Айн Ранд
Ние, живите (4)

III

Двете ръце държат малка книжка, подвързана в сиво зебло.

Ръцете са сухи и напукани. Бяха се трудили дълги години в жегата и маслото на ревящите двигатели. Пукнатините са черни и изрязани в кожата, загрубяла от праха на времето. Начупените нокти са почернели, на един от пръстите има потъмнял пръстен с фалшив изумруд.

Стените на канцеларията са голи. Отдавна служат за пешкир и са покрити със следи от пръсти, оставени на зигзаг по избелялата боя. Някога това е била умивалня в старата къща, национализирана и превърната в държавна канцелария. Мивката е махната, но ръждивата рамка със зеещи дупки от пирони все още стои като картина на стената. Две отчупени тръби висят, подобно на вътрешности на раненото здание.

Прозорецът е с желязна решетка и разбити стъкла, които паяците се опитват да поправят. Отсреща има друга гола стена от червени тухли, с почти опадала боя — някогашна реклама за присаждане на коса.

Служителят седи зад бюрото си. На бюрото има попивателна с откъснат ъгъл и полусуха мастилница. Облечен е с костюм цвят каки и носи очила.

Две снимки се извисяват като безмълвни съдии над главата му. Снимките са без рамки, закачени са с по четири кабарчета за мазилката. Едната е на Ленин, другата — на Маркс. Над тях има надпис с червени букви: „В ОБЕДИНЕНИЕТО Е НАШАТА СИЛА“.

С високо вдигната глава Кира Аргунова беше застанала пред бюрото. Бе дошла, за да получи трудовата си книжка. Всеки гражданин над 16-годишна възраст беше длъжен винаги да я носи. Трябваше да бъде представяна и подпечатвана, когато гражданите постъпваха на работа и напускаха, нанасяха се в жилище и се изнасяха. Когато се записват в училище, получават купони за хляб, встъпват в брак. Новият съветски паспорт беше повече от паспорт: това бе разрешението на гражданите да съществуват. Наричаха го „Трудова книжка“, защото труд и живот се считаха за едно и също.

Руската съветска федеративна социалистическа република щеше да се сдобие с още един гражданин.

Служителят държи малката книжка, подвързана със сиво зебло, чиито многобройни страници трябва да попълни. Има проблем с писалката си, тя е стара и ръждясала, оставя неравни черти с мастило от дъното на мастилницата.

На чистата заглавна страница той написа:

Име: Аргунова, Кира Александровна

Ръст: среден

Тялото на Кира е стройно, твърде стройно. Когато се движи с резки, бързи, геометрично правилни крачки, хората забелязват само движението, но не и тялото. Въпреки дрехите, невидимото присъствие на тялото разголва същността й. Околните се учудват защо забелязват това — думите, които тя изрича, сякаш са подвластни на тялото, като че ли дръзките й движения са несъзнателно проявление на танцуваща, радостна душа. Духът на Кира е веществен, тялото ѝ — духовно.

Служителят написа:

Очи: сиви

Очите на Кира са тъмносиви, като сиви буреносни облаци, зад които слънцето може да надникне всеки миг. Очите й гледат спокойно и прямо хората. Те го наричат арогантност, но това е уверено, дълбоко спокойствие, което казва на мъжете, че тя ги вижда ясно и любимите им прийоми никак не й са необходими, за да живее, както иска.

Уста: обикновена

Устата на Кира е тънка и дълга. Когато е в покой, тя е студена, непроницаема. На мъжете Кира прилича на Валкирия с копие и крилат шлем, готова за битка. Но когато устата се раздвижва, с бръчици в ъглите — тогава за мъжете тя е немирница, кацнала на отровна гъба, присмиваща се на маргаритките.

Коса: кафява

Косата на Кира е къса, откриваща челото, с прикрити светли поточета сред разрошената река. Това е косата на първобитна жена от джунглите, над лице, избягало от триножника на нетърпелив модерен художник. Лице с правилни, строги черти, рисувано с ярост, като неизпълнено обещание.

Особени белези: няма

Съветският чиновник махна парченце тъкан от писалката, смачка я на топка в пръстите си и се избърса в панталона.

Място и дата на раждане: 11 април 1904 г., Петроград

Кира беше родена в къщата от сив гранит на бул. „Каменостровски“. В това огромно имение Галина Петровна имаше будоар, където вечер прислужница в черно закачаше около шията й диамантени огърлици. В къщата имаше салон, в който Галина Петровна, в официални рокли от тафта, приемаше дами с лорнети и зибелинови кожи. В стаите, в които господарката рядко се появяваше, не се допускаха деца.

Кира имаше английска гувернантка, сериозна млада жена с чудесна усмивка. Тя харесваше гувернантката си, но често предпочиташе да бъде сама. И беше сама. Веднъж Кира отказа да играе със сакато роднинско дете, превърнато в обект на семейно състрадание. Повече никой не поиска това от нея. Когато тя изхвърли през прозореца първата прочетена книга за добрата фея, която награждава безкористното момиченце, гувернантката й никога вече не й предложи такова четиво. Когато я заведоха на църква, тя излезе тайно по средата на службата и се загуби из улиците. Докараха я при обезумялото й семейство в полицейска кола. Никога вече не я заведоха на църква.

Лятната къща на Аргунови беше на висок хълм над река, сама сред просторната градина, в покрайнините на моден летен курорт. Къщата бе с гръб към реката, гледаше към хълмове, грациозно снишаващи се в ливади, сякаш очертани с линия. Храстите бяха подрязани във форма на арки, наоколо шумяха мраморни фонтани, направени от известни художници.

Другата страна на хълма висеше над водата — грамада от скала и пръст, като че изхвърлена от вулкан и замръзнала в хаос. Сякаш динозавър всеки момент ще извади главата си над гребците в лодки в реката от черните пещери, обрасли с диви мъхове и дървета, растящи хоризонтално във въздуха и обхванали скалите като паяци с огромните си корени.

Много лета, докато родителите й бяха в Ница, Биариц или Виена, Кира живееше сама и свободна сред дивите скалисти хълмове. Момичето в скъсана синя рокля и бяла риза, вечно без ръкави, бе тяхна единствена, неоспорима господарка. Пясъкът с остри камъчета режеше босите й крака, тя скачаше в скалите, с ръце, впити в клоните на дърветата, а синята й рокля се развяваше като парашут.

Веднъж Кира направи сал от три клона и с помощта на дълга тояга отплува по течението на реката сред опасни подводни камъни и водовъртежи. Борбата на голите й крака с течението и усилието, с което тялото й се съпротивляваше на вятъра, дълбоко я развълнуваха. Синята й рокля, подобно на платно, се удряше в краката й. Клоните по брега я докосваха по челото. Тя отмина надолу, като оставяше коси по храстите, а дърветата оставиха диви червени къпини в косите й.

Първото нещо, което Кира научи за живота, бе радостта да бъде сама. Това бе и първото нещо, което потресените й родители научиха за нея.

 

 

— Родена през 1904 г., така ли? — каза представителят на съветската власт. — Това значи, че сега сте… да видим… на осемнадесет години. Имате късмет, другарко. Млада сте и имате много години, за да се посветите на трудещите се. Целият живот е пред вас, трябва да го изпълните с дисциплина и трудолюбие, за ползата и в името на великия колектив.

Служителят, който беше настинал, извади голяма карирана носна кърпа и се изсекна в нея.

Семейно положение: неомъжена

— Не мога да поема отговорност за бъдещето на Кира, понякога мисля, че е родена стара мома, понякога мисля, че е… родена, да, лоша жена — бе казала Галина Петровна.

Кира се запозна с дългите поли и обувките с висок ток в убежището им в Ялта, в странната компания на имигранти от севера — семейства с история, бивши богаташи, вкопчени заедно, като уплашени птици на скала, около която бавно приижда прилива. Млади мъже с безупречно разделена на две коса и добре поддържани нокти забелязаха стройното момиче по улиците, размахващо клонче като камшик. Вятърът духаше в тялото й и развяваше късата й пола, която не скриваше нищо. Галина Петровна се усмихваше със задоволство, когато младите мъже идваха в къщата им. Но Кира вдигаше странните си вежди в студена, подигравателна усмивка. Любовните послания и намерения на младежите замръзваха пред стиснатите й устни. Галина Петровна скоро разбра защо младите мъже спряха да обръщат внимание на дъщеря й.

Вечер Лидия ненаситно четеше с изчервено лице книги за нежни, греховни връзки, които криеше от майка си. Кира се зачете в една от тях, заспа и не я довърши. Никога повече не докосна такава книга.

Тя не правеше разлика между бурени и цветя, прозяваше се, когато Лидия се възхищаваше на залеза над самотните хълмове. Но веднъж цял час остана загледана в черния силует на висок, млад войник до бушуващия огън на петролен кладенец, който беше поставен да охранява.

Внезапно спря на улицата една вечер и посочи на сестра си необичайно парче бяла стена над разбитите покриви. Парчето блестеше в черното небе, огрявано от силните пламъци на стар фенер и приличаше на тъмен прозорец, на тъмница, покрита с решетки.

— Колко е красиво! — прошепна Кира.

— Какво му е красивото? — запита Лидия.

— Толкова е странно… многозначително… сякаш нещо ще се случи там.

— На кого да се случи?

— На мен.

Лидия не се интересуваше много от чувствата на сестра си, тъй като не бяха нейни. Семейството също не обръщаше особено внимание на това. Кира изпитваше едно и също към вкуса на безсолната супа, към охлюва, пълзящ по голия й крак, или към младите мъже, които се молеха за вниманието й с разбити сърца, треперещи устни и влажни очи. Тя изпитваше едно и също към белите статуи на древни божества на фона на черно кадифе в музеите, към металните стърготини и праха от ръжда, към съскащите факли и мускулите, напрегнати като електропроводи сред железния грохот на строяща се сграда. Рядко ходеше в музеи. Когато все пак го направеше, родителите й не минаваха с нея край строежи на къщи, особено на пътища и най-вече — край строежи на мостове. Кира неизменно оставаше загледана с часове в червените тухли, дъбови греди и стоманени панели, които растяха по волята на хората. Никога обаче не успяха да я заведат в парка в неделя. При друг случай тя веднага запуши ушите си, когато за пръв път чу народна песен. Веднъж Галина Петровна заведе децата си на пиеса, описваща трагедията и мъката на крепостните, на които цар Александър III великодушно бе дарил свободата. Лидия се разрида при мъченията на добрите, покорни селяни, страдащи под камшиците. Кира седеше пълна с напрежение, изпъната, с потъмнели от екстаз очи и гледаше свистенето на камшика в опитните ръце на висок млад надзирател.

— Колко е прекрасно! — каза Лидия с очи в декорите на сцената. — Почти истинско е.

— Колко е прекрасно! — каза Кира с очи в пейзажа. — Почти изкуствен е.

 

 

— В известен смисъл вие, другарките, имате преимущество над нас, мъжете — каза чиновникът. — Можете да се грижите за младото поколение, бъдещето на нашата република. Има толкова много мръсни, гладни деца, които се нуждаят от любящите ръце на жените ни.

Профсъюзно членство: няма такова

Кира тръгна на училище в Ялта. В училищния стол имаше много маси. На обед момичетата седяха край масите по двойки, четворки, по дузини. Кира винаги седеше до маса в ъгъла, сама.

Един ден класът й обяви бойкот срещу малко луничаво момиче, което си бе навлякло недоволството на най-популярната ученичка. Тя бе девойка, която гръмогласно и с готовност раздаваше ръкостискания и заповеди на всички.

На обед до малката маса в ъгъла на трапезарията седяха две ученички: Кира и луничавото момиче. Бяха преполовили чиниите с просена каша, когато възмутената класна ръководителка застана до тях.

— Знаеш ли какво правиш, Аргунова? — запита тя с пламтящи очи.

— Ям просо — отговори Кира. — Ще седнеш ли?

— Знаеш ли какво направи това момиче?

— Изобщо не знам.

— Изобщо не знаеш? Тогава защо правиш това за нея?

— Грешиш, не правя това за нея, правя го против двадесет и осем други момичета.

— Значи мислиш, че е разумно да вървиш против мнозинството?

— Мисля, че когато човек се съмнява в нещо, за което хората враждуват, по-безопасно и по-добър вкус е да избереш най-малкия брой враждуващи… би ли ми подала солта?

 

 

На тринадесет години Лидия се влюби в оперен певец, тенор. Държеше снимката му в гардероба си с една роза в кристална чаша зад нея. На петнадесет години се влюби в Св. Франциск Асизки, който говори с птиците и помага на бедните. Започна да мечтае за манастир. Кира никога не се беше влюбвала. Имаше само един герой — викинг, за когото беше чела приказка като дете. Очите му никога не гледат по-далече от върха на меча, но няма граници за върха на меча му. Викингът върви през живота, разрушава препятствия и жъне победи, върви през развалини, с корона от слънце на главата си и без да забелязва тежестта й, продължава напред, светъл и изправен. Той се подиграва на царете, на свещениците, и гледа към небето само когато се изправя от планински поток, от който е пил вода. И там, в центъра на небесата, викингът вижда собствения си образ. Викингът, който живее само заради радостта, величието и чудото, което е той самият, бог на себе си.

Кира не си спомняше книгите, които бе чела преди и след тази легенда, и не искаше да ги помни. През следващите години в паметта й остана края на приказката. Викингът е застанал на кула с изглед към града, който е завоювал. Усмихва се, както хората се усмихват, когато гледат към небето, но той е свел очи. Дясната му ръка е в права линия със сваления меч, лявата, права като меча, издига потир с вино към небето. Първите слънчеви лъчи, все още невидими за земята, удрят кристалния потир. Той засиява като бяла факла. Сиянието му осветява лицата долу.

— Пия за живота, който е цел сам за себе си — изрича викингът.

 

 

— Значи, не сте член на профсъюзите, другарко? — попита служителят на съветската власт. — Много лошо, много лошо. Профсъюзите са стоманените опори на нашето велико държавно здание, както се казва… както е казал един от великите ни водачи. Какво е отделният гражданин? Само тухла, и то безполезна, ако не е циментирана с другите тухли, същите като нея.

Занятие: ученичка

От прочетеното за аристократичното Средновековие Кира бе наследила убеждението, че трудът, работата са достойни за презрение. В училище тя имаше най-високите оценки и най-лошите съчинения. Изгори етюдите си за пиано и никога не изкърпи чорапите си. Катереше се на пиедесталите на статуите в парка, за да целува студените устни на гръцките богове, но заспиваше на симфонични концерти. Веднъж се измъкна през прозореца навън, въпреки че очакваха гости. Не можеше да свари и един картоф. Никога не отиде в църква, рядко четеше вестници.

Кира избра бъдеще с най-тежката и отговорна работа. Искаше да бъде инженер. Беше решила това с първата си мисъл за неясното понятие, наречено бъдеще. Тази мисъл бе тиха и съкровена, защото нейното бъдеще беше свещено. То беше нейното бъдеще. Играеше с механични играчки, не за момичета, и строеше кораби, мостове и кули. Гледаше издигането на стоманените конструкции, тухлите и парата. Над леглото на Лидия беше окачена икона, над леглото на Кира — снимка на американски небостъргач. Въпреки недоверчивите усмивки, Кира разказваше за къщите от стъкло и стомана, които ще построи, за белия мост от алуминий над синя река („Но, Кира, не можеш да направиш мост от алуминий!“), за мъжете и крановете, които ще ръководи, за изгрева отвъд металния скелет на небостъргача.

Тя знаеше, че има живот и това бе нейният живот. Знаеше каква ще бъде професията й, която бе избрала, и какво очакваше от живота. Очакваше и нещо друго, незримо, защото нямаше име, но то й беше обещано в спомен от детството.

Лятното слънце потъваше зад хълмовете. Кира бе седнала на високата скала и гледаше модното казино далеч долу, край реката. Високата кула на музикалния павилион пронизваше червеното небе. Стройните, черни сенки на жените се движеха зад оранжевите панели на осветените стъклени врати. В павилиона оркестърът свиреше весели, искрящи мелодии от музикални комедии. Оркестърът свиреше за огнените, светещи реклами и звъна на чашите, за бляскавите лимузини и нощи на европейските столици, сред тъмното, вечерно небе, безмълвната река и скалите с праисторически дървета.

Леките мелодии от казината и бирариите, подети из Европа от момичета с блеснали очи и танцуващи бедра имаха особено значение за Кира. Тя чуваше в тях дълбока радост от живота — дълбока, колкото е ефирна стъпката на танцьорите. Тъй като обожаваше радостта, Кира рядко се смееше и не ходеше на комедии в театрите. Тъй като дълбоко се бунтуваше срещу тежкото, трагичното, тържественото, Кира изпитваше тържествено възхищение от тези песни на предизвикателна радост.

Те идваха от странен свят на възрастни, движещи се сред цветни светлини и бели маси, свят на толкова неразбираеми неща, свят, изпълнен с очакване. Песните идваха от бъдещето на Кира.

Тя си бе избрала една от тях, само за себе си. Песента бе от стара оперета и се казваше „Песента на счупената чаша“, изпълнявана от известна виенска хубавица. На сцената има балюстрада, обърната към снимка на блещукащите светлини на голям град и ред с кристални чаши, поставени край балюстрадата. Хубавицата пее и подритва леко, почти без да докосва кристалните чаши. Чашите литват в проблясващи, звънтящи късчета около изпънатите копринени чорапи на най-красивите крака в Европа.

Музиката се накъсва от малки, остри удари, следват бързи, приятни вълни, които гърмят и летят, като висок, ясен звук от счупено стъкло. Разнасят се бавни ноти, сякаш струните на цигулките трептят от колебание, напрегнати с тежестта на звуците. Чуват се няколко премерени стъпки и накрая — скок във взрив от смях.

Вятърът разроши косите на Кира и погали със студения си дъх голите й крака, висящи на ръба на скалата. В здрача небето бавно се издигна високо, потъмня, и първата звезда падна в реката. Самотното малко момиче на хлъзгавата скала слушаше собствения си химн и приветстваше с усмивка бъдещето си.

Така влезе в живота Кира. Някои влизат в него от сивия храм, свели очи в страхопочитание, с жертвени свещи в сърцата и очите. Други — със сърца от каменна настилка, тъпкана от множество нозе и студена кожа, копнеещи за топлината на стадото. Кира Аргунова влезе в живота с меча на викинга, сочещ пътя и оперетна мелодия вместо боен марш.

 

 

Съветският служител ядосано избърса писалката с карираната си носна кърпичка, защото бе направил петно на последната страница на книжката.

— Трудът, другарко е най-висшата цел на нашия живот. Който не работи, не трябва да яде — каза той.

Трудовата книжка беше готова. Служителят положи гумения печат на последната страница. На печата беше изобразено земното кълбо, над което бяха надвиснали сърп и чук.

— Това е трудовата ви книжка, гражданко Аргунова. Сега сте гражданка на най-великата република в световната история. Нека солидарността на работниците и селяните да бъде цел на живота ви, каквато е целта на всички червени граждани.

Той й подаде книжката. На цялата първа страница беше написан лозунг с печатни букви:

ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Под лозунга се четеше името:

Кира Аргунова