— Братя! Нямам оръжие и не съм тук, за да стрелям. Искам само да ви кажа няколко думи. Ако не искате да ги чуете, убийте ме.

Бял офицер вдигна пистолета си, друг го спря. Не му харесваха очите на войниците им, те държаха щикове, но не ги бяха насочили към непознатия. По-безопасно бе да му позволят да говори.

— Братя! Защо се биете с нас? Защо ни избивате, защото искаме вие да живеете ли? Защото искаме да имате хляб и да ви дадем земя, където да го отглеждате? Защото искаме да отворим врата от свинарника, в който живеете, към държава, в която ще бъдете хора, каквито сте се родили, но сте забравили? Братя, ние се бием за вашия живот, но срещу вашите пушки! Когато нашето червено знаме, нашето и вашето…

Разнесе се изстрел, остър като пукот от чупеща се тръба в долината, придружен от малко синьо пламъче от пистолета на офицер, притиснат до посинелите му устни. Андрей Таганов се завъртя, размаха ръце към небето и рухна върху глинестата земя. Последваха още изстрели, огън избухна от белите окопи, но от другата страна нямаше стрелба. От окопите изхвърлиха трупа на офицер, войник вдигна ръце към червените и изрева: „Другари!“ Изригна мощно ура, долината потрепери от грохота на много крака, развяха се червени знамена. Множество ръце вдигнаха тялото на Андрей. Лицето му беше бяло на черната земя, гърдите му горещи и лепкави.

Павел Серов от Червената армия скочи в белите окопи, където бели и червени се здрависваха, качи се на торба с пясък и закрещя:

— Другари! Поздравявам ви с разбуждането на класовото съзнание! Това е още една стъпка в марша на историята към комунизма! Долу проклетите буржоазни експлоататори! Грабете грабителите, другари! Който не работи, не трябва да яде! Пролетарии от цял свят, съединявайте се! Както другаря Карл Маркс е казал, ако ние, класата на…

Андрей Таганов се възстанови от раната си след няколко месеца. От нея му остана белег на гърдите. С белега на слепоочието се сдоби по-късно, в друга битка, за която не обичаше да говори. Никой не знаеше какво точно се беше случило.

Това бе сражението за Перекоп през 1920 г., в резултат на което Крим падна за трети и последен път в ръцете на червените. Андрей отвори очи и видя бяла мъгла, покрила гърдите му, която тежи и го натиска към земята. Зад мъглата нещо червено блести и си пробива път към него. Той отваря уста и съзира облаче бяла мъгла, което излиза от устните му и се топи в мъглата горе. Струва му се, тя е студена и този студ го приковава към земята с болка, като от игли, забити във всеки мускул. Той сяда и разбира, че болката не е само от студа в мускулите му, но и от черна дупка в бедрото и кръв по дясното слепоочие. Съзнава, че мъглата не е над гърдите му и има достатъчно място, за да се изправи. Мъглата е далече в небесата и червената зора разрязва тънка ивица в нея.

Андрей се изправя. Звукът от краката му гърми в бездънната тишина. Той отмята кичур от очите си, бялата мъгла му прилича на замръзналия дъх на хората около него. Но той знае, че те вече не дишат. Кръвта е пурпурно-кафява и Андрей не може да различи телата от земята и белите петна на лицата от късовете бяла пара.

Той вижда до него труп с канче, завързано за крака. Канчето е невредимо, но не и тялото. Той се навежда и червена капка пада от слепоочието му в канчето. Андрей отпива. Чува се глас:

— Дай ми да пия, брате.

Останки от човешко създание без палто, с риза, някога бяла, се влачат срещу него. Ботуши следват ризата, но след тях няма нищо.

Това е един от белите. Андрей държи главата му и тика със сила канчето между кървавите устни. Гърдите на войника сухо свистят и се разтърсват. Настъпва пълен покой.

Андрей не знае кой е победил в битката снощи. Не знае дали са завладели Крим, или, което е дори по-важно — дали са пленили капитан Карсавин. Един от последните бели офицери, от който червените се страхуват. Човек, отнел много червени животи, чиято глава струва много червени пари. Андрей започва да крачи. Тази тишина трябва да свърши някъде. Някъде трябва да намери хора, червени или бели. Той не знае, но крачи към изгрева.

Беше стъпил в мека земя, влажна и студена, доста почистена и празна, като път, водещ за някъде, когато чу звуци зад себе си — шум, подобен на тропот от тежки ски, влачещи се през калта. Един от белите го следваше. Опираше се на тояга и вървеше, без да вдига краката си от земята. Андрей спря, за да го изчака. Устните на човека се разтеглиха в нещо като усмивка и той рече:

— Може ли да те следвам, братко? Не съм много… сигурен, че ще намеря посоката.

— Ти и аз не сме в една посока, драги. Когато срещнем хора, това ще бъде краят — за теб или мен — каза Андрей.

— Да рискуваме.

И те поеха заедно към изгрева. Високи сипеи разделяха пътя, сенки от сухи храсти висяха неподвижни край главите им. Тънките им, широко разтворени клонки, като пръсти на скелет, бяха пълни с паяжина от мъгла. Корени се виеха из пътя, четири крака с мълчаливо усилие ги заобикаляха. Пред тях небето изгаряше мъглата. Розова сянка покри челото на Андрей. На лявото му слепоочие се появиха малки капки пот, прозрачни, като стъкло, на дясното капките се превърнаха в кръв. От гърдите на другия се разнасяше дълбок, тракащ звук, като от хвърляне на зарове.

— Докато човек може да върви… — обади се Андрей.

— … той върви — завърши спътникът му.

Очите им се срещнаха, сякаш за да се подкрепят взаимно.

След стъпките им в меката, влажна земя, отляво и отдясно на пътя, оставаха малки, червени капки. Внезапно мъжът падна. Андрей спря и го чу да казва:

— Продължавай.

Андрей прехвърли ръката му през рамото си и закрачи, залитайки леко под чуждия товар.

— Ти си глупак — каза мъжът.

— Не мога да изоставя добър войник, без значение на чия страна е.

— Ако срещнем нашите, ще се погрижа да не пострадаш.

— Ако срещнем нашите, ще се погрижа да те настанят при добри условия в затворническа болница.

Андрей вървеше внимателно, тъй като не можеше да си позволи да падне с непознатия на пътя.

Мъглата изчезна и небето, прилично на огромна пещ, засия със злато, но не стопено, а със златен горящ въздух. Сред златото те видяха малките черни кутийки на далечно село. Между кутийките право в зеленото, свежо небе, сякаш измито с нечия огромна кърпа през нощта, се извисяваше висок стълб. В утринния вятър на стълба се развяваше знаме — малко, черно крило в изгрева над тях. Очите на Андрей и сухите очи на другия на рамото му се взряха в малкото знаме с един и същ ням въпрос. Но те бяха все още далеч от селото.

Когато видяха цветът на знамето, Андрей спря, внимателно сложи непознатия на земята и протегна уморената си ръка в поздрав. Знамето беше червено.

Човекът рече глухо:

— Остави ме тук.

— Не се страхувай, не сме толкова сурови с братята ни войници.

— Да, с войниците не сте толкова сурови.

И тогава Андрей забеляза, че ръкавът на палтото му е скъсан, а под ръкава имаше еполети на капитан.

— Ако имаш жалост, остави ме тук.

Но Андрей отмахна влажната коса от челото на спътника си и за пръв път напрегнато се вгледа в младото, смело лице, което бе виждал на снимки. Изрече бавно:

— Не, не мога да направя това, капитан Карсавин.

— Със сигурност ще умра тук.

— Не мога да поема такъв риск с враг като теб.

— Да, така е.

Капитанът се подпря на една ръка, челото му, отметнато назад, беше много бяло. Гледаше зората.

— Когато бях дете, винаги исках да видя изгрева, но майка ми не ми позволяваше да ставам рано. Боеше се да не настина.

— Ще те оставя да починеш малко.

— Ако имаш милост, застреляй ме.

— Не, не мога.

Двамата замълчаха.

— Ти мъж ли си? — запита капитанът.

— Какво искаш?

— Пистолетът ти.

Андрей погледна право в тъмните, спокойни очи и протегна ръка. Другият я пое в ръкостискане. Когато освободи ръката си, Андрей остави оръжието в ръката му. Сетне изправи рамене и закрачи към селото. Проехтя изстрел, но той не се обърна. Вървеше, без да се колебае, с високо вдигната глава към червеното знаме, което се развяваше в изгрева. Малки червени капки следваха стъпките му в меката, лепкава земя. Но само от едната страна на пътя.