Когато Кира спи, главата й е отметната на възглавницата, така че бледите звезди навън образуват светъл триъгълник под брадичката й. Миглите й почиват неподвижно върху бялото спокойно лице. Диша тихо, с полуотворени устни, като дете. Едва забележима усмивка пълзи в ъгълчетата, доверчива и очакваща, плаха и сияйно млада.

Будилникът звъни в шест и половина сутринта. През последните два месеца звъни по това време. Първото, което тя прави, е скок в ледена бездна. Сграбчва будилника след началния истеричен крясък и го спира, за да не събуди Лео. После сяда в леглото, трепери и се олюлява, виковете на будилника продължават да кънтят като оскърбление в ушите й. Изправя се и студеният под изгаря босите й нозе, а главата й е прекалено тежко бреме за тялото. В нея се разлива черна омраза и болка, сякаш от тежка болест. Всеки мускул в тялото й я тегли към леглото.

Върви трудно в тъмнината с полуотворени очи и протяга ръце към банята. Посяга към крана на ваната, от който тече вода. Оставили са го да тече през нощта, за да не замръзне. С все още полуотворени очи, тя плиска с една ръка студена вода върху лицето си и за да не падне, се обляга несигурно с другата ръка на ръба на ваната.

Тогава отваря очи и сваля нощницата си, от мокрите й ръце излиза пара в замръзналия въздух. Опитва се да се усмихне, зъбите й тракат и тя си казва, че вече се е събудила и най-лошото е отминало.

Облича се и се промъква в спалнята, без да включва осветлението. Вижда черният силует на примуса на масата пред тъмносиния прозорец. Пали клечка кибрит, с тялото си пази леглото от светлината. Започва нервно да помпа дръжката. Примусът не се запалва. Часовникът тиктака в мрака и ценните секунди летят и я карат да бърза. Тя помпа яростно и прехапва устни. Най-сетне синият пламък се появява и тя слага купа с вода върху него.

Пие чай със захарин и дъвче бавно парче сух хляб. Прозорецът пред нея е застинал в неясно проблясваща, гъста бяла папрат. Отвъд все още е нощ. Тя стои сгушена до масата, бои се да помръдне и дъвче безшумно. Лео спи неспокойно, обръща се, кашля сухо, задушен във възглавницата, въздиша хрипливо и стене.

Тя слага филцовите си ботуши и зимното палто и увива вехт шал около гърлото си. Върви на пръсти до вратата, хвърля последен поглед към лицето на Лео, бледосиньо петно в здрача и с края на пръстите си изпраща беззвучна целувка. Отваря много бавно вратата и също толкова бавно я затваря.

Снегът навън е все още синкав. Синята тъма над покривите отстъпва в кръгове далеч под небето и ако тя се вгледа, вероятно би й изглеждала още по-бледа. Някъде зад къщите трамвай пищи като хищно животно.

Кира крачи наведена напред с ръце под мишниците и се бори с острата силна прегръдка на вятъра. Дъхът й спира от студа с остра болка в ноздрите. Тя тича и се пързаля по заледените тротоари към далечния трамвай. На спирката има опашка. Застава, превита под вятъра, като другите. Трамваят пристига с редица от жълти светли квадрати, насочени към тях в тъмнината. Опашката се разпада в бърз водовъртеж от смачкани, притиснати едно в друго тела, придвижващ се към тясната врата. Жълтите квадрати бързо се изпълват с плътна стена от сенки, звънецът звъни, трамваят рязко потегля, а Кира остава сама на спирката. Трябва да чака половин час за следващия трамвай и ще закъснее за работа. Ако закъснее, ще я уволнят, затова тя тича, скача и се хваща за медната дръжка. На стъпалата няма място и краката й се влачат по заледената земя, докато трамваят набира скорост. Силна ръка я сграбчва за рамото и я повдига, кракът й намира свободно стъпало. Дрезгав глас реве в ухото й:

— Гражданко, луда ли сте? Знаете ли колко души загинаха така?

Тя се държи с ръка за пътниците, стъпила с единия крак на стъпалото и гледа забързаните ивици сняг по земята. Притиска се с цялата си сила в купчината тела, докато камион минава опасно близко и заплашва да я отнесе.

„Домът на селянина“ е разположен в нечие бивше имение. Стълбите са от бледорозов мрамор с бронзови перила и огромни прозорци с витражи, изобразяващи лилави гроздове и розови праскови, които се търкалят от златни рогове на изобилието. Над стълбището има надпис: ДРУГАРИ! НЕ ПЛЮЙТЕ НА ПОДА. Има и други знаци — гигантски сърп и чук от позлатено папиемаше, плакат със селянка с житен сноп, още плакати с житни снопове от злато, зелени и червени снопове, снимка на Ленин и на селянин, смачкал с крак паяк с глава на свещеник, снимка на Троцки и на селянин с червен трактор, снимка на Карл Маркс и „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, „Който не работи не трябва да яде!“, „Да живее властта на работниците и селяните!“, „Другари селяни, да смачкаме вредителите в редиците си!“.

Вестниците и плакатите са започнали нова акция за „по-тясно разбирателство между работници и селяни и по-широко разпространение на идеологията на града в провинцията“. Акцията се нарича „Съединение между града и селото“. „Домът на селянина“ се е посветил на това начинание и сградата е пълна с плакати на здрависващи се работници и селяни, работник и селянка, селянин и работничка, на завод и рало, комини и житни ниви. Има и плакати с надписи: „Нашето бъдеще е в съединението на града и селото!“, „Другари, да заздравим съединението!“

„Другари, дайте своя дял за съединението!“, „Другари, какво направихте за съединението?“

Плакатите се надигат като пяна от входа, по стълбището и към канцеларията. В нея има мраморни колони с барелефи и прегради от небоядисани дъски, бюра, папки, снимки на пролетарски водачи, пишеща машина. В канцеларията е и началникът, другарката Битюк, и петима служители, сред които Кира Аргунова.

Другарката Битюк е висока слаба жена, със сива коса, с военни навици и ярко изразени симпатии към съветското правителство. Основната й цел в живота е непрекъснато да доказва това, въпреки че е завършила женски колеж и носи на врата си старомоден часовник в кръг от потъмняло сребро.

Четиримата служители са: високо момиче с дълъг нос и кожена тужурка, член на партията. Тя може да накара другарката Битюк да изпълни мигновено и най-малката й прищявка и знае това; младеж с лоша кожа, който още не е партиец, но е кандидатствал за членство и постоянно го подчертава; две млади момичета, които работят само за пари — Нина и Тина. Нина носи обици и отговаря на телефонните обаждания, Тина си пудри носа и пише на пишещата машина. В страната се разпространява явление, изникнало от нищото, против което и партийците не правят нищо, за което никой не носи отговорност и не може да бъде наказан. Състои се в това, че всички негодни продукти в държавата се наричат „съветска работа“. „Съветска работа“ е кибритът, който не пали, „съветска работа“ са забрадките, които се късат при първа употреба, „съветска работа“ са и обувките с картонени подметки. Млади жени като Нина и Тина са „съветска работа“.

Има много етажи и канцеларии в „Дома на селянина“. Много крака бързат нагоре-надолу из много коридори в скучна имитация на работа. Кира така и не разбра с какво точно се занимават служителите, нито кой се труди в зданието, освен колегите й, и внушителният другар Воронов, когото тя видя само веднъж — в първия си ден в „Дома на селянина“.

Другарката Битюк постоянно им напомня, че „Домът на селянина“ е „сърце на колосална мрежа, чиито вени разнасят благотворната светлина на новата пролетарска култура в най-тъмните ъгли на нашите най-далечни села“; както и че те, служителите, олицетворяват гостоприемната прегръдка на града за всички селски делегации, всички другари от селата, които идват в града. „Домът на селянина“ е учител и водач и верен помощник за селяните в културните им и духовни нужди.

От бюрото си Кира наблюдава задъханите телефонни разговори на другарката Битюк: „Да, да, другарю, всичко е уредено. В един часа другарите от селската делегация от Сибир ще посетят Музея на революцията, където е събрана историята на нашето революционно движение, за два часа ще бъде проведена достъпна, визуална сказка по история на пролетариата, много е ценна, уредихме присъствието на специален гид. В три часа другарите от селата ще посетят нашия марксистки клуб, където ще бъде изнесена специална лекция за «Проблемите на съветските градове и села». В пет часа другарите от селата ще присъстват на специална среща в пионерския клуб. Там децата ще изнесат специална програма в тяхна чест, състояща се от физически упражнения на нашето скъпо младо поколение. В седем часа другарите от селата ще идат на опера, запазили сме две ложи в театър «Марински», където ще гледат «Аида»“.

Другарката Битюк затваря телефона, извръща се в стола и издава военна заповед:

— Другарко Аргунова! Във вас ли е искането за специален лектор?

— Не, другарко Битюк.

— Другарко Иванова! Напечатахте ли искането!?

— Какво искане, другарко Бит…

— Искането за специален лектор за другарите от сибирските села!

— Но вие не ми казахте да печатам никакво искане, другарко Би…

— Аз самата го написах и сложих на бюрото ви.

— Да, да, за какво беше точно? Да, ето го, но не знаех, че трябва да го печатам, освен това лентата на пишещата ми машина е скъсана.

— Другарко Аргунова във вас ли е одобреното искане за нова лента за пишещата машина на другарката Иванова?

— Не, другарко Битюк.

— Къде е?

— В кабинета на другаря Воронов.

— Какво прави там искането?

— Другарят Воронов още не го е подписал.

— Другите подписаха ли?

— Да, другарко Битюк, другарите Семьонов и Переверцов, както и другарката Власовна подписаха искането. Но другарят Воронов още не го е върнал.

— Някои хора не разбират огромното културно значение на нашата работа! — беснее другарката Битюк, но забелязва студените, подозрителни очи на служителката с тужурката, която е чула критиката срещу вишестоящите и бързо се поправя:

— Имам предвид вас, другарко Аргунова. Вие не показвате необходимото усърдие в работата си, както и пролетарска съвест. Ваше задължение е искането да бъде подписано.

— Да, другарко Битюк.

Много часове наред Кира, слаба и бледа в избелялата си рокля, слага в папки документи, напечатани на пишеща машина, искания, удостоверения, доклади, счетоводни отчети, които никой не поглежда. Брои брошури, редици от брошури, планини от брошури. Те са току-що отпечатани и мастилото оставя петна по пръстите й. Брошурите са в червени и бели обложки, трябва да се изпратят в селските клубове из цялата страни и са надписани: „Какво ще направиш за съединението?“, „Червените селяни“, „Заводът и ралото“, „АБВ на комунизма“, „Другарят Ленин и другарят Маркс“. Телефонът постоянно звъни, много хора, които машинално, като навит грамофон, се обръщат помежду си с „другарю“, „гражданино“, излизат и влизат от канцелариите. Те подражават на бодрия припев на другарката Битюк: „По този начин, другарю, ще дадете своя дял за съединението“, или „Другари, културният напредък на пролетариата изисква…“

Понякога някой другар от селата идва лично в канцеларията. Застава зад ниската преграда от небоядисани дъски, почесва се по главата и плахо мачка с ръце кожената си ушанка. Сетне кима бавно, объркано и гледа неразбиращо Кира, която рецитира: „… Уредихме посещение за другарите от вашата делегация в Зимния дворец, където ще се запознаете с живота на царя. Това е бърза, визуална сказка за класовото робство, след това…“

Селянинът мърмори в русата си брада: „Какво става с недостига на зърно, другарко…“

„След посещението ще присъствате на специална лекция за вас на тема «Обреченият капитализъм»“. Селянинът си отива, Нина и Тина внимателно оглеждат мястото, където е бил, и проверяват дървените перила. Понякога Нина смачква нещо с нокътя на палеца си.

Една сутрин, преди да влезе в канцеларията, Кира се спря пред стенвестника на площадката на стълбището. В „Дома на селянина“, както във всички учреждения имаше стенвестник, списван от служителите и редактиран от учрежденската партийна организация. Стенвестниците бяха окачвани на видно място, за да ги четат всички чиновници. Целта им беше да „стимулират обществото към съвестна, колективна дейност“. Съдържанието — „местни новини с обществено значение и конструктивна пролетарска критика“.

Стенвестникът на „Дома на селянина“ в този ден се състоеше от един квадратен метър печатни изрезки върху черна дъска със заглавия, изписани с червен и син молив. В центъра беше закачена статия от редактора на тема „Какво всички ние правим за съединението“, под нея имаше фейлетон, озаглавен: „Как ще пробием шкембето на чуждестранния империалист“, също и стихотворение от учрежденския поет със заглавие „Ритъмът на труда“; карикатура на учрежденския карикатурист, изобразяваща дебел човек с високо копринено бомбе, седнал на тоалетна чиния. Имаше и доста конструктивна пролетарска критика:

„Другарката Надя Чернова носи черни копринени чорапи. Време е да ви припомним, другарко Чернова, че тази демонстрация на лукс е против пролетарските принципи“.

„Един другар на висока длъжност напоследък се е самозабравил. Известно ни е, че се държи грубо и неучтиво с комсомолците. Считайте това за предупреждение, другарю. Много по-вишестоящи глави са падали, когато се налагат съкращения на щата“.

„Другарят Е. Овцов говори твърде много за служебните си задължения, което е разпиляване на ценно време и изобщо не е в духа на пролетарската ефикасност“.

„Един другар, известен на всички, не си прави труда да гаси осветлението, когато излиза от тоалетната. Електричеството струва пари на съветската държава, другарю“.

„Разбрахме, че другарката Кира Аргунова не проявява обществена активност. Другарко Аргунова, отмина времето на арогантното буржоазно поведение“.

Тя се изпъна и дочу как бие сърцето й. Никой не смееше да се противопостави на могъщия, обвиняващ пръст на стенвестника. Всички внимателно и неспокойно го изчитаха и покорно му се подчиняваха — от Тина и Нина до самия другар Воронов. Стенвестникът беше гласът на обществената активност. Никой не можеше да спаси заклеймените като „антисоциални елементи“, дори Андрей Таганов. През тялото на Кира мина студена тръпка — говореше се за съкращения. Пред очите й се появи Лео с неговата кашлица и самотната чиния с просо за вечеря на масата.

Седна зад бюрото и се вгледа в колегите си, като се питаше кой и защо я беше докладвал на стенвестника. Винаги беше внимателна, никога не критикуваше съветската власт, усърдно и вярно изпълняваше служебните си задължения по примера на другарката Битюк. Или почти като нея. Никога не спореше с околните и не отговаряше рязко, за да не си създаде врагове в службата. Но понякога, докато бързо броеше томовете на Маркс, безутешно, безпомощно си задаваше отчаяни въпроси: „Все още ли съм различна от тях? Различна ли съм? Как биха разбрали, че съм различна? По какво?“

Когато другарката Битюк излизаше от канцеларията, което бе често явление, работата спираше. Служителите се събираха около пишещата машина на Тина и се отдаваха на сладки разговори за кооперативния магазин, където може да се намери чудесен американ, от който може да се ушие прекрасна блуза, за сергиите на непманите на пазара, които продаваха памучни чорапи, „толкова тънки, почти копринени“, и за приятелите, особено приятелите на Тина. Тя минаваше за красавицата на службата и имаше най-голям успех с мъжете. Малкото й носле винаги бе покрито с белезникав слой пудра, а колегите й силно я подозираха, че си слага грим на миглите. Понякога мъжки фигури я очакваха след работа, за да я изпратят до вкъщи. Момичето с тужурката беше неоспорим водач и последна инстанция във всичките им разговори, но в сърдечните дела отстъпваше първото място на Тина. Тужурката слушаше със снизходителна усмивка, но и с голямо любопитство задъханите разкази на Тина:

„… Когато Мишка позвъни, Ивашка беше по бельо, тогава чух Елена Максимовна, тя живее в съседната стая, да казва: «Тина, имаш гост» и в следващата секунда Мишка влиза вътре, а Ивашка е по бельо… трябваше да видите лицето на Мишка, честно, по-смешно беше от комедия. Но аз бързо реагирах и казах: «Мишка, скъпи, това е Иван, съседа, той живее с Елена Максимовна, не се чувстваше добре и влезе за аспирин». Тогава пък трябваше да видите лицето на Ивашка, а Елена Максимовна потвърди: «Да, разбира се, той живее с мен… ела при мен, мили». И знаете ли какво — Ивашка, този въшльо, отказа да иде при нея!“

Младежът, който кандидатстваше в партията не участваше в разговорите, но слушаше срамежливо и напрегнато. Веднъж се обади:

— Другарки! Обзалагам се, че говорите неща, които сериозен гражданин, кандидат за партийно членство, изобщо не трябва да слуша.

Жените се засмяха поласкани и го възнаградиха със сърдечна усмивка.

Кира продължаваше да работи, без да обръща внимание на разказите. С колегите си общуваше само по служебни въпроси. Затова очите, които понякога я следваха, не бяха приятелски. Ледена паника се надигна в нея и тя се запита дали те не харесваха в нея именно това. Дали това бе причината за обвинението в буржоазна арогантност? Тя и Лео имаха нужда от тази работа — трябваше да я запази.

Стана и небрежно пристъпи към бюрото на Тина. Групичката я посрещна студена и учудена и продължи да шепне. Тя изчака да млъкнат и изведнъж избъбри с несигурен, изкуствен глас, с целия фалшив ентусиазъм, на който беше способна:

— Снощи се случи нещо смешно… моят приятел ми се накара, защото… ме видял да се прибирам у дома с друг мъж, ужасно ме наруга… казах му, че това е старомодно буржоазно собственическо отношение, но той… ми се скара…

Почувства, че блузата й залепва от студена пот на гърба, надяваше се, че гласът й е прозвучал весело и безгрижно, като на Тина. Опита се да повярва в собствената си измислица, стори й се странно сравнението между фантастичния приятел, създаден за враждебните, пронизващи погледи и Лео, когото Ирина бе нарисувала като бог.

— Аха — каза Нина.

Момичето с тужурката замълча.

— На Кузнецкия пазар видях, че продават червило, ново съветско производство на Козметичната компания — продължи Тина, — доста е евтино, но казват, че е опасно за здравето, защото е произведено от конска мас — на коне, умрели от сап.

В дванадесет и тридесет учреждението затвори за обедна почивка. Другарката Битюк каза:

— Другари, отново ви напомням, че след един и половина няма да работим. Всички трябва да идете при Института Смолни, за да участвате в митинг на трудещите се от Петроград в чест на делегацията на британските профсъюзи. Учреждението ще бъде затворено следобед.

В обедната почивка Кира се нареди на опашка пред кооперативния магазин, за да получи хляб с купоните си на държавен служител. Стоеше неподвижно, вцепенена, без да вижда живота около себе си, без връзка със света, с който вече нямаше нищо общо. Косата й под старата шапка замръзна и побеля. Помисли си, че над тази празна действителност е само животът им — нейният и на Лео. Затвори очи за миг, за да намери покой с името му. Отвори ги и погледна безизразно с клепачи, натежали от дългите мигли, покрити с мраз — пред нея рошави врабчета кълвяха конските отпадъци.

Тя си носеше обяд от къщи — парче сушена риба, увито в хартия. Изяде рибата, защото знаеше, че трябва да яде. Подадоха й хляба, еднокилограмов кафяв квадрат и тя притисна лице в него. Топлият дъх й даде увереност за секунда, тя отчупи парче от кората и бавно задъвка. Прибра хляба под мишница, той беше за Лео.

Побягна след трамвая и успя да го хване навреме за дългото пътуване до Института Смолни в другия край на града за митинга на трудещите се от Петроград в чест на делегацията на британските профсъюзи.

* * *

„Невски“ е изпълнен с масивна покривка от неподвижни глави, наредени в огромна редица, която бавно се придвижва напред. Червените знамена, издути като платна на мачти, плуват лениво над неподвижните глави с военни фуражки, кожени ушанки, червени забрадки, меки шапки. Скриптящ, свистящ тропот на безброй крака по заледената каменна настилка глухо разпъва булеварда от стена до стена, от покрив до покрив. Трамваите и камионите спират, за да пропуснат демонстрацията. Няколко глави се появяват на прозорците, поглеждат безразлично към главите долу и изчезват. Петроград е свикнал с митингите.

Над главите има транспаранти и плакати с надписи:

НИЕ, ТРУДЕЩИТЕ СЕ ОТ ПЕТРОГРАД, ПОЗДРАВЯВАМЕ НАШИТЕ БРИТАНСКИ БРАТЯ ПО КЛАСА!

ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ, КЪДЕТО ТРУДЪТ Е СВОБОДЕН!

ЖЕНИТЕ ОТ ДЪРЖАВНАТА ТЕКСТИЛНА ФАБРИКА № 2 ОБЕЩАВАМЕ ДА ПОДКРЕПИМ АНГЛИЙСКИЯ ПРОЛЕТАРИАТ В БОРБАТА МУ ПРОТИВ ИМПЕРИАЛИСТИТЕ!

Кира марширува между Нина и другарката Битюк. Другарката Битюк е сменила за случая шапката си с червена забрадка. Кира марширува решително, с изправени рамене, с вдигната глава. Трябва да марширува, за да запази работата си, трябва да запази работата си заради Лео. Тя не е предател, марширува заради Лео, въпреки че Тина и кандидат-членът на партията носят над нея плакат с надпис:

НИЕ, СЪВЕТСКИТЕ СЕЛЯНИ, КАТО ЕДИН ЩЕ ПОДКРЕПИМ НАШИТЕ БРИТАНСКИ БРАТЯ ПО КЛАСА!

Кира не чувства краката си, но знае, че върви, защото се движи напред като другите. Ръцете й в ръкавиците с един пръст сякаш плуват във вряла вода. Тя трябва да върви и да върви. Отпред, в началото на дългата змия, която лениво се развива по „Невски“, нечий висок, груб глас запява „Интернационала“. Други гласове се присъединяват и песента се люшва в дрезгава, нестройна вълна сред дългата колона от изтощени гърла, хриптящи от студа. На Дворцовия площад, сега наречен площад Урицки, е построен дървен амфитеатър. Делегацията на британските профсъюзи е застанала на дървена трибуна, покрита с червен шифон пред червените стени на амфитеатъра и прозорците-огледала на Зимния дворец. Работниците на Петроград маршируват бавно пред трибуната. Британските братя по класа ги гледат сковано, донякъде с неудобство и объркване.

Очите на Кира се спират на една жена, член на делегацията на британските профсъюзи. Тя е висока, слаба, с немладо и тревожно лице на гимназиална учителка. Носи спортно палто и то крещи по-високо от виковете „ура“, по-високо от „Интернационала“ — крещи, че е от чужбина. Палтото е от твърд, гладък, богат плат, самоуверен, изпънат и добре ушит. Палтото не стене със страданието на мускулите, които закрива, както всички палта около Кира. Британската другарка носи кафяви копринени чорапи, разкошни и блестящи, обхванали плътно краката й в нови, лъснати кафяви обувки.

Внезапно Кира иска да изреве, да се хвърли на трибуната и да сграбчи слабите, блестящи нозе, да се хване за тях със зъби, като за котва и да отлети в онзи незнаен, но съществуващ свят, толкова близо до нея, на разстояние един вик за помощ. Но тя продължава да се олюлява със затворени очи.

Множеството спира и удря пети, за да се стопли; започват многобройните речи. Идва ред на другарката от британските профсъюзи. Преводач дрезгаво се задъхва и повтаря думите й за главите в червени шапки и фуражки, плътно притиснати на площада:

— Ние бяхме изпратени от английските работници да се уверим и да кажем истината на света за великия ви експеримент и за тази вълнуваща гледка. Ние ще кажем на света, че видяхме огромните маси от руски трудещи се и свободната им, величава подкрепа и вярност към съветското правителство.

За един безумен миг Кира понечва да се втурне през тълпата към тази жена и да изкрещи на нея и на английските работници, на света, истината, която те търсят. Но в съзнанието й се появява Лео, бял като мрамор, раздиран от кашлица.

За миг тя претегли Лео и истината за един свят, който нямаше да й повярва. И Лео спечели.

* * *

В пет часа следобед лъскава лимузина откара делегацията и хората се разотидоха. Притъмняваше и Кира трябваше да иде на лекция в Института. Студената, полутъмна аудитория я ободри с графиките и чертежите на стените, изобразяващи греди, колони и мостове, които изглеждаха точни, далечни и неомърсени. В краткия час на лекцията, въпреки че стомахът й се свиваше от глад, тя си припомни за мостовете и кулите от алуминий и стъкло, които щеше да построи. Припомни си, че има бъдеще.

След лекцията, забързана из тъмните коридори, тя срещна другарката Соня:

— Другарко Аргунова, не сме се виждали отдавна, не посещавате редовно лекции, а за обществената ви дейност да не говорим — вие сте най-големият индивидуалист сред студентите, който познавам.

— Аз… — започна Кира.

— Не е моя работа, другарко Аргунова, знам това, но си мислех какво би сторила партията днес със студенти, които са антисоциални.

— Аз… вижте, сега работя и съм много активна в нашия марксистки кръжок — реши да бъде разумна Кира.

— Активна сте, така ли? Познавам ви добре, вас буржоата, активни сте само, за да запазите жалките си службици. Никого не можете да излъжете.

* * *

Когато Кира влезе в стаята, Мариша скочи като навита пружина:

— Гражданко Аргунова! Дръжте проклетата си котка в стаята си, иначе ще й извия врата!

— Моята котка? Нямам котка.

— А кой е направил това? Приятелят ви? — посочи Мариша към една локва в средата на стаята, — а това какво е, да не би да е слон?

Докато Мариша беснееше, се дочу мяучене и изпод стола се появиха чифт сиви, котешки, космати уши.

— Това не е моя котка — каза Кира.

— Откъде е дошла тогава?

— Не знам.

— Никога нищо не знаете.

Кира не отговори и влезе в стаята си. В хола Мариша започна да крещи и да удря по преградата, която ги отделяше от съседите:

— Хей, вие! Проклетата ви котка е разместила дъска и сега е тук и мърси навсякъде! Взимайте си я, защото жива ще я изкормя и ще ви докладвам на Управдом!

Лео не беше вкъщи. Стаята бе тъмна и студена като мазе. Кира запали осветлението — леглото бе неоправено, одеялото беше на пода. Тя запали „буржоазията“, като духаше влажните дърва със зачервени очи. Кюнците пропускаха, затова подложи тенекиена чиния, за да събира саждите. Започна да помпа примуса, който отказваше да се запали — тръбите му пак бяха запушени. Потърси безуспешно из стаята чистачката за тръби, после почука на съседната врата:

— Гражданко Лаврова, вие ли сте взела отново чистачката за тръби?

Не последва отговор и тя отвори със сила вратата:

— Гражданко Лаврова, вие ли сте взела отново чистачката за тръби?

— Доста сте стисната, а? Ето ви чистачката — отвърна Мариша.

— Колко пъти съм ви казвала да не докосвате моите вещи, докато отсъствам!

— И какво ще направите? Ще докладвате за мен?

Кира взе чистачката и тръшна вратата. Белеше картофи, когато Лео влезе.

— Ти си вкъщи.

— Да, къде беше, Лео?

— Твоя работа ли е това?

Тя замълча и продължи да бели картофите. Той застана с протегнати ръце пред „буржоазията“; устните му бяха сгърчени от болка. Изкашля и рязко се извърна:

— Едно и също, както знаеш, от осем сутринта, няма свободни места, няма работа.

— Добре, Лео, няма за какво да се безпокоим.

— Така ли, няма за какво да се безпокоим? Това ти харесва, нали, фактът, че живея на твой гръб? Доставя ти удоволствие да ми казваш да не се тревожим, и в същото време се правиш на мъченица.

— Лео!

— Не искам да работиш, не искам да готвиш! Не искам… о, Кира! — той я взе в ръце, сложи глава на рамото й с лице в шията й над синия пламък на примуса:

— Кира, прости ми.

Тя докосна буза до косата му, защото ръцете й бяха заети с картофите:

— Разбира се… любими… легни да си починеш. Вечерята ще бъде готова след малко.

— Нека да ти помогна.

— Това е спор, който отдавна приключихме.

Той се наведе към нея и повдигна брадичката й. Тя потрепери и прошепна:

— Не ме целувай тук, Лео — и посочи с мръсните си ръце към примуса.

Той не я целуна и с горчива, разбираща усмивка в ъгъла на устните се хвърли на леглото. Лежеше толкова неподвижно, с отметната глава и ръка, висяща до пода, че тя се обезпокои и го повика. Той отвори очи и тя съжали — не искаше да лежи с отворени очи, втренчени в нея. Преди внимателно затваряше вратата между тях, когато не искаше той да я гледа. Но сега стоеше пред него, приведена над примуса, сред миризма на керосин и лук, с ръце, лигави от рядка каша и лепкави, провиснали кичури. Носът й лъщеше без пудра, очите и ноздрите й бяха като червени петна на бялото лице, тялото — отпуснато, навлечено с мръсна престилка, която нямаше време да изпере. Движенията й бяха тежки, забавени, привидно лениви, но изтощени до крайност; тялото й бе изгубило гъвкавата игра на мускулите.

Когато седнаха един срещу друг край масата, тя с неочаквана болка си помисли, че нейния Лео, млад, изправен и жизнен, пълен с обожанието й, сега се взира в подутите й от дима очи и в бледите устни, усмихващи се с усилие, което не можеше да прикрие.

Вечеряха просо, картофи и лук, изпържен в ленено олио. Ръката й изтръпна, толкова беше гладна, но не можа да докосне просото. Внезапно в нея се надигна силно отвращение и омраза. По-скоро би останала гладна, отколкото да преглъща стипчивата каша, която ядеше цял живот. Машинално се запита дали има място в света, където може да се яде без отвращение, а яйцата, маслото, захарта не се считат за висш, бленуван и непостижим идеал.

По-късно изми чиниите и тигана със студена вода, в която плуваха мазнини. Обу филцовите си ботуши и каза примирено:

— Трябва да излизам, тази вечер има обществена дейност, кръжок по марксизъм.

Той не отговори, не погледна след нея. Тя затвори вратата.

Момичето с тужурката беше председател на клуба по марксизъм, членове бяха служителите на „Дома на селянина“. Дейността на клуба беше посветена на „политическо самообразование“ и на изучаването на „историческата революционна философия“. Кръжочниците се събираха два пъти седмично, един четеше предварително подготвена лекция, другите я обсъждаха.

Беше ред на Кира да изготви и прочете лекция на тема „Марксизъм и ленинизъм“:

„Ленинизмът е марксизъм, пригоден за руските условия. Карл Маркс, великият основател на комунизма, вярва, че социализмът е логически резултат на капитализма във високо развита индустриална страна и класово осъзнат пролетариат. Но нашият велик ръководител, другаря Ленин, доказа, че…“

Тя бе преписала почти дословно лекцията от „АБВ на комунизма“ — брошура, задължителна за всяко училище в страната. Кира знаеше, че кръжочниците са чели брошурата, както и нейната лекция във всяка уводна статия във всеки вестник за последните шест години. Сега седяха около нея, прегърбени, с изтръпнали, протегнати крака и зъзнеха в палтата си. Те знаеха, че тя и всички други са дошли поради една и съща причина. Момичето с тужурката, която ръководеше събранието, се прозя на трибуната. Кира приключи и няколко ръце сънливо изръкопляскаха.

— Другари, някой иска ли думата? — запита председателката.

Момиче с кръгло лице и нещастни очи избърбори оживено, с прекалено голям интерес:

— Според мен лекцията е много интересна и поучителна, защото е достъпна и обяснява новата, ценна теория.

Млад, туберкулозен интелигент със сини клепачи и пенсне заяви професионално:

— Другарко Аргунова, имам следната критика. Когато споменавате факта, че другаря Ленин е поставил селянина до индустриалния работник в класовата борба, трябва да подчертаете, че става дума за бедния селянин, а не за всеки, тъй като е добре известно, че в селата има богати селяни, които отхвърлят ленинизма.

Кира знаеше, че трябва да спори и защитава тезата си, както и че туберкулозният младеж трябва да спори, за да покаже активност. Знаеше, че и той като нея не се интересува от лекцията и сините му клепачи се затварят от изтощение и безсъние, а тънките му ръце нервно се свиват, защото се страхува да погледне часовника си и не смее да мисли за задълженията, които го очакват вкъщи.

— Когато говоря за селянина до работника в учението на другаря Ленин, естествено имам предвид бедния селянин, тъй като само той има място в комунизма — изрече равно тя.

Младият мъж отговори унило:

— Да, но мисля, че за да се обосновем научно, трябва да се каже: бедният селянин.

— Съгласна съм с тази забележка — обади се председателката — в лекцията трябва да се прибави „бедният“ селянин. Други забележки, другари.

Нямаше повече забележки.

— Да благодарим на другарката Аргунова за ценния принос — добави председателката. — Следващото събрание ще бъде посветено на лекция от другаря Лесков на тема „Марксизъм и колективизъм“. Обявявам събранието за закрито.

Те скочиха и сред тропота на столовете се втурнаха към улицата по тъмните стълби към тъмните улици. Бяха изпълнили дълга си и останалата част от вечерта беше тяхна.

Кира вървеше бързо и слушаше стъпките си, без да мисли. Мислите й се завръщаха трудно, заради многочасовото огромно усилие да не мисли изобщо, единствено да помни, без да мисли. Тя разбираше само, че стъпките й удрят земята, бързи, твърди, точни и постепенно силата и надеждата им изпълниха тялото, сърцето и туптящите й слепоочия. Тя отметна глава назад, сякаш заплува по гръб под чистото, ниско черно небе със светлинки до носа си и снежни покриви като далечни, девствени планински върхове сред замръзналите звезди.

В този миг тя се вряза напред в мрака с дръзкото, изящно тяло на Кира Аргунова и си прошепна, както често правеше в последните два месеца: „Това е война, война, но няма да се предадеш, нали, Кира? Няма опасност, ако не се изплашиш и колкото по-тежко, толкова по-щастлива ще бъдеш, защото си издържала. Точно така, колкото по-тежко, толкова по-щастлива. Това е война, а ти си добър войник, Кира Аргунова“.

Лео я прегърна и промълви в косата й:

— Кира, сега, тази нощ, моля те.

Тя разбра, че не може повече да отказва. Тялото й, което плачеше за безкраен сън, внезапно се скова. Ужаси се от това отстъпление — безволно, безжизнено, немощно.

Той я притисна до себе си, кожата му беше топла и успокояваща под студеното одеяло. Тя затвори очи.

— Кира, какво има?

Усмихна се и събра последните си сили в устните, сгушени в ключицата му, в ръцете си, сключени около тялото му. Ръцете й се отпуснаха, едната, мека и топла, увисна от леглото. С усилие отвори очи и изкрещя почти на глас в съзнанието си, че го обича и желае и че иска да го желае. Той започна да я целува по тялото, но тя мислеше за лекцията си, мислеше за Тина и момичето с тужурката, за вероятните съкращения. Изведнъж я заля отвращение от меките му, гладни устни, защото нещо дълбоко в нея, част от нея, около нея, не беше достойно за него. Но трябваше да остане будна още малко и втвърди тялото си, сякаш я очакваше изпитание. Цялата й любов се принизи до измъчено, бързо желание всичко веднага да свърши.

В спалнята на Мариша някой свиреше „Джон Грей“ на пиано с липсващ клавиш. Болката в тила й се увеличаваше, сапунената пяна стана кафява и се смеси с цвета на моравите й ръце.

От много месеци спестяваха пари и една неделна вечер купиха два билета, за да гледат „Баядерка“, рекламирана като „най-новата сензация на Виена, Берлин и Париж“.

Седнаха в залата, изправени, тържествени, почтителни, като на църковна служба. Кира, по-бледа от обикновено, бе облякла сивата си копринена рокля, до нея Лео се опитваше да не кашля. Присъстваха на най-палавата оперета, отвъд, от чужбина.

Оперетата бе една весела глупост, поглед към сърцето на онзи различен свят през снега, границите и червените знамена. Имаше цветни светлини, звездички, кристални чаши и истински чуждестранен бар с арка от матово стъкло, в която зелена светлина с помощта на истински чуждестранен асансьор бавно се движеше нагоре, преди излизането на всеки артист на сцената. Имаше жени в блещукащ сатен от място на истинската мода и хора, танцуващи забавен чуждестранен танц, наречен Shimmy, жена, която не пееше, а излапваше думите и презрително ги изплюваше към публиката с безизразен, груб глас, неочаквано преминаващ в дрезгаво стенание.

Имаше музика, смееща се, предизвикателна, задъхана, насечена, която удря ушите и гърлото и спира дъха. Нахална музика, пияна от триумфираща радост, като „Песента за счупената чаша“, пълна с обещание за нещо незнайно и незримо, което е живяло и ще продължи да живее.

Публиката се заливаше в смях, ръкопляскаше и отново се заливаше в смях. Когато светлините грейнаха в залата след последната сцена, мнозина сред веселата редица от хора между редовете видяха с учудване момиче в сива копринена рокля, което ридаеше, свело лице в ръцете си.

В началото те започнаха да шепнат. Студентите се събираха на групи в тъмни ъгли и нервно извръщаха глави при появата на всеки непознат. Всички шепнеха една дума: „Чистка“.

На опашките пред кооперативните магазини и в трамваите хората питаха: „Чухте ли за чистката?“

В „Правда“ често се споменаваше за осъдителното състояние на червените колежи и идващата чистка. В края на зимния семестър в Технологическия институт, в Университета и във всички висши училища се появи голямо съобщение, на което бяха изписани огромни букви с червен молив:

ЧИСТКА

В съобщението на всички студенти се заповядваше да получат от канцеларията формуляри и веднага да ги попълнят. Верността на отговорите следваше да бъде заверена от съответния Управдом, след което формулярите трябваше да бъдат представени в Комитета по чистката. Училищата на Съюза на съветските социалистически републики трябваше да бъдат прочистени от всички обществено нежелателни лица, които никога вече нямаше да бъдат приети в колежите.

Вестниците из страната тръбяха: „Науката е оръжие на класовата борба! Пролетарските училища са за пролетариата! Няма да образоваме нашите класови врагове!“

Имаше и такива, които се погрижиха тези викове да не бъдат чути отвъд границите на страната.

Кира получи въпросника в Института, Лео — в Университета. Седнаха мълчаливо до масата и започнаха да ги попълват, забравили вечерята. Подписаха въпросниците, без да се гледат, с мисълта, че са подписали смъртната присъда на бъдещето си, но не изрекоха това на глас.

Главните въпроси бяха:

Кои са твоите родители?

С какво се е занимавал баща ти преди 1917 г.?

С какво се е занимавал баща ти в периода 1917–1921 г.?

С какво се занимава баща ти сега?

С какво се занимава майка ти?

Какво прави ти през Гражданската война?

Какво прави баща ти през Гражданската война?

Член ли си профсъюзите?

Член ли си на Всесъюзната комунистическа партия?

Никой не можеше да даде неверен отговор, защото те се проверяваха от Комитета за чистката и ГПУ. Фалшив отговор се наказваше с арест, затвор, наказание, включително и най-тежкото.

Ръцете на Кира потрепнаха, когато връчи на Комитета по чистката въпросника, в който имаше отговор:

С какво се е занимавал баща ти преди 1917 г.?

Собственик на текстилната фабрика „Аргунов“.

Никой не говореше и не смееше да помисли какво очаква тези, които подлежаха на изключване. Въпросниците бяха предадени и студентите зачакаха мълчаливо обаждане от Комитета с нерви, опънати като жици. В дългите коридори на колежите се събираха потоци и групи от тревожни, неспокойни студенти, които шепнеха, че „общественият произход“ е най-важното. Ако си от „буржоазно потекло“ и родителите ти са богати, ти си „класов враг“ и нямаш шанс, дори и сега да гладуваш. И трябва да се опиташ с цената на безсмъртната си душа, ако имаш такава, да докажеш произхода си от „завода или ралото“. В коридорите имаше повече от всякога тужурки, червени забрадки и шлюпки от слънчогледово семе, както и шеги: „Моите родители? Те са една селянка и двама работници“.

Пролетта отново дойде, топящият се сняг дълбаеше тротоарите и по улиците се продаваха сини зюмбюли. Но младите не мислеха за пролетта, а тези, които мислеха, не бяха вече млади.

Кира Аргунова застана с вдигната глава пред Комитета по чистката в Технологическия институт. До масата, сред непознатите имаше и хора, които познаваше — другарката Соня, Павел Серов, Андрей Таганов.

Павел Серов зададе повечето от въпросите. Нейният въпросник беше на масата пред него.

— И така, гражданко Аргунова, баща ви е бил собственик на фабрика?

— Да.

— Ясно. А майка ви? Тя работеше ли преди революцията?

— Не.

— Ясно. Имахте ли слуги вкъщи?

— Да.

— Ясно.

Другарката Соня запита:

— Вие никога не сте била член профсъюзите, гражданко Аргунова? Считате ли това за нежелателно?

— Никога не съм имала възможност да стана профсъюзен член.

— Ясно.

Андрей Таганов слушаше с безизразно лице и студени, строги, празни очи, сякаш за пръв път виждаше Кира. Неочаквано я изпълни необяснима жалост към него, заради тази непроницаемост и това, което прикриваше, въпреки че той не даваше никакви сигнали какво крие.

Но във внезапния му въпрос прозвуча молба, независимо от твърдия глас и празните очи:

— Вие обаче винаги сте симпатизирала на съветското правителство, нали, гражданко Аргунова?

Тя отговори едва доловимо:

— Да.

* * *

Край лампата, късно през нощта, комитетът заседаваше сред шумящи листа, доклади и документи:

— Фабрикантите бяха основните експлоататори на пролетариата.

— По-лоши бяха от земевладелците.

— Фабрикантите са най-опасните класови врагове.

— Ние служим на великото дело на революцията и никакви лични чувства не трябва да пречат на изпълнението на дълга ни.

— Има заповед от Москва — децата на бившите собственици на фабрики да бъдат в първия списък на изключените.

Прозвуча глас, претеглящ всяка дума:

— Има ли изключение към тази заповед, другарю Таганов?

Той стоеше до прозореца с ръце, скръстени зад гърба му. Отговори:

— Няма изключения.

* * *

Имената на изключените бяха напечатани в дълъг списък, който беше закачен на черната дъска в канцеларията на Технологическия институт. Кира очакваше да е в списъка, но когато видя името Аргунова, Кира затвори очи, отвори ги и прочете подробно всички имена отново, за да бъде сигурна. Забеляза, че куфарчето й е отворено, грижливо натисна ключалката и погледна дупката в ръкавицата си. Извади пръст и го протегна напред; нишка от ръкавицата се разлюля и разви като змийче.

Почувства, че някой я гледа и се обърна. Зад нея, в нишата до прозореца, стоеше Андрей Таганов. Гледаше я неподвижен, безмълвно, без да кимне с глава за поздрав. Тя разбра от какво се страхува той, за какво се надява и очаква. Пристъпи, вдигна глава към него и протегна ръка с усмивка. Със същата усмивка на младите устни, така добре позната на Андрей; но тези устни сега потреперваха.

— Няма нищо, Андрей, знам, че не зависи от теб.

Тя се изненада от благодарността и болката в тихия му глас:

— Бих ти отстъпил моето място в Института, ако можех.

— Няма значение, предполагам, че няма да строя нищо, няма да строя алуминиеви мостове — опита се да се засмее тя, — и без това ми казваха, че от алуминий не е възможно да се построи мост.

Забеляза, че за него е по-трудно да се усмихва, отколкото на нея. Запита внимателно, защото знаеше, че той не смее да зададе този въпрос:

— Случилото се не значи, че няма повече да се виждаме, нали?

Той взе ръката й в двете си ръце:

— Не значи, но… дай ми адреса и телефонния си номер, за да ти се обадя, защото… тук повече не можем да се виждаме. Не е ли странно, не знам адреса ти, въпреки че сме толкова добри приятели. Може да е за добро, може би сега… ще станем дори по-близки.

* * *

Когато се прибра вкъщи, Лео се беше проснал на леглото. Без да става той я погледна и се засмя сухо, безчувствено, монотонно. Тя застана неподвижно до него.

— Изхвърлиха ли те? — запита Лео и се повдигна несигурно на лакът, с коса в очите — не трябва да ми казваш, знам, че са те изритали, като куче. И мен ме изритаха, изритаха ни като кучета. Поздравления, Кира Александровна. Сърдечни пролетарски поздрави!

— Лео, ти си пиян.

— Разбира се, нали всички трябва да празнуваме, изхвърлиха десетки в Университета! Да вдигнем тост за диктатурата на пролетариата… не ме гледай така… добър навик е да се пие при раждания, сватби и погребения… не сме родени заедно, гражданко Аргунова, и не направихме сватба, другарко Аргунова, но за другото може и да имаме повод… о, Кира…

Тя падна на колене и притисна бледото лице с разкривена уста-рана, отметна влажната коса от челото, прошепна:

— Лео… любими… не говори така, сега не е времето… сега трябва да мислим ясно — и добави неубедително:

— Няма опасност, ако сме заедно… трябва да се грижиш за себе си, Лео, трябва да имаш милост към себе си…

Устата му изплю думите.

— За какво?

Кира срещна Василий Иванович на улицата. С усилие си даде вид, че не забеляза промяната в него. Тя го бе видяла веднъж след смъртта на Мария Петровна, но тогава не изглеждаше по този начин. Пред нея вървеше старец. Някогашните горди, черни очи сега избягваха всички погледи наоколо с омраза, подозрение и срам. Набръчканите му жилести ръце се размахваха в колебливи, безполезни движения, като на възрастна жена.

Две дълбоки бръчки разрязваха ъглите на устата му с такова страдание, че хората гузно извръщаха очи, задето са съзрели и разбрали душата му.

— Кира, радвам се да те видя пак — измърмори той и гласа му се вкопчи в нея безнадеждно. — Защо не идваш вкъщи, сега сме доста самотни. Или вече знаеш и… затова не идваш?

Кира не знаеше нищо, но нещо в тона му я накара да не се заинтересува.

— Чичо, ще дойда с радост у вас — заяви тя с най-топлата си усмивка, — много съм заета, но довечера ще дойда, може ли?

Тя не запита дали Ирина и Виктор също са били изключени — след земетресение всички се оглеждат внимателно, броят жертвите и се страхуват да задават въпроси.

Същият ден, след вечеря, тя отиде в апартамента на Дунаеви. Беше убедила Лео да си легне, защото имаше треска. Скулите му пламтяха в ярки, червени петна. Кира остави кана със студен чай до леглото му и го успокои, че няма да закъснява.

До голата маса без покривка, под лампата без абажур, Василий Иванович четеше стар том на Чехов. Ирина, с несресана коса, рисуваше безсмислени фигури на огромен лист хартия. Ася, напълно облечена, спеше свита в кресло в тъмния ъгъл на стаята, до димящата, ръждясала „буржоазия“.

— Ало, здравей — каза Ирина със сгърчени устни.

Кира никога не беше я виждала така да се усмихва.

— Искаш ли горещ чай, Кира? Но няма захарин.

— Не, благодаря, чичо Василий, току-що вечерях.

— Кажи, изключиха ли те?

Кира кимна.

— А Лео?

Кира кимна.

— Защо не ме питаш? Е, ще ти кажа — и мен ме изключиха, разбира се. Не се учудвам, аз съм дъщеря на богат дворцов кожухар!

— Виктор?

Ирина и Василий Иванович си размениха странен поглед.

— Не, Виктор не беше изключен — бавно отговори Ирина.

— Радвам се, чичо, това е добра новина, нали? — тя знаеше как да ободри чичо си. — Виктор е толкова талантлив млад човек, радвам се, че са пожалили бъдещето му.

— Да, Виктор е толкова талантлив млад човек — с горчивина повтори Василий Иванович.

— Тя беше в бяла, копринена рокля — истерично се обади Ирина — гласът й е наистина разкошен, имам предвид новото представление на „Травиата“ в театър „Михайловски“, ти си го гледала, разбира се. Ако не, трябва да го видиш, класиката е…

— Да, класиката е най-добра, но в онези дни, когато хората имаха култура, морал и достойнство.

— Наистина, непременно трябва да ида на „Травиата“ — нервно рече Кира.

— В последната сцена, когато тя… по дяволите! — Ирина захвърли дъската за рисуване с трясък на пода и събуди Ася, която се изправи с примигващи очи и се огледа наоколо — ще чуеш рано или късно: — Виктор стана член на партията!

Кира изпусна книгата на Чехов от ръцете си, която падна с тропот на пода.

— Какво?

— Стана член на партията, на Всесъюзната комунистическа партия, има червена звезда, купони за хляб и ръцете му вече са дълбоко в кръв и ще бъдат в кръв и за в бъдеще!

— Ирина, но как го приеха!

Тя се страхуваше да погледне към Василий Иванович. Знаеше, че не трябва да задава въпроси, тъй като всеки въпрос се забиваше и въртеше като нож в рана, но не успя да се овладее.

— Изглежда, че отдавна го е планирал. Грижливо и разумно се обграждаше с приятели, кандидатствал е от месеци, без да ни каже. И после го приеха без проблеми, защото има поръчители за пролетарския му дух, въпреки че баща му е продавал кожи на царя!

— Знаел ли е Виктор, че се готви чистка?

— Не бъди глупава, не става дума за това. Естествено, че не е знаел, той просто се е стремял да запази мястото си в Института. Брат ми има брилянтни способности и тъй като иска да се изкатери нагоре, лесно е намерил подходящите стъпала.

— Това е негова работа, той знае най-добре какво иска — опита се да се усмихне Кира, заради чичо си и все още, без да го поглежда. — Сега тук ли живее?

— Ако зависеше от мен… — рязко каза Ирина и спря. — Да, свинята още е тук.

— Ирина, той ти е брат — уморено се намеси Василий Иванович.

Кира смени темата, но беше трудно да се поддържа разговора. След половин час Виктор пристигна. Достойнството на изражението му и червената звезда в ревера се набиваха в очи.

— Виктор, разбрах, че си станал добър комунист — обърна се към него Кира.

— Имах честта да се присъединя към Всесъюзната комунистическа партия и искам да се знае, че за партията не трябва да се говори лекомислено — отговори Виктор.

— Да, разбирам — каза Кира.

Но на тръгване сякаш случайно не видя, че Виктор й подава ръка. До вратата, в антрето, Ирина й прошепна:

— Отначало помислих, че татко ще го изхвърли, но мама вече я няма и… знаеш колко много го обича, мисля, че се опитва да гледа широко на нещата, но ми се струва, че ще се пречупи. За Бога, Кира, моля те идвай често, татко те харесва.

* * *

Тъй като нямаха бъдеще, те се бяха вкопчили в настоящето. Имаше дни, в които Лео четеше книга с часове, почти без да говори с нея. Когато говореше, по лицето му се появяваше горчива усмивка, пълна с безкрайно презрение към самия него, към света и вечността. Един ден тя го завари пиян, опрян на масата, с втренчен поглед в счупена чаша на пода.

— Лео, откъде намери алкохол!

— Взех назаем от нашата скъпа съседка другарката Мариша. Тя винаги разполага с големи количества.

— Лео, защо правиш това?

— А защо не? Защо? Някой в целия проклет свят може ли да ми каже защо?

Но имаше дни, когато внезапно спокойствие избистряше очите и усмивката му. Очакваше я да се върне от работа и бързо я взимаше в ръцете си. Цялата вечер седяха безмълвни, упоени и сигурни от присъствието си, от очите и докосването на ръцете си, забравили идващия ден и всички идващи дни.

Ръка за ръка те крачат из тихите, светещи улици в белите пролетни нощи. В непрозрачното небе блести сякаш слънце, далечно и невидимо. Те се гледат в очите из безсънния град, замрял в странна, млечна светлина. Той притиска ръката й до себе си и когато остават сами на голяма улица, празна и светла като утро, се навежда към устните й. Кира върви уверено, пред тях има много трудности, но до нея е човекът, даващ й сила с изправеното си, напрегнато тяло, изящни дълги ръце, дръзка уста и презрителна усмивка, в която се крият всички отговори. Понякога съжалява безбройните, безименни същества, трескаво търсещи изход, тъпчейки други същества около тях, които може би и нея ще стъпчат. Но тя знае, че ще оцелее, тъй като има отговора. Не си задава въпроси за бъдещето, защото бъдещето е Лео.

* * *

Лео често потъваше в мълчание, лицето му бе все така бледо и той кашляше до задушаване. Сините нишки в слепоочията му приличаха на вени на мраморна статуя. Взимаше лекарства за кашлица, които не помагаха и отказваше да иде на лекар.

Кира често се срещаше с Андрей. Беше попитала Лео дали има нещо против и той отговори:

— Не, разбира се, след като ти е приятел. Но, моля те, не го кани тук, не съм сигурен, че мога да бъда любезен с един от тях.

Тя не покани Андрей, но му се обаждаше по телефона в неделите и весело казваше в слушалката:

— Искаш ли да се видим? В два часа, в лятната градина, входът при кея.

Те седяха на пейките под дъбовите листа, воюващи с яростта на слънцето и говореха за философия. Веднъж тя се усмихна, тъй като осъзна, че само с Андрей можеше да мисли и да говори за мисленето. Нямаше причина за срещите им, но те се срещаха и си уговаряха нови срещи. Тя чувстваше странно удобство и сигурност до него, той се смееше на късите й летни рокли със странен и щастлив смях.

Веднъж я покани да прекарат заедно неделята в провинцията. Тя не бе напускала града цяло лято и не можа да откаже. Лео беше намерил работа в неделите — разбиваше дървената настилка с една бригада за ремонт на улиците и не възрази против излета й.

В провинцията тя откри гладкото море, блестящо под слънцето, златният пясък, накъдрен от вятъра в незабележими, равни вълни, високите, червени свещи на боровете с разперени корени, оголени от бурите и шишарки, които се смесваха с черупки от миди.

Кира и Андрей се състезаваха по плуване и тя спечели. Но Андрей спечели надбягването на плажа, когато изпод краката им захвърча пясък и вода към мирните неделни туристи. Той я хвана и двамата се затъркаляха във водовъртеж от крака, ръце и кал в кошницата с обеда на една матрона, която извика уплашено. Отделиха се един от друг и седнаха на пясъка, като се разтърсваха от смях. Смехът им се усили, защото матроната с мъка се изправи, събра обеда си и се заклатушка, като мърмореше ядно за вулгарните млади хора, които излагат на показ любовта си.

Вечеряха в мръсно, малко провинциално ресторантче. Кира заговори сервитьора на английски, който нищо не разбра, но като заекваше, се поклони ниско и разля вода по масата в желанието си да обслужи първият другар-чужденец в това забравено място. Когато си тръгваха, Андрей му плати два пъти повече от вечерята и сервитьора се поклони до земята, убеден, че си има работа с истински чужденци. Кира се учуди, а Андрей се засмя:

— Нямам нищо против да направя човека щастлив. Получавам повече, отколкото мога да изхарча за себе си.

Сред грохота на нощния влак и дима на града, той запита:

— Кога отново ще те видя?

— Ще ти се обадя.

— Не, искам сега да знам.

— След няколко дни.

— Искам да определим ден.

— В сряда вечерта?

— Добре.

— След работа, в пет и половина в лятната градина.

— Ще те чакам.

Вкъщи Лео беше заспал в стола с прашни ръце и петна по влажното, зачервено лице. Тъмните му мигли изглеждаха руси от прах, тялото му беше сковано от изтощение. Тя изми лицето му и му помогна да се съблече, докато той се раздираше от кашлица. В следващите две нощи те ожесточено спориха и той отстъпи — обеща да иде на лекар в сряда.

Вава Миловская имаше среща с Виктор в сряда вечерта. В сряда следобед той и се обади по телефона и нетърпеливо се извини, че поради спешни задължения в Института не може да дойде на срещата. Спешни задължения му попречиха да се срещне с нея в три други случая, когато беше обещал да се видят. Вава бе чула слухове за друга, както и едно име и не знаеше какво да мисли.

Вечерта тя се облече грижливо — сложи чуждестранната си гривна от пластмаса и стегнат широк колан от черен лак около стройната си талия върху най-хубавото си бяло палто; внимателно и леко начерви устните си с ново чуждестранно червило. Дръзко накриви бялата си шапка над черните къдри и съобщи на майка си, че излиза за среща с Кира Аргунова.

Вава се поколеба за миг на площадката пред апартамента на Кира, после с трепереща ръка натисна звънеца. Съседът се появи и каза:

— Търсите гражданката Аргунова? Оттук, другарко, трябва да минете през стаята на гражданката Лаврова, ето вратата.

Вава рязко отвори, без да чука. Те бяха там — Мариша и Виктор, наведени над грамофона, от който звучеше „Огънят на Москва“. Лицето на Виктор се разкриви от студена, безмълвна ярост, но тя не го погледна. Изправи глава и изрече към Мариша с най-драматичния си и горд глас, като трепереше и преглъщаше сълзите си:

— Моля за извинение, гражданко, търся гражданката Аргунова.

Изненадана, без да подозира нищо, Мариша посочи вратата на Кира с палец. С високо вдигната глава Вава прекоси стаята и изчезна. Мариша не разбра защо Виктор толкова бързо се сбогува и излезе.

Лео беше вкъщи, а Кира бе на работа.

Денят на Кира беше неспокоен. Лео бе обещал да се обади по телефона, за да й съобщи диагнозата на лекаря. Но не се обади, въпреки че тя телефонира три пъти, без да се свърже. На път за вкъщи си спомни, че е сряда вечер и има среща с Андрей. Не можеше да го кара да чака безкрайно в парка, затова реши да се отбие първо в лятната градина и да му каже, че не може да остане. Стигна до градината навреме. Андрей не беше там. Тя се вгледа в притъмняващия кей, в дърветата и сенките на парка и зачака. Два пъти попита милиционера колко е часът и продължи да чака, без да разбира какво се случва. След един час очакване Андрей все още го нямаше и тя се отправи към къщи, гневно стиснала юмруци в джобовете.

Не се тревожеше за Андрей, защото голямата й тревога бе за Лео, лекарите и диагнозата. Тя изтича през стаята на Мариша и със замах отвори вратата. На дивана Вава беше в ръцете на Лео, двамата се целуваха; бялото й палто висеше до пода.

Кира ги погледна някак спокойно, с вдигнати от изумление вежди. Те скочиха, Лео се олюля, защото бе пиян. Стоеше прав и се люлееше с презрителната си, горчива усмивка. Лицето на Вава се превърна в тъмнолилава маска. Тя отвори уста, останала без дъх и звук и изведнъж изкрещя в настъпилото мълчание:

— Мислиш, че е ужасно, нали? Да, и аз мисля така! Ужасно и отвратително е, но не ме интересува! Не ме интересува вече какво правя! Гнусна съм, да, но не съм само аз. И пет пари не давам, пет пари не давам, пет пари не давам!

Избухна в истерични ридания, втурна се навън и тръшна вратата. Другите двама бяха замрели, безмълвни.

— Е, кажи нещо — ухили се ехидно Лео.

— Нямам какво да кажа — бавно изрече тя.

— Слушай, трябва да свикнеш с това, трябва да свикнеш, че не можеш да ме имаш, няма да съм твой, поне за дълго.

— Лео, какво каза лекаря?

— Много неща — изсмя се той.

— Какво ти има?

— Нищо, абсолютно нищо.

— Лео!

— Засега нищо, все още, но ще го хвана, само след няколко седмици, тогава ще го пипна.

— Какво, Лео?

Той се олюля и обяви с театрален жест:

— Нищо особено, туберкулоза.

Лекарят попита:

— Вие съпруга ли сте му?

Кира се поколеба и отговори:

— Не.

— Ясно — каза лекарят и добави. — Няма значение, имате право да знаете. Гражданинът Коваленски е в много лошо състояние, наричаме го първоначална туберкулоза. Сега все още можем да я спрем, но след няколко седмици ще бъде късно.

— След няколко седмици той ще има туберкулоза?

— Това е тежка болест, гражданко, а в Съветска Русия е фатална болест. Настоятелно ви съветвам да я предотвратим, ако й позволим да се развие, едва ли ще можем да я спрем.

— От какво има нужда той?

— Дълга почивка, слънце, чист въздух и храна, човешка храна. Трябва да прекара тази зима в санаториум; още една зима в Петроград и все едно че са го изправили до стената. Трябва да го изпратите на юг.

Тя не отговори, лекаря погледна закърпените й обувки и се усмихна тъжно, защото вече бе чул отговора без думи:

— Ако този човек ви е скъп, изпратете го на юг. Направете всичко възможно, за да го изпратите на юг.

Кира влезе, без да бърза, у дома. Лео стоеше до прозореца. Извърна се бавно, лицето му бе изпълнено с дълбок покой и изглеждаше младо и ведро, както след дълга почивка. Запита тихо:

— Къде беше?

— При лекаря.

— Не исках да разбереш, съжалявам.

Той ми каза.

— Кира, съжалявам за снощи, с тази малка глупачка, нали не мислиш, че…

— Не, не мисля… и разбирам.

— Направих го, защото съм уплашен. Но сега не ме е страх. Всичко е толкова просто, когато има срок. Сега не трябва да говорим за това, защото нищо не можем да направим. Лекарят ти е казал… все още имаме малко време, когато стане заразна, тогава…

Тя се взря в него и разбра, че той приема смъртната си присъда. Но изрече твърдо:

— Лео, това са глупости. Заминаваш на юг.

В първата държавна болница, която посети, началникът и каза:

— Искате място в санаториум в Крим, но той не е член на партията, не е профсъюзен член, нито е държавен служител. Гражданко, шегувате ли се?

Във втората болница началникът каза:

— Има стотици чакащи, гражданко. Напреднали случаи, профсъюзни членове. Дори не можем да го запишем в списъка на чакащите.

В третата болница началникът отказа да разговаря с нея. Трябваше да чака на опашка от страховити, разкривени създания с белези, язви, патерици, отворени рани, зелени, гнойни кръпки-очи, сред стенания и ръмжене, а над редицата живи хора висеше миризмата на морга.

Отиде в централата на комисариата по медицина и там чака дълги часове в тъмни, влажни коридори с миризма на карбол и мръсни чаршафи. Говори със секретарки, които забравяха уговорени срещи и сътрудници, които й съобщаваха: „Много съжалявам, гражданко. Следващият“; с млади ръководители, които бързаха и служители, които мърмореха: „Казвам ви, че го няма, работното време свърши, трябва да затваряме, не можете да стоите тук цяла нощ“.

В края на втората седмица тя осъзна с мистична увереност, че ако си болен от туберкулоза, трябва да си член на профсъюзите, за да получиш профсъюзно направление за профсъюзен санаториум.

Срещна се със служители, цитира имена, представи препоръчителни писма, моли се да направят изключение. Беше приета от председатели на профсъюзи, които изслушаха молбата й с изненадан, ироничен поглед. Някои се смееха, други свиваха рамене и нареждаха на секретарката да я изпрати до вратата. Един председател й заяви, че може да й помогне, но срещу сума, която тя не можеше да спечели за година.

Тя бе изправена и решителна, гласът й не трепереше, не се страхуваше да се моли, защото това бе нейната мисия, кръстоносен поход и цел.

Учудваше се защо думите: „Но той ще умре“ означават толкова малко за тях, а думите „Но той не е член на профсъюза“ означават толкова малко за нея. И защо е толкова е трудно да разбере причината.

Тя поиска от Лео да й помогне. Той се подчини, без да спори и да се оплаква, без да има надежда.

Тя опита всичко, дори помоли Виктор за помощ. Той заяви с достойнство:

— Скъпа моя братовчедке, искам да разбереш, че моето партийно членство е свещено доверие, което не мога да използвам за лични облаги.

Тя помоли Мариша за помощ, и тя се изсмя:

— Нашите санаториуми са натъпкани като сардели, списъците с чакащи обхващат бъдните поколения, работниците живи гният и чакат, а вашият Лео още дори не се е разболял! Не познавате действителността, гражданко Аргунова.

Тя не можеше да се обади на Андрей. Андрей й беше изменил. След като не се появи на срещата, тя се обади няколко пъти на Лидия с един въпрос: „Идвал ли е Андрей Таганов? Имам ли писма от него?“ Първият път Лидия отговори отрицателно, вторият път се засмя и поиска да знае дали не става дума за връзка и че ще каже на Лео, който е толкова красив! Кира нетърпеливо я прекъсна: „Стига глупости, Лидия, важно е, веднага се обади, ако Андрей се появи“. Но Лидия нищо не знаеше за него.

Една вечер в Дунаеви Кира небрежно запита Виктор дали е виждал Андрей Таганов в Института. „Разбира се, там е всеки ден“ — отвърна Виктор.

Тя беше наранена, гневна, объркана. Какво бе сторила? За пръв път се усъмни в собственото си поведение. Глупаво ли се държа онази неделя в провинцията? Опита се да си припомни всяка дума, всеки жест, но не успя да открие грешка. В онази неделя той беше по-щастлив от всякога. Сетне реши, че трябва да има доверие в приятелството им и да му даде възможност да обясни всичко.

Обади му се по телефона, чу гласа на хазяйката, която извика в слушалката: „Другарю Таганов!“ От гласа й стана ясно, че той е вкъщи, но след минута тя запита „Кой го търси?“ и преди да произнесе последната сричка на името си, Кира чу как хазяйката излая: „Няма го!“ и тресна телефона.

Кира също затръшна слушалката и реши да забрави Андрей Таганов.

* * *

Един месец й трябваше, за да разбере, че вратите на държавните санаториуми са затворени за Лео и тя не може да ги отвори. В Крим имаше и частни санаториуми. За тях трябваха пари, които тя щеше да намери. Уреди си среща с другаря Воронов и помоли за аванс от шест месеца срещу заплатата си. Тази сума й беше достатъчна за начало на лечението.

Другарят Воронов се усмихна незабележимо и запита откъде е сигурна, че ще е на работа още месец, да не говорим за шест. Обади се на д-р Миловски, бащата на Вава, нейният най-богат познат, за чиято банкова сметка завистливи езици разнасяха легенди. Лицето на доктора силно почервеня и той истерично размаха късите си, меки ръце пред Кира сякаш гонеше призрак:

— Но мое, мило момиче, защо, за Бога, мислиш, че съм богат, хе-хе-хе… много е смешно, аз да не съм капиталист. Та ние едва свързваме двата края, едва издържаме, живеем от труда си, както би казал някой пролетарий.

Тя знаеше, че родителите й нямат нищо, въпреки това ги помоли за помощ. В отговор Галина Петровна се разплака. Тя се обърна към Василий Иванович, който и предложи последното си ценно притежание — стария кожен жакет на Мария Петровна. Парите от жакета нямаше да стигнат дори за билет до Крим и тя отказа да го приеме.

Кира знаеше, че Лео би се възпротивил, но написа писмо до леля му в Берлин. В писмото пишеше: „Пиша ви, тъй като много го обичам и мисля, че и вие все още го обичате“. Не получи отговор.

Чрез тайнствени източници, по-мистериозни дори от ГПУ, откъдето постоянно и внимателно ги наблюдаваха, тя успя да заеме нелегално пари от частник с висока лихва. Получи информация за име и адрес и посети сергията на частен търговец на пазара. Там дебел мъж се приведе нервно към нея през щанда, натоварен с червени забрадки и памучни чорапи. Тя прошепна име и назова сума.

— За бизнес или контрабанда ви трябват? — промълви той.

Кира знаеше, че е по-добре да отговори утвърдително и то я увери, че може да реши проблема с лихва от 25% на месец. Тя нетърпеливо кимна. Какви гаранции може да даде гражданката? Гаранции? Гражданката, естествено, разбира, че той не може да й заеме пари само заради сините й очи? Кожа, диаманти ще свършат работа, качествени кожи и диаманти. Нямате нищо подобно? Мъжът веднага се извърна, като че ли не беше разговарял с нея.

На път за трамвайната спирка, през тесните, кални улици, между сергиите на пазара, тя спря, изумена. Пред нея се намираше малка, богата сергия, натежала от пресен хляб, пушени бутове, жълти пакети масло. Зад сергията видя познато лице с червени, дебели устни под къс нос с широки, вертикални ноздри. Тя си спомни спекуланта от Николаевската гара с палтото, обточено с кожа и миризмата на карамфилово масло. Той беше напреднал в живота и сега се усмихваше широко под редица от салами.

Докато крачеше към къщи, си спомни за един човек, който бе казал: „Получавам повече пари, отколкото мога да изхарча за себе си“. Нищо вече нямаше значение. Реши да иде в Института и да се срещне с Андрей. И там го видя да върви по коридора, гледаше право в нея, устните й го поздравиха с усмивка, но той рязко се извърна и тръшна вратата на аудиторията зад себе си. Тя замря на място и остана там дълго.

Когато се върна вкъщи, Лео стоеше в средата на стаята, в ръката си държеше смачкан лист хартия, а лицето му бе разкривено от гняв.

— Вече пишеш писма и се бъркаш в личните ми работи? Не съм искал това от теб.

На масата тя видя плик с немска марка, адресиран до Лео.

— Какво пише тя, Лео?

— Наистина ли искаш да знаеш?

И захвърли писмото в лицето й. Тя запомни само едно изречение: „Няма причина да очакваш помощ от нас, най-малкото защото живееш с нагла блудница, която се осмелява да пише на почтени хора“.

В първия дъждовен есенен ден делегация от организацията на жените-текстилки посети Дома на селянина. Другарката Соня беше почетен член на делегацията. Когато видя Кира в кабинета ма другарката Битюк, другарката Соня избухна в смях:

— Какво виждат очите ми! Вярната гражданка, другарката Аргунова в червения Дом на селянина!

— Какво имате предвид, другарко? — нервно и угоднически запита другарката Битюк. — За какво става дума?

— Шега, това е само добра шега! — изрева от смях другарката Соня.

Кира сви рамене с примирение — знаеше какво я очаква. В съобщението за съкращенията в Дома на селянина беше вписано и нейното име, като „антисоциален елемент“. Тя не се изненада, беше й все едно. С по-голямата част от последната си заплата купи яйца и мляко за Лео. Той не ги докосна.

През деня Кира е спокойна. Спокойствието се разлива по празното й лице, в празното сърце и съзнание, в което се лута само една мисъл. Тя не се страхува, защото знае, че Лео трябва да иде на юг и той ще отиде, тя не се съмнява, затова няма от какво да се страхува.

Но след деня идва нощта. Тя чувства тялото му, ледено и мокро до нейното и го чува как кашля. В съня главата му пада върху рамото й, и той лежи там, диша и стене, доверчив и безпомощен като дете. Тя вижда червения мехур в умиращите устни на Мария Петровна и чува вика й: „Кира, искам да живея! Искам да живея!“ Сетне усеща на врата си горещите, задъхани хрипове на Лео. И не е сигурна кой крещи — Мария Петровна или Лео: „Кира, искам да живея! Искам да живея!“ Не е сигурна дали вече не е много късно.

Обезумява ли? Не, толкова е просто. Тя има нужда от пари и живот. Неговият живот и пари.

„Получавам повече пари, отколкото мога да изхарча за себе си“.

„Кира, искам да живея! Искам да живея!“

Тя направи последен опит да намери пари. Вървеше по улицата, хлъзгава от есенния дъжд и с жълти светлини, топящи се на черните тротоари. Лекарят бе казал, че всяка седмица има значение. Видя разкошна лимузина, която спря в оранжевия куб на входа на един театър. Навън излезе човек в кожено палто, светещо като калниците на лимузината. Тя застана срещу него. Гласът й бе твърд и ясен:

— Моля ви, искам да говоря с вас. Трябват ми пари. Не ви познавам, нищо не мога да ви дам. Знам, че не се прави така, но вие ще разберете, защото е толкова важно. Става дума за човешки живот.

Непознатият спря. Никога не беше чувал такава молба-заповед. Запита с присвито, оценяващо око:

— Колко ви трябват?

Тя отговори.

— Какво? — задъха се от изумление той. — За една нощ? Посестримите ви не изкарват толкова за цялата си кариера!

Мъжът не разбра защо това странно момиче се извърна и побягна по улицата през локвите, като че ли той щеше да я подгони.

Тя помоли един, последен път държавата. В продължение на много седмици звъня, изпраща писма и разговаря със секретарки и сътрудници. В резултат успя да уреди лична среща с един от най-влиятелните ръководители в Петроград. Той можеше да й помогне. Между него и властта, която имаше, бе само тя и способността й да го убеди да й помогне.

Лидерът седи зад бюрото си; зад него се издига висок прозорец, пропускащ тясна ивица светлина. Кабинетът прилича на катедрала. Кира застава пред него и го поглежда право в очите. Нейните очи не са враждебни, нито умоляващи. Очите й са ясни, доверчиви, спокойни. Гласът е ведър, много млад и обикновен:

— Другарю комисар, аз го обичам. Но той е болен. Знаете ли какво е болест? То е нещо странно, което се заражда в тялото и не може да бъде спряно. Сега животът му зависи от думи и парчета хартия. Изглежда много просто, направено е от нас и може би сме прави, може би не, но рискът, който поемаме, е плашещ, нали? Те не искат да го пратят в санаториум, защото не са написали името му на лист хартия до много други имена, което наричат членство в профсъюзите. Това е само мастило, хартия и мисъл, свързана с тях. Вие можете да го напишете, да го скъсате и пак да го напишете. Но, онова другото, което се развива в тялото му, не можете да спрете. За това не се задават въпроси. Другарю комисар, знам, че тези неща са важни — пари, профсъюзи, документи. Ако трябва да се жертвам и да страдам за тях, ще го направя. Ще работя всеки следващ час на всеки следващ ден. За мен е без значение, че роклята ми е стара, не гледайте роклята ми, другарю комисар, знам, че е грозна, но няма значение. Може би невинаги съм ви разбирала, но мога да бъда покорна и да се уча. В едно обаче трябва да бъдем много сериозни, нали, другарю комисар — когато става дума за живота. Не можем да позволим тези неща да отнемат живота. Един подпис на ръката ви и той ще иде в санаториум и няма да умре. Другарю комисар, нека да мислим за нещата спокойно и обикновено, защото те са такива. Знаете ли какво е смъртта? Знаете ли, че смъртта е нещо окончателно и безвъзвратно, каквото и да правим. Не разбирате ли защо той не трябва да умре? Аз го обичам и всички ще страдаме. Ние всички желаем неща, които са ни били отнети. Но това са само материални неща. И тъй като сме живи създания, във всеки от нас има нещо от сърцето на самия живот, което не трябва да бъде докосвано. Вие разбирате, нали? Той е самият живот за мен и не можете да ми го отнемете, не трябва да позволите да стоя пред вас, да говоря и дишам, да се движа и да ми заявите, че ще го вземете. Защото ние двамата с вас, другарю комисар не сме безумци, нали?

Комисарят каза:

— Сто хиляди работници умряха в гражданската война. Защо пред лицето на Съюза на съветските социалистически републики да не умре един аристократ?

Кира върви към къщи много бавно и гледа здрачния град. Гледа блестящите улици, построени за хиляди стари обувки и трамваите, направени, за да пътуват в тях хора. Гледа каменните кубове, в които хората пропълзяват през нощта и плакатите, викащи за мечтите и храната на хората. И се пита дали някое от хилядите очи край нея виждат това, което тя вижда и защо точно на нея е дадено това.

Защото:

В кухнята на петия етаж жена се навежда над димящата печка и разбърква зелето в чайника. Зелето мирише, жената примигва и стене, гърбът я боли. Сетне се почесва по главата с лъжицата.

Защото:

В бирарията на ъгъла мъж се обляга на бара и вдига чаша пенлива бира. Пяната се разлива по панталоните му и на пода той се оригва и запява весела песен.

Защото:

В бяло легло, на бели чаршафи, изцапани с жълто, дете спи; подсмърча в съня си. Носът на детето е мокър.

Защото:

Върху чувал от брашно в мазето мъж разкъсва бельото на жена, забива зъби в шията й, те се търкалят и стенат сред чувалите от брашно и картофи.

Защото:

В тишината на гранитните стени, по които лениво се стича замръзнала влага, фигура коленичи пред позлатен кръст, издига с възторг треперещи ръце и удря челото си в студения, каменен под.

Защото:

Сред рева на машините, вихрени стоманени светкавици и капки огнено масло, мъже размахват енергично ръце, задъхват, се и гърдите им се надигат, а мускулите искрят от пот. Мъжете правят сапун.

Защото:

В обществената баня пара се издига от медните вани, червени тела, направени от желе, се търкат със сапун, въздишат и сумтят и се опитват да стържат димящите гърбове. На пода пада тъмна вода и сапунени мехури, които изтичат в канализацията.

А Лео Коваленски е осъден да умре.

Това беше последната й възможност и тя трябваше да я използва. Застана пред скромната къща на скромната улица, самотна и тъмна. Възрастната хазяйка отвори вратата и огледа Кира подозрително. Другарят Таганов не приемаше посетителки. Без да каже нищо, хазяйката бавно се обърна и я поведе по коридора. Спря, посочи една врата и се затътри към стаята си.

Кира почука. Глас отговори „Влез“. Тя влезе. Той беше до бюрото си и понечи да стане, но се отказа. Седна и се вгледа в нея, после се надигна бавно, толкова бавно, че тя се запита от кога ли стои пред него. Той стана, без да откъсва очи от нея. Сетне рече:

— Добър вечер, Кира.

— Добър вечер, Андрей.

— Свали си палтото.

Внезапно тя изпита страх, неудобство, несигурност, но я напуснаха горчивината и враждебната увереност, които я доведоха тук. Свали палтото и хвърли шапката си на леглото. Намираше се в гола стая с варосани стени, тясно желязно легло, бюро, шкаф, без снимки и плакати, но с много книги, океан от книги, документи и вестници, разпилени по бюрото, шкафа и пода.

— Студено е тази нощ, нали?

— Студено е.

— Седни.

Тя седна до бюрото. Той седна на леглото и сключи ръце около коленете си. Тя помисли, че не иска той да я гледа така, всяка секунда, всяка дълга минута. Андрей запита спокойно:

— Как си, Кира? Изглеждаш уморена.

— Да, малко съм уморена.

— Как е работата ти?

— Нямам работа.

— Какво?

— Съкращения.

— Кира, съжалявам, ще ти намеря друга работа.

— Благодаря. Но не знам дали ми трябва. Как е твоята работа?

— ГПУ? Много съм зает. Обиски, арести. Те все още не се страхуваш от мен, нали?

— Не.

— Не харесвам обиските.

— Харесваш ли арестите?

— Ако са необходими.

Замълчаха. После тя каза:

— Андрей, ако ти причинявам неудобство, ще си ида.

— Не, моля те, не си отивай! — опита се да се засмее той. — Да ми причиняваш неудобство? Защо мислиш така? Малко съм смутен, защото стаята ми не е подходяща за такъв гост.

— Стаята е хубава, голяма и светла.

— Вкъщи съм толкова рядко, прибирам се, падам в леглото, без да гледам нищо наоколо.

— Да.

Отново настъпи мълчание.

— Как е семейството ти, Кира?

— Благодаря, добре са.

— Често виждам в Института братовчед ти, Виктор Дунаев.

— Харесваш ли го?

— Не.

— И аз.

Мълчание.

— Виктор стана член на партията.

— Гласувах против него. Но почти всички други го подкрепиха.

— Радвам се, че си гласувал против него. Той е от членовете на партията, които презирам.

— Какви членове на партията не презираш?

— Като теб, Андрей.

— Кира… — започна той, но спря в първата дума.

Тя каза решително:

— Андрей, какво сторих?

Той я погледна, намръщи се, отклони очи, поклати леко глава:

— Нищо.

И внезапно попита:

— Защо си тук?

— Отдавна не съм те виждала.

— Вдругиден ще станат два месеца.

— Освен ако не ме забеляза преди три седмици в Института.

— Забелязах те.

Тя почака, той не обясни. Опита се небрежно да продължи, но думите й прозвучаха като молба:

— Дойдох, защото… мислех, че може би ти искаш да ме видиш.

— Не исках да те видя.

Тя стана.

— Кира, не си отивай!

— Андрей, не разбирам!

Той стана и я погледна в очите. Гласът му бе равен, рязък, като оскърбление:

— Не исках да ти кажа. Но след като искаш да чуеш, ще го чуеш. Не исках никога повече да те видя, защото…

Гласът му се превърна в глух камшик:

— Защото те обичам.

Ръцете й се отпуснаха, сковани върху стената зад нея. Той продължи:

— Не казвай нищо. Знам какво ще кажеш. Повтарях го на себе си безброй пъти. Знам всяка дума, безполезно е. Знам, че трябва да се срамувам от себе си и се срамувам, но е безполезно. Знам, че ме харесваш и ми се доверяваш, защото сме приятели. Приятелството ни беше прекрасно и необикновено и ти имаш пълното право да ме презираш.

Тя се притисна до стената и замря.

— Когато влезе тук, първата ми мисъл беше да те отпратя. Но осъзнах, че ако си идеш, ще побягна след теб. Казах си: „Не казвай и дума!“, но разбрах, че веднага ще разбереш. Обичам те. Знам, че повече би ти харесало, ако ти бях казал, че те мразя.

Тя мълчеше, свита до стената, с широко разтворени очи, без жалост за него, но умоляваща за неговата жалост.

— Страхуваш ли се? Сега разбираш ли защо не можех да се изправя пред теб? Знаех какво чувстваш към мен и какво никога няма да почувстваш. Знаех какво ще кажеш, знаех как ще ме погледнеш. Кога започна всичко? Не знам. Знаех само, че трябва да свърши, защото не можех да го понеса. Да те виждам, да се смея с теб, да говорим за бъдещето на човечеството, а да мисля единствено как ръката ти ще докосне моята, да мисля за краката ти в пясъка, за малката сянка на гърлото ти, за полата ти, развявана от вятъра. Да обсъждаме смисъла на живота и да се питам дали; ще видя очертанията на гърдите ти в отворената яка!

— Андрей… моля те — прошепна тя.

Това не беше признание в любов, а самопризнание в престъпление:

— Защо ти казвам всичко това? Не знам, не съм сигурен. Наистина не знам. От толкова дълго го крещя в себе си! Не трябваше да идваш тук. Не ме интересува, дори да те нараня. За мен има едно най-важно нещо в живота: искам те.

Тя промълви:

— Андрей, не знаех…

— Не исках да знаеш. Опитах се да бъда далеч от теб, за да разруша това чувство. Ти не знаеш, не подозираш какво направи с мен. При обиск арестувахме една жена, тя се хвърли на пода по нощница в краката ми, плачеше и молеше за милост. Тогава си представих, че ти си там на пода, по нощница, молиш ме да те пожаля, както аз те молих много месеци. Щях да те взема в ръцете си и да те направя моя любовница още там, без да се интересувам дали гледат мъжете наоколо. После бих те застрелял, след това и себе си и това не би имало значение, защото вече щеше да си моя. Представях си, че те арестувам през нощта, карам те, където искам и после правя каквото искам с теб. Изсмях се на онази жена и я ритнах. Моите хора бяха изумени, никога не бяха виждали да се държа така. Закараха я в затвора, аз си намерих извинение и се прибрах вкъщи, като мислех за теб… не ме гледай така, не се страхувай… нямам какво да ти предложа, дори и живота си не мога да ти дам. Двадесет и осем годишният ми живот е всичко, което ти презираш, но и ти си всичко, което аз би трябвало да мразя. А аз те искам! Бих ти дал всичко, Кира, всичко, което имам и ще имам, за да ти дам едно-единствено нещо, което ти нямаш.

Той видя, че очите й се отвориха широко и се изпълниха с чувство, което той не разбра. Тя изрече задъхано:

— Какво каза, Андрей?

— Казах, че всичко, което имам…

Внезапно тя се сгърчи от ужас при една мисъл, която за миг прекоси ясно съзнанието й. Разтрепери се и промълви:

— Андрей, по-добре да си тръгна, веднага, сега.

Но той впи поглед в нея, приближи се и каза неочаквано меко:

— Кира, има ли нещо, което…?

Тя не мислеше за него, за Лео, мислеше за Мария Петровна и червения мехур в умиращата й уста. Притисна се до стената и се опря с десетте си пръста на бялата мазилка. Гласът му, пълен с надежда, й даде сила. Тялото й бавно се отдръпна от стената, тя се изправи, повдигна се на пръсти, отметна глава, така че гърлото й да бъде до главата му. И избъбри:

— Има! И аз те обичам!

В следващата секунда се почуди колко е странно да чувства други мъжки устни, а не устните на Лео, и се чу как казва:

— Да… и аз… от дълго време… но не знаех, че и ти…

Пръстите и устата му се заровиха в нея и в силните му ръце тя се запита дали това е щастие или мъчение за него. Сетне поиска всичко бързо да свърши.

Уличните светлини отвъд прозореца образуваха бял квадрат и черен кръст на стената над леглото. В белия квадрат тя погледна неподвижното му лице. Сърцето му туптеше върху изтръпналата й ръка, притисната до голото му тяло.

Кира отхвърли одеялото, седна и скръсти ръце върху гърдите си с пръсти върху откритите си рамене:

— Андрей, отивам си вкъщи.

— Кира, не сега, не тази нощ!

— Трябва да вървя.

— Искам да си тук до сутринта.

— Трябва да вървя. Семейството ми… Андрей, трябва да пазим тайна за това.

— Кира, ще се омъжиш ли за мен?

Тя не отговори. Той почувства, че тя трепери, дръпна я до себе си и я зави с одеялото до брадичката.

— Кира, защо това те плаши?

— Андрей… Андрей… аз не мога…

— Обичам те.

— Андрей… моето семейство. Ти си комунист, знаеш какви са те, трябва да разбереш, толкова са изстрадали. Ако се омъжа за теб, или научат за нас, това ще ги съкруши. Да имаме милост към тях… а за нас има ли някакво значение?

— Не, ако ти си съгласна.

— Андрей!

— Да, Кира?

— Ще направиш ли всичко за мен?

— Всичко.

— Искам само едно — да пазиш тайна, пълна тайна. Обещаваш ли?

— Да.

— С мен е моето семейство…, с теб е твоята партия. Аз не съм… любовница, която партията би одобрила, затова е по-добре… това, което правим, е опасно, много опасно, не искам да разруши живота ни.

— Да разруши живота ни?

Той се засмя щастливо и притисна ръката й до устните си.

— Най-добре е никой, абсолютно никой да не знае за нас, само ти и аз трябва да знаем.

— Кира, обещавам ти, само ти и аз ще знаем.

— Сега ще си тръгна.

— Не, моля те, не сега. Остани само тази нощ. Ще им обясниш, ще измислиш нещо. Остани, моля те, не мога да те пусна. Искам да те видя, когато се събудя. Лека нощ, Кира.

Тя лежа неподвижна дълго време, докато той заспа. Измъкна се безшумно от леглото, почти без да диша, стъпи с голи, тихи нозе на пода и бързо се облече. Той не чу как тя отвори вратата и се изплъзна навън.

Вятърът свиреше из дългите, празни улици под графитното небе. Тя закрачи бързо, знаеше, че трябва да избяга от мислите си. Мъртвите черни прозорци, наредени в редици, като пазачи на пътя, я гледаха и следваха. Тя закрачи по-бързо. Стъпките й шумно отекнаха и къщите, и целият град отговориха с ехо, което закрещя зад гърба й. Тя закрачи по-бързо. Вятърът се втурна в палтото й, вдигна го високо над коленете и го уви между краката й. Тя, закрачи по-бързо. Мина край плакат с работник с червено знаме, работникът се смееше.

Изведнъж тя се затича — разтреперана сянка сред тъмните витрини и улични лампи, палтото й свистеше над сгъващи се и проблясващи напред крака-спици, а стъпките й заудряха като картечница по тротоара. Тя бягаше и летеше, сякаш тласкана от сила извън тялото й, като изстреляна ракета в пространството и си повтаряше, че всичко е наред и ще бъде наред, само да бяга по-бързо и по-бързо.

Пристигна задъхана пред стълбите. При вратата спря и погледна дръжката, като дишаше тежко. И внезапно осъзна, че не може да влезе, не може да пренесе тялото си в стаята при Лео и да го положи до него на леглото. Тя докосна с пръст вратата, почувства я, погали я несигурно — не можеше да иде по-близо до него.

Седна на стълбите и си представи как той спи и диша с усилие някъде отзад. Остана там дълго, с празни очи.

По-късно извърна глава и видя, че квадратът на прозореца в площадката е светлосин и нощта е свършила. Стана, извади ключа си и влезе. Лео спеше. Тя седна и се сви плътно до прозореца. Той нямаше да разбере кога точно се е прибрала.

Лео се приготвяше да замине за юг. Багажът му беше готов, билетите — купени. В частен санаториум в Ялта за него беше запазена стая с един месец предплата.

Тя обясни произхода на парите: „Заедно с писмото до леля ти в Берлин, писах и на моя чичо в Будапеща. Да, имам там чичо. Не знаеш за него, защото е имало семейна свада и той напуснал Русия преди войната. Баща ми забрани името му дори да се споменава вкъщи. Но чичо ми не е лош човек, винаги ме е харесвал и затова ми изпрати пари. Писа ми, че ще ми помага, докато имам нужда. Но моля те, никога не го споменавай пред семейството ми, защото баща ми, нали разбираш…“

Тъжно си каза колко е лесно и просто да лъжеш.

На Андрей бе разказала за гладуващото си семейство. Не се наложи повече да говори: той й даде цялата си месечна заплата и я помоли да му остави само това, което няма да й трябва. Тя очакваше този жест, но не й бе лесно, когато стисна банкнотите в ръката си. Тогава си спомни как другарят комисар я запита защо да не може един аристократ да умре пред лицето на Съюза на съветските социалистически републики и прибра парите с ясна и твърда усмивка.

Не беше лесно да убеди Лео да замине. Той заяви, че няма да позволи на нея или чичо й да го издържат. Заяви го нежно, заяви го яростно. Потребни й бяха много часове и вечери: „Лео, какво значение има чии пари са — твои или мои? Кой е казал, че има значение? Ти искаш да живееш, аз искам ти да живееш. От нас все още зависи толкова много. Ти ме обичаш, но не ме ли обичаш достатъчно, за да живееш за мен? Знам, че ти е тежко, пред теб са шест месеца, цялата зима. Ще ми липсваш, но ние ще се справим… Лео, обичам те, обичам те, обичам те. Толкова много още можем да направим заедно!“

Тя победи.

Влакът му заминаваше в осем и петнадесет вечерта. В девет тя имаше среща с Андрей. Беше го помолила да я заведе на откриването на ново кабаре.

Лео мълчеше, когато напуснаха стаята им, мълча и в таксито на път за гарата. Тя го придружи във вагона до дървената пейка, на която той щеше да спи много нощи. Беше му купила възглавница и топло карирано одеяло. Излязоха на перона и застанаха до вагона. Нямаше какво да си кажат.

Когато иззвъня първия звънец Лео обърна глава към нея:

— Кира, моля те да не правим глупости, когато потеглим. Няма да гледам от прозореца, ти няма да махаш и да тичаш след влака.

— Да, Лео.

Тя погледна към плаката на металния стълб — той обещаваше огромен оркестър, чуждестранен фокстрот и вкусни блюда на голямото откриване на новото кабаре в девет часа вечерта. Изрече с почуда и объркване, с лека уплаха, сякаш едва сега бе открила, че той заминава:

— Лео… тази вечер в девет ти няма вече да си тук.

— Да, така е.

Иззвъня третият звънец. Той грубо я прегърна и я целуна дълго, задушаващо, докато локомотива пищеше пронизително. После прошепна:

— Кира, моя единствена любов, обичам те, толкова много те обичам.

Скочи на стъпалата на движещия се вагон и изчезна вътре. Не се появи на прозореца.

Тя остана на перона сред разпъването на железните вериги, стърженето на колелата в релсите и задъханият локомотив, изпускащ бяла пара далеч напред под стоманените сводове. Жълтите квадрати на прозорците бързо се изнизаха край нея и избелялото червено знаме, увиснало на метална греда. Гарата замириса на карбол. Прозорците полетяха още по-бързо и се стопиха в жълта ивица. Пред нея нямаше нищо, освен стомана, пара, дим, и под арките — далечно парче небе, черно като дупка.

Неочаквано тя разбра, че това беше влак, в който бе Лео и влакът напуска гарата. В нея нахлу нещо нечовешко и безименно, отвъд ужаса и чувствата. Тя побягна след вагоните и се вкопчи за една метална дръжка. Поиска да го спре, защото осъзна, че в нея кипи нещо гигантско и безжалостно, което само тя трябваше да победи, но не можеше. Влакът мощно я повлече напред, тя рухна и полетя върху дървената настилка на перона. Едър войник с накривена фуражка с червена звезда я сграбчи за рамото, откъсна я от дръжката и с лакът в гърдите я хвърли настрани от влака. После изрева:

— Какво правите, гражданко?

Към следващата част или към съдържанието

Айн Ранд Ние, живите (16)

Метаданни

Данни

Ние, живите

Информация

История

Сваляне / Връзки

XV

ЧИСТКА

Айн Ранд
Ние, живите (16)