Айн Ранд
Ние, живите (23)

VII

Кира е застанала пред строежа от неравни стени и червени тухли, прорязани с мрежа от бели циментови нишки. Сградата се издига към сивото небе, което постепенно потъмнява в ранната привечер. Високо в облаците работниците са паднали на колене върху стените, а железните чукове в ръцете им звънтят еднообразно над улицата. Двигателите реват дрезгаво, пара свисти някъде в гъстата гора от дъски, греди и скелета, омазани с вар. Тя стои с разширени очи и усмивка пълзи по устните й.

Млад мъж със загоряло лице и лула в устата ловко пристъпва по тесните, опасни дъски на скелето. Ръцете му се движат бързо, точно, неумолимо, като удари на парен чук. Тя не помни откога е вперила поглед нагоре, забравила е всичко, освен строежа. Тогава, неочаквано, действителността я връхлита с ослепителна, безмилостна яснота. Очите й за миг са съзрели новия свят и тя е поразена защо тя не е там, в облаците, за да заповядва на работниците, както мъжа с лулата. Изумена е поради каква причина не се занимава с призванието на живота си, с единствената работа, която иска да върши. Видението е мигновено, толкова кратко, че тя го съзнава чак след като е изчезнало. И вижда познатият свят, разбира защо не е на скелето и единствената работа, която иска да върши, е недостъпна за нея. В съзнанието й се оформят четири думи, надигащи се от гърдите й, изпълващи пустотата: „… може би… някога… чужбина“.

Непозната ръка я докосна по рамото:

— Гражданко, какво правите тук?

До нея милиционер с висока шапка с червена звезда над ниското чело подозрително я гледаше. Той примигна и отвори меките си безформени устни, които приличаха на възглавници:

— Стоите тук от половин час. Какво искате?

— Нищо.

— Тогава се отдръпнете.

— Само исках да погледам.

— Не можете да гледате тук — произнесоха се безформени устни-възглавници.

Без да отговори, тя се извърна и отмина. В роклята, до кожата й, беше зашит малък джоб, който ставаше по-тежък с всяка изминала седмица. Там Кира събираше парите, които успяваше да спаси от безогледното пилеене на Лео. Тези пари бяха основа на бъдещето им и може би, някой ден — на живота им в чужбина.

Кира се връщаше от събрание на музейните екскурзоводи. На събранието, което се проведе в центъра по екскурзии, екскурзоводите положиха политически изпит. Човек с късо подстригана коса беше седнал зад голямо бюро. Пред него се бяха подредили треперещите екскурзоводи с побелели устни, които отговаряха на въпросите с нервни, неестествено бодри гласове. Тя изрецитира правилните звуци за значението на музейните екскурзии за политическата просвета и класовото съзнание на работническите маси. Отговори вярно на въпросите за последната стачка на текстилните работници във Великобритания и новия декрет на комисаря на народното образование във връзка с училищата за неграмотни в Туркестан. Но не успя да назове точния добив в тонове въглища на Донбаския минен басейн.

— Четете ли вестници, другарко? — мрачно запита изпитващият.

— Да, другарю.

— Предлагам да ги четете по-внимателно. На нас не ни трябват ограничени специалисти и старомодни учени, които не знаят нищо извън професията си. Съвременното ни образование има нужда от политически образовани хора, активно интересуващи се от съветската действителност и подробно запознати с изграждането на държавата. Следващият!

Равнодушно си помисли, че може да я уволнят и тази мисъл не я разтревожи. Повече не беше в състояние да се безпокои. Не искаше да заприлича на другарката Нестерова, възрастна екскурзоводка, с тридесет години стаж като учителка преди това. Между работата в музея, училището, обществените организации и грижите за парализираната й майка другарката Нестерова постоянно четеше вестници и се опитваше да наизусти всяка дума. Така се подготвяше за политическия изпит, тъй като трябваше да запази работата си на всяка цена. Но когато застана пред изпитващия, не успя да каже нито дума. Отвори безсмислено уста и падна на земята в истерични викове и ридания. Извикаха медицинска сестра и я изведоха от залата. Името на другарката Нестерова беше задраскано от списъка на екскурзоводите.

Когато пристигна вкъщи, Кира забрави за изпита. Мислеше за Лео — как ли ще го завари тази вечер? Задаваше си този неспокоен въпрос винаги, когато се прибираше късно у дома. Сутрин той тръгваше за работа с радостна усмивка, пълен с енергия, но тя никога не знаеше какво да очаква от него в края на деня. Понякога четеше чуждестранна книга, без да обръща внимание на поздрава й, отказваше да вечеря и студено описваше красивия свят в книгата, толкова далеч от техния. Понякога го заварваше пиян, олюляваше се в стаята и с горчив смях късаше банкноти пред нея в отговор на укорите й, че прахосва парите им. Друг път говореше за изкуство с Антонина Павловна и постоянно се прозяваше, сякаш не чуваше собствените си думи. В редки случаи я посрещаше с усмивка, с млади и ясни очи, какъвто го помнеше някога, при първите им срещи. Притискаше пари в ръцете и шепнеше: „Скрий ги от мен… ще ни трябват за бягството ни в Европа… някой ден ще избягаме… само да не мисля за това дотогава… да не мислим…“

Тя се беше научила да не мисли за това: помнеше единствено, че той е при нея и че за нея няма живот без гласа му, движенията на ръцете му, очертанията на тялото му. Знаеше, че трябва да го пази от нещо гигантско, безименно и незримо, погълнало безброй хора, което бавно се приближаваше към него. Тя щеше да го пази и нищо друго нямаше значение. Никога не мислеше за миналото, а за бъдещето… Никой до нея не мислеше за бъдещето.

Никога не мислеше и за Андрей, отхвърляше въпроса какво биха били дните, може би годините за тях двамата. Но съзнаваше, че бе стигнала много далеч и не може да го забрави, да се откаже от него. Разумът й казваше, че не може да го напусне и беше достатъчно смела, за да не се опитва. Спестяваше му удар, който той не би могъл да понесе и така безмълвно му плащаше за всичко, което бе извършила. Неясно се досещаше, че един ден плащането ще спре. Денят, когато пътят за Лео и нея ще се открие. Тогава тя без колебание щеше да напусне Андрей, защото Лео има нужда от нея. Това би било спасение за Лео и нищо друго нямаше значение.

— Кира — дочу се весел глас от банята, когато тя влезе в стаята им.

Лео се появи с хавлия в ръка, гол до кръста, изтърси водата от лицето си, отметна разрошената коса от челото и се усмихна:

— Радвам се, че си тук. Мразя да се връщам сам вкъщи.

Като че ли току-що бе излязъл от извор в горещ летен ден и слънцето светеше в капките на гърба му. Раздвижи се с цялото си тяло, направено от жива, надменна, заповедническа воля. Воля и тяло, които никога нямаше да се огънат, защото бяха създадени да не знаят какво означава това.

Тя замръзна, боеше се да го докосне, за да не разруши един от редките мигове, когато той беше това, което можеше да бъде и за което бе роден.

Лео пристъпи към нея, сложи ръка на шията й, дръпна я със сила към себе си, притисна устни до устните й. Прегърна я с нежност, но и с презрение, господарски, гладно — той не беше любовник, а робовладелец. С ръце в него, тя започна да пие блестящите капки по тялото му и съзна причината за дните си, за всичко, което трябваше да изстрада и забрави в живота. Единствената причина, от която имаше нужда.

 

 

Ирина понякога посещаваше Кира в редките вечери, когато не беше заета в местната организация. Тя се смееше звънко, пръскаше навсякъде пепел от цигари из стаята, разказваше опасни политически вицове и рисуваше карикатури на общите им познати върху бялата покривка на масата. През вечерите, когато Лео беше зает в магазина, двете момичета седяха до камината и тогава Ирина не се смееше. В една такава вечер тя заговори тихо, вгледана в огъня:

— Кира, страхувам се, невинаги, но така се страхувам! Какво ще се случи с нас? Това ме плаши, не самият въпрос, а фактът, че не можеш никого да питаш. Ако есе пак зададеш този въпрос, виждаш в очите на хората същия страх, но не можеш да ги питаш и те не могат да отговорят. Всички искаме да забравим за бъдещето, да не мислим за повече от един ден напред, дори час… Знаеш ли какво се случва според мен? Те правят това нарочно.

Те искат ние да не мислим. Затова трябва да работим. И след като работим цял ден и после чакаме на няколко опашки, следват обществени задължения, после четене на вестници. Миналата седмица едва не ме изгониха от организацията. Питаха ме за петролните кладенци до Баку, а аз нищо не знаех за това. Защо да знам, изобщо не ми трябва, за да рисувам грозните си плакати за отглеждане на просо. Защо да уча вестниците наизуст като стихотворения? Несъмнено имам нужда от керосин за примуса, но защо, за да сготвя просо, трябва да знам името на всеки миризлив работник във всеки миризлив петролен кладенец, откъдето идва керосина? Два часа на ден четене за изграждането на държавата равни ли са на петнадесет минути готвене на примуса? Знам, че нищо не мога да сторя, ако се опитам да направя нещо, става по-лошо. Например Саша… Кира, толкова ме е страх за него, той… няма защо да крия, ти знаеш с какво се занимава Саша. Участва в тайна организация, искат да свалят правителството, да освободят народа. Той казва, че това е негов дълг към хората. Но и двете знаем, че този прекрасен народ с радост ще ги предаде на ГПУ за половин килограм ленено олио. Саша и другарите му се срещат тайно, печатат позиви и ги разпространяват във фабриките. Не търсят помощ от чужбина, според тях ние самите трябва да; се борим за свободата си… какво мога да направя? Искам да го спра, но нямам право. Знам обаче, че ще го заловят. Помниш ли студентите, които изпратиха в Сибир миналата година? Стотици, хиляди студенти… Никога вече няма да чуем за тях. Саша е сирак, съвсем сам е в света, има единствено мен… Опитах се да го спра, но той не ме изслуша и е прав, а аз толкова го обичам. Обичам го, но той ще иде в Сибир. И за какво, Кира, за какво?

 

 

Саша Чернов зави зад ъгъла на улицата — бързаше за вкъщи. Беше тъмна октомврийска вечер и малката ръка, която сграбчи колана на палтото му, сякаш изникна от нищото. Той различи шал, увит около детска глава и две огромни, немигащи, втренчени очи.

— Гражданино Чернов — прошушна момичето с треперещ глас и тяло, притиснато, препречено в крака му, — не се прибирайте дома.

Саша разпозна дъщерята на съседите. Усмихна се, погали я по главата, но инстинктивно отстъпи настрани към сянката на стената:

— Какво се е случило, Катя?

— Мама каза — преглътна тя — да ви кажа да не ходите вкъщи… там има непознати хора, които разхвърляха навсякъде книгите ви.

— Благодари от мое име на майка си, дете — тихо рече Саша, вдигна яката на палтото си обърна се и бързо изчезна в мрака.

Секунда преди това бе видял черна лимузина пред вратата на квартирата си. Влезе в ресторант, за да се обади по телефона. В слушалката чу непознат груб мъжки глас. Затвори безшумно телефона: приятелят му беше арестуван. Същата вечер трябваше да се съберат, за да обсъдят дейността си сред работниците и закупуването на нова печатница. Усмихна се при мисълта за реакцията на агентите на ГПУ при огромния куп антисъветски позиви в стаята му. В следващия миг се намръщи — утре позивите трябваше да бъдат в безброй ръце из фабриките на Петроград. Скочи в трамвая на път за квартирата на един приятел. Но когато пристигна и там го очакваше черна лимузина. Отиде до гарата и оттам се обади по телефона на друг номер. Никой не отговори. Закрачи сред гъстата киша към позната квартира — прозорците бяха тъмни. До входа видя съпругата на портиера, която развълнувано говореше със съседа. Отмина, без да се приближи към къщата.

Опита се да стопли с дъх ръцете си, замръзнали и без ръкавици. Отправи се към още един познат адрес — прозорците, които търсеше бяха осветени. На перваза обаче имаше ваза с особена форма — предварително уговорен знак, че има опасност. Качи се отново в полупразния, ярко осветен трамвай. Мъж във военна униформа се качи на следващата спирка. Саша веднага слезе от трамвая. Облегна се на тъмния уличен фенер и изтри челото си. Челото му гореше с ледена пот, по-студена от топящия се сняг. Забърза по здрачната улица и видя мъж с бомбе, който небрежно крачеше от другата страна. Саша измина две пресечки, обърна се, измина още една, пак се обърна и внимателно погледна през рамо. Човекът с бомбето изучаваше витрина на аптека на три къщи разстояние. Саша закрачи по-бързо в сивия сняг, пърхащ над жълтите светлини и затворените врати. Улицата беше пуста. Не чуваше нищо, освен собствените си стъпки в хриптящата кал.

Но сред звуците на далечни, стържещи колела и приглушените, ръмжащи, извисяващи се удари в гърдите си, той дочу стъпки, тихи като дъх, които неотклонно го следваха.

Рязко спря и се обърна. Човекът с бомбето се бе навел, за да завърже връзките на обувките си. Саша вдигна очи — беше пред къща, която познаваше добре. Взе решение за част от секундата. Озова се зад входната врата и притиснат до стената на черната площадка, без да се движи и диша, се взря в стъкления квадрат. Видя как пред него мина човека с бомбето, чу ясно стъпките му, които се отдалечиха, поколебаха се, замряха, върнаха се. Бомбето преплува отново през стъкления квадрат. Стъпките заскърцаха, по-шумни и близки, напред-назад и все по-близо. Саша се хвърли безмълвно по стълбите и задъхан почука на една от вратите. Ирина отвори и той притисна пръст до устните си:

— Виктор вкъщи ли е?

— Не — беззвучно отговори тя.

— Жена му?

— Спи.

— Мога ли да вляза, преследват ме.

Ирина го дръпна вътре и притвори внимателно, бавно, в продължение на безкрайна минута. Вратата се затвори, без да издаде звук.

 

 

Галина Петровна влезе с вързоп под ръка:

— Добър вечер, Кира… Господи, каква е тази миризма!

Кира стана и равнодушно остави книгата си на масата.

— Добър вечер, майко. Миризмата идва от съседите, Лаврови. Готвят кисело зеле.

— Така ли? Значи със зеле пълнеше този човек голямото буре… със сигурност никак не е любезен, не ме поздравява, а все пак сме нещо като роднини.

Зад вратата дървено бъркало стържеше в буре със зеле. Съпругата на Лавров припяваше монотонно: „Големи са греховете ни…“ Синът им цепеше дърва в ъгъла и кристалният полилей звънтеше и потрепваше с всеки удар. Лаврови се бяха преместили в стаята, освободена от дъщеря им.

За тях това бе чудесна промяна, защото дотогава живееха в таванска стая с още две семейства в работнически квартал.

— Тук ли е Лео? — запита Галина Петровна.

— Не, но скоро ще дойде.

— Отивам във вечерното училище и се отбих само за минута — тя се поколеба и с виновна усмивка продължи небрежно, — искам да ти покажа нещо, ако ти харесва… може би ще го купиш.

— Да го купя? — повтори с изумление Кира — но какво е това, майко?

Галина Петровна отвори вързопа. Вътре имаше старомодна рокля от бяла, богата дантела. Дългата рокля се повлече по пода и майка й продължи да се усмихва несигурно и срамежливо.

— Но това е сватбената ти рокля? — ахна Кира.

— Ще ти обясня — изрече бързо Галина Петровна, — вчера получих заплатата си и се оказа, че са удържали прекалено много за членски внос в пролетарската организация за химическа защита, аз дори не знаех, че членувам… баща ти има нужда от нови обувки, обущарят отказа да поправя старите, имах намерение да купя обувките този месец, но… роклята може да се преправи, материалът е добър, само веднъж съм я обличала и помислих, че, ако я харесваш за вечерна рокля, би искала да…

— Майко, знаеш много добре, че винаги, когато имаш нужда ще ти помогна… — остро каза Кира и с учудване чу как гласът й трепна и се пречупи.

— Знам, знам, дете — прекъсна я майката и бръчките на лицето й почервеняха — ти си прекрасна дъщеря, винаги ни помагаш, затова не мога повече да искам, но ако не харесваш роклята…

— Ще купя роклята, харесва ми — решително отвърна тя.

— Наистина не ми трябва, нямам нищо против да я продам — измърмори Галина Петровна.

— И без това възнамерявах да си купя вечерна рокля — излъга дъщерята.

Извади натъпканото, разпънато до пръсване от нови банкноти портмоне. Предната вечер Лео, който се беше прибрал късно, я целуна и като се олюляваше и смееше, напълни портмонето й със смачкани банкноти: „Отивай да ги харчиш! Има още много, чакам малка сделка с другаря Серов. Брилянтен е този другар! Харчи ги, ти казвам.“

Тя изпразни портмонето в ръцете на майка си.

— Дете мое, това е много — възрази тя, — не ми трябват, а и роклята не е толкова скъпа.

— Разбира се, че е скъпа, дантелата е великолепна… майко, не спори с мен, много съм ти благодарна.

Галина Петровна бързо и някак страхливо натъпка парите в старата си чанта. Погледна Кира замислено, поклати тъжно глава и рече:

— Благодаря ти, скъпо мое момиче.

След като тя излезе, Кира пробва сватбената рокля. Тя беше дълга и стилна, като средновековни одежди. Стегнатите ръкави стигаха до дланите й, тясната яка се издигаше високо до брадичката, роклята беше направена изцяло от дантела, без други декорации. Кира застана пред високото огледало с ръце до бедрата и извърнати нагоре длани, отметна глава и косата й се разпиля по белите рамене. Тялото й блесна, неочаквано извисено, тъничко и крехко в дългите, тържествени гънки от дантела, изящни и нежни като паяжина. Тя погледна непознатата пред нея, видение от преди много векове, очите й се разшириха, потъмняха и се изпълниха с необясним страх. Свали роклята и я хвърли в гардероба.

Лео се прибра заедно с Антонина Павловна, която беше облечена в палто от моржови кожи, главата й беше увита в тюрбан от лилава коприна. Тежкият й френски парфюм се вряза в миризмата на кисело зеле от съседите.

— Къде е слугинята? — запита Лео.

— Отиде си. Чакахме те, но ти закъсня.

— Добре. С Тоня вечеряхме в ресторанта. Кира, промени ли решението си? Ще дойдеш ли с нас на откриването?

— Не мога, тази вечер има събрание на екскурзоводите. Лео, сигурен ли си, че искаш да присъстваш на това откриване? В последните две седмици беше на три откривания на нощни клубове.

— То е различно откриване, става дума за истинско казино, точно както в чужбина, както в Монте Карло — съобщи Антонина Павловна.

— Лео, отново ли ще залагаш пари? — безпомощно каза Кира.

— Защо не — изсмя се той, — не трябва да се тревожим, ако загубя няколко стотачки, нали Тоня?

Тя се усмихна и издаде напред брадичка:

— Разбира се, че не — и понижи доверително тон — Кира Александровна, вдругиден пристига нова пратка от Серов, бяло брашно. Това момче разбира от бизнес! Възхищавам му се!

— За секунда ще скоча в смокинга си. Тоня, имаш ли нещо против да се обърнеш за момент към прозореца?

— Разбира се, че имам нещо против — кокетно изви глас тя, обещавам да не се обръщам, колкото и много да ми се иска.

Антонина Павловна се премести до прозореца, въздъхна приятелски, прегърна Кира през рамото:

— Бедният Коко, изтощава се от работа. Тази вечер е на събрание на просветния кръжок на служителите в Компанията за хранителни продукти. Той е заместник-секретар на кръжока и трябва да се занимава с обществена дейност.

И намигна многозначително:

— Коко трябва да присъства на толкова събрания, сесии, срещи. Със сигурност щях да полудея от самота, ако нашия скъп и галантен Лео не ме извеждаше понякога.

Кира отправи очи към високата, черна фигура на Лео в безупречен вечерен костюм, както бе гледала себе си, облечена в средновековната сватбена рокля. Помисли, че той изглежда странно до масата с примуса.

Лео взе под ръка Антонина Павловна с жест като от чуждестранен филм и двамата излязоха. От съседната стая Лаврова измърмори:

— Кой казва, че частните търговци не печелят много пари?

Съпругът й изръмжа и се изплю:

— Ето това се нарича диктатура на пролетариата!

Кира облече старото си палто. Нямаше да отиде на събрание на екскурзоводите, а в павилиона на една самотна дворцова градина.

 

 

Огънят гори в камината на Андрей. Пъновете скърцат в остри, малки експлозии, дългите, масивни форми се разпадат в бляскави прозрачно-алени петна, малки пламъчета се люлеят, пърхат и танцуват, огъват се, замират, отново се съживяват и с тънки сини езици облизват светещите червени въглени. Над дърветата, сякаш окачени във въздуха се вият дълги пурпурни ивици и изчезват в мрака на комина, златни искри летят нагоре и умират в черните, покрити със сажди тухли. Оранжево сияние играе върху белите, тапицирани с брокат стени и плакатите на червеноармейци, фабрични комини и трактори. Един от краката на Леда виси над камината, окъпан в розови отражения.

Кира беше седнала пред огъня, Андрей беше в краката й. Лицето му бе заровено в коленете й, ръката му бавно галеше копринената извивка на бедрото, пръстите му падаха на пода и упорито се връщаха към стегнатите й чорапи.

— … когато си тук, това е възнаграждение за мъчителното очакване…, не искам за нищо да мисля…

Вдигна глава, погледна я право в очите и каза нещо, което тя никога не бе чувала от него:

— Толкова съм уморен.

Кира взе главата му в ръцете си и притисна слепоочията му:

— Андрей, какво се е случило?

Той се извърна към огъня и произнесе:

— Моята партия.

Завъртя се към нея и продължи:

— Кира, ти знаеше, ти го разбра отдавна. Беше права, но ние в партията не желаехме да го обсъждаме.

— Андрей, сигурен ли си, че искаш да говориш за това с мен? Не искам да те нараня.

— Няма да ме нараниш. Да не мислиш, че не виждам всичко, че не съзнавам в какво се превърна великата ни революция? Разстрелваме един спекулант, а сто други пътуват с таксита всяка вечер на „Невски“. Изравняваме села със земята, стреляме с картечници срещу селяни, защото, обезумели от бедност, са убили комунист. А десет партийци, отмъстили за смъртта на своя събрат, пият шампанско в дома на човек с диамантени копчета на яката на ризата. Откъде е купил копчетата? Кой плаща за шампанското? От това не се интересуваме.

— Не считаш ли, че ти и твоята партия принудихте хората, които наричате спекуланти, да вършат това и не им дадохте никакъв избор?

— Знам… Ние трябваше да издигнем хората до нашето собствено ниво. Но хората, които управляваме, не могат да бъдат издигнати, те не растат, а падат. Падат толкова ниско, както никога хора не са падали преди. И ние също постепенно падаме до тяхното ниво, рушим се като стени, един по един. Кира, никога не съм изпитвал страх, а сега се страхувам. То е странно, непознато за мен чувство, страхувам се да мисля, защото… понякога ми се струва, че това е единственият резултат от нашите идеи.

— Така е, грешката не е в хората, а в идеите ви! Аз… не, няма да говоря повече. Толкова искам да ти помогна, Андрей, но от всички на света аз най-малко мога го сторя и ти го знаеш…

Той глухо се засмя:

— Но ти ми помагаш, Кира, ти си единствената, която ми помага.

— Защо? — прошепна тя.

— Защото, каквото и да се случи, ти ще бъдеш с мен! Защото, каквито и човешки отрепки да гледам всеки ден, ти ще бъдеш с мен! И когато те погледна, виждам какво трябва да бъде човешкото създание.

— Андрей, сигурен ли си, че ме познаваш?

Той промълви с устни в ръката й, и тя чу отговора, къс по къс, сякаш го събираше в дланта си:

— Най-прекрасното в хората не е техният бог. Най-прекрасното е обожанието, което те дължат на бога си. Кира, ти си моето най-прекрасно обожание.

 

 

— Аз съм, Мариша — дочу се шепот зад вратата — Ирина, отвори ми.

Ирина внимателно и колебливо отключи вратата. На прага стоеше Мариша с хляб в ръце.

— Донесох ви нещо за ядене, и за двамата.

— Мариша! — извика Ирина.

— Тихо! — прошепна другата и предпазливо погледна към коридора. — Разбира се, че знам, но ти не се безпокой. Няма да кажа никому. Това е моята порция хляб. Никой няма да забележи, знам защо тази сутрин пропусна закуската, но трябва да се храниш.

Ирина я сграбчи за ръката, дръпна я в стаята, затвори вратата и се засмя истерично:

— Мариша… изобщо не очаквах, че…

Косата й закриваше едното око, другото беше пълно със сълзи.

— Знам, ти го обичаш… ако ме питат, ще отговоря, че нищо не съм забелязала. Но, за Бога, не го дръж дълго тук, не знам как ще реагира Виктор, ако разбере.

— Той подозира ли нещо?

— Не знам, поведението му е изключително странно. Страхувам се какво ще стори, ако открие.

— Дано нищо да не се случи до довечера… когато Саша ще си отиде.

— Ще следя Виктор.

— Мариша… как да ти благодаря?

— Недей да плачеш, няма за какво.

— Не плача, но две нощи не съм спала, Мариша, ти си толкова… благодаря ти.

— Няма нищо, по-добре да изчезвам от тук.

Вратата се затвори, Ирина се ослуша напрегнато, докато стъпките на Мариша затихваха в площадката. После се изправи и продължи да се ослушва, като трепереше: къщата беше тиха. Заключи вратата, прекоси на пръсти стаята и безшумно се вмъкна в малкия килер на спалнята си. Саша седеше на смачкан куфар с очи във врабчетата, кацнали на перваза на малкото прозорче, отвъд прашното стъкло.

— Ирина, трябва да тръгвам.

— Никъде няма тръгваш, не мога да те пусна!

— Тук съм от два дни, нямах намерение да стоя толкова, съжалявам, че отстъпих пред теб. Знаеш какво ще ти случи, ако ме заловят, нали?

— Ако с теб стане нещо — промълви тя и прегърна големите му, прегърбени рамене, — не ме интересува какво ще се случи с мен.

— Винаги съм очаквал нещо подобно, но ти… не искам да те въвличам.

— Нищо няма да се случи, купих ти дрехи и билет за Баку. Тази вечер Виктор е на партийно събрание, затова ще се измъкнем навън без проблеми. Сега, през деня, не можеш да излезеш, улицата се наблюдава.

— Толкова съжалявам, че дойдох тук, по-добре да ме бяха арестували!

— Скъпи, толкова съм щастлива, че те спасих — засмя се беззвучно тя, — задържали са цялата ви група, освен теб, изкопчих тази информация от Виктор.

— Но ако…

— Не е опасно, трябва да изчакаме само още няколко часа — тя седна върху една кутия до него, положи глава на рамото му и отметна косата си от трескавите, блестящи очи. — И запомни, когато отидеш в чужбина, искам да ми пишеш още първия ден.

— Разбира се — каза мрачно той.

— Ще намеря начин и аз да избягам. Помисли — двамата ще бъдем в чужбина! Ще идем в нощен клуб, ти сигурно си много смешен в официални дрехи! Шивачът няма да се справи с такива размери.

— Може би — опита се да се усмихне Саша.

— Ще видим танцуващи момичета в интересни костюми, каквито ги рисувам. И вероятно ще си намеря работа като дизайнер на мода и сценични костюми. Нито един плакат повече няма да нарисувам! Докато съм жива, няма да рисувам пролетарии!

— Да се надяваме.

— Но искам да те предупредя, аз съм много лоша домакиня, с мен е почти невъзможно да се живее. Пържолата ти всяка вечер ще бъде прегорена, да, всеки ден ще имаме пържоли! Чорапите ти ще бъдат в лошо състояние, но няма да ти позволя да се оплакваш. Ако се опиташ, ще те унищожа, бедно, мое, безпомощно, деликатно, малко създание!

Тя се изсмя бурно и скри лице в гърдите му, защото смехът й се превърна в нещо различно. Той целуна косите й и смело изрече:

— Няма да се оплаквам, ако продължиш да рисуваш. Това е още едно престъпление, което не мога да простя на тази страна. Ти можеш да станеш голям художник. И толкова исках да ми подариш твоя рисунка, но ти не изпълни желанието ми.

— Да, обещах рисунки на много хора, но не успях да се съсредоточа и да завърша дори една — въздъхна тя. — Сега обаче ти обещавам, че в чужбина ще нарисувам десетки и ти ще ги закачиш навсякъде в нашата къща. Нашата къща, Саша!

Ръцете му се сключиха здраво около треперещото й тяло с извърната настрани разрошена глава.

 

 

— Тази каша е прегорена — рече Виктор.

— Съжалявам, не съм внимавала и… — смънка Ирина.

— Има ли нещо друго за обяд?

— Не, съжалявам, къщата е празна…

— Тази къща винаги е празна! Интересно защо храната постоянно изчезва в последните дни.

— Не се учудвай, тази седмица не получих купони за хляб — обади се Мариша.

— Защо?

— Бях заета, нямах време да се редя на опашка.

— Защо Ирина не взе купоните?

— Виктор, сестра ти не се чувства добре — намеси се Василий Иванович.

— Забелязах това.

— Аз ще изям кашата ти, ако не я искаш — каза Ася и протегна ръка към чинията.

— Вече яде достатъчно — възрази Ирина, — закъсняваш за училище.

— Да, бе, по дяволите!

— Ася, къде научи този език!

— Не искам да ходя на училище — проплака детето, — този следобед трябва да украсяваме ленинския кът. Мразя да лепя картинки от списания на червени попивателни. Два пъти ме порицаха, защото ги залепих накриво.

— Побързай и не забравяй да си облечеш палтото.

Ася примирено въздъхна и с поглед в празните чинии се затътри навън. Виктор се облегна в стола с ръце в джобовете, втренчи се в Ирина и небрежно попита:

— Днес ще ходиш ли на работа?

— Не, обадих се по телефона, че не се чувствам добре, имам температура.

— Поемаш риск, ако излезеш в това ужасно време. Започна да вали сняг — каза Мариша.

— Ирина не трябва да рискува — съгласи се Виктор.

— Не ме е страх, но ми се струва, че действително е по-добре да не излизам — отговори Ирина.

— Ти никога от нищо не се страхуваш, което е похвално, въпреки че понякога прекаляваш.

— Какво искаш да кажеш, Виктор?

— Трябва да бъдеш по-внимателна със здравето си. Извика ли лекар?

— Не е необходимо, не съм толкова зле. Ще се възстановя за няколко дни.

— Да, и аз мисля така — надигна се от стола Виктор.

— Какво ще правиш днес? — запита съпруга си Мариша.

— Защо искаш да знаеш?

— Нищо особено, просто ми се искаше, ако си свободен, да кажеш няколко думи в моята организация. Там научили за моя известен съпруг и аз им обещах, че ще им изнесеш кратка лекция, например за електрификацията или за съвременните самолети.

— Съжалявам, друг път, защото днес имам среща с един човек, за работата на язовира.

— Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се, че не. Това ревност ли е, да не би да ме проверяваш?

— Не, не скъпи, нищо подобно.

— Тогава млъкни, няма да позволя жена ми да ме следи.

— Нова работа ли търсиш? — запита бащата.

— А ти какво мислиш, че до края ни живота си ще се задоволявам с робската порция купони?

* * *

— Сигурен ли сте? — зададе въпрос служителят.

— Сигурен съм — отговори Виктор.

— Кой друг носи отговорност?

— Никой, единствено сестра ми.

— Кой още живее в апартамента ви, другарю Дунаев?

— Съпругата ми, баща ми и другата ми сестра, която е дете. Баща ми нищо не подозира, жена ми е разпилян човек, която нищо не забелязва, освен това е член на комсомола. Имаме и наематели, но те нямат никакъв контакт с нашия апартамент.

— Разбирам. Благодаря ви, другарю Дунаев.

— Просто изпълнявам дълга си.

Служителят стана и подаде ръка:

— Другарю Дунаев, от името на Съюза на съветските социалистически републики ви благодаря за куража. Все още са малцина тези, които поставят държавата над кръвните семейни връзки. Това е бъдещето, за което се опитваме да подготвим нашия изостанал народ. Това е най-висшето доказателство за вярност към партията и аз ще направя възможното, за да не остане неизвестен вашия героизъм.

— Не заслужавам такава похвала, другарю. Единствената стойност на постъпката ми е в моето убеждение, че семейството е институция на миналото, на която не трябва да се обръща внимание, когато се оценява верността на всеки един член на нашия велик колектив.

 

 

Звънецът на входната врата иззвъня. Ирина трепна и остави вестника на масата. Мариша отмести книгата от очите си.

— Аз ще отворя — каза Виктор и се надигна.

Ирина обърна глава към часовника на масата в трапезарията. Влакът заминаваше след един час. Виктор не беше отишъл на партийно събрание и нямаше да излиза от къщи. Василий Иванович се занимаваше с дърворезбата си до прозореца. Ася извика изпод масата със списание в скута:

— Кажете ми, това ли е снимка на Ленин? Трябва да изрежа десет снимки за ленинския кът, но няма толкова. Това Ленин ли е, или чехословашки генерал?

Те чуха стъпките на много ботуши в антрето. Вратата се отвори рязко и на прага застана човек с кожена тужурка и лист хартия между пръстите. Двама войници с островръхи шапки го следваха с ръце на пистолетите си на кръста. Трети, стиснал щик, остана до вратата на антрето.

Мариша изкрещя и скочи с две ръце на устните, Василий Иванович бавно стана, Ася се вторачи във войниците с отворена уста. Ирина стоеше изпъната, напрегната, леко наведена назад.

— Заповед за обиск — проговори човекът с тужурката, хвърли листа на масата и махна към войниците — оттук!

Те се запътиха по коридора към стаята на Ирина. Отвориха със замах вратичката на килера и там, на прага, беше Саша, който ги гледаше с горчива усмивка. Василий Иванович възкликна от изумление зад тях, Ася извика:

— Господи! Ето защо тя не ми разрешаваше да отворя…

Мариша я ритна в глезените. Рисунка на шкафа изшумоля, плъзна се и се завъртя към пода.

— Коя е гражданката Ирина Дунаева — обади се мъжът с тужурката.

— Аз — отговори Ирина.

— Слушайте, тя няма нищо общо, не е виновна, заплаших я: — скочи Саша.

— С какво? — попита безизразно ръководителят на операцията.

Един от войниците бързо обискира Саша и докладва:

— Няма оръжие.

— Добре, отведете го в колата заедно с гражданката Дунаева и стареца. Претърсете апартамента.

— Другарю, дъщеря ми не е виновна… — обърна се към човека с тужурката Василий Иванович. Гласът му беше твърд, но ръцете му трепереха.

— Ще имате възможност да разговаряте с нея по-късно — обясни мъжът и попита Виктор. — Вие член ли сте на партията?

— Да.

— Членската ви карта?

Човекът посочи Мариша:

— Съпругата ви?

— Да.

— Отлично, вие можете да останете. Вземете си палтата, граждани.

Топящият се сняг от ботушите на войниците остави следи по пода. Лампата с абажура се беше наклонила и хвърляше неравни парчета светлина върху зеленикавобялото лице на Мариша. Хлътналите й очи бяха втренчени във Виктор.

Войникът на входа отвори вратата и в стаята влезе Управдом с мръсна, разкопчана риза и наметнато палто. Той започна да стене и да кърши ръце със сух пукот:

— Боже мой…, другарю комисар, нищо не знам за това, кълна се другарю комисар…

Войникът затръшна вратата в лицата на любопитните съседи, които се бяха събрали на площадката.

Ирина целуна Ася и Мариша. Виктор се приближи към тях и рече с тревога:

— Ирина, толкова съжалявам… не разбирам как е възможно, ще видя какво мога да сторя и…

Спряха го очите й, забити в него. Те внезапно заприличаха на очите от портрета на Мария Петровна. Тя се извърна и първа тръгна след войниците, без да каже дума. Последваха я Саша и Василий Иванович.

* * *

Василий Иванович беше освободен след три дни. Саша Чернов беше осъден на десет години затвор в Сибир заради контрареволюционна дейност. Ирина Дунаева беше осъден на десет години затвор в Сибир заради подпомагане на контрареволюционер.

Василий Иванович се опита да се срещне с представители на властта, получи препоръчителни писма за няколко заместник-секретари, прекара часове, седнал в студени чакални, обади се много пъти по телефона, като се стараеше да овладее треперещия си глас. Всичко бе напразно и той го знаеше.

Завърна се вкъщи, без да говори с Виктор, без да го гледа и да търси помощта му. Само Мариша боязливо го поздрави:

— Василий Иванович, ето вечерята, приготвих супа от юфка, специално за вас, защото я харесвате.

Тя се изчерви от благодарност, когато той в отговор се усмихна мълчаливо и разсеяно.

Бащата се срещна с дъщеря си в килия на ГПУ. После се затвори в стаята си и дълго плака беззвучно, щастливо, тъй като бе уредил последното й желание да бъде изпълнено. Ирина беше помолила да й бъде разрешено да се омъжи за Саша, преди да ги изпратят в Сибир.

Сватбата се извърши в зала на ГПУ с въоръжени стражи на входа. Василий Иванович и Кира бяха свидетели. Устата на Саша беше сгърчена, Ирина беше спокойна, ръцете й твърдо стискаха неговите. Тя посрещна безчувствено ареста си, беше малко отслабнала и бледа, кожата й беше прозрачна, очите — твърде големи. Вдигна устните си с нежна усмивка за целувката му след церемонията.

На следващия ден служителят каза на Василий Иванович:

— Получихте това, което искахте. Но не разбирам с какво им помогна тази глупава комедия. Не знаехте ли, че затворите им са на триста и петдесет километра разстояние?

— Не, не знаех това — отпусна се тежко на стола бащата.

Ирина обаче го очакваше. Но това бе причината за сватбата: тя се надяваше, че така ще повлияе на решението на властите. Властите не й обърнаха внимание.

 

 

Затворническите условия можеха да бъдат изменени, ако успееше да се добере до подходящите хора и връзки. Той стана призори. Мариша, трепереща в дългата си нощница го спря в антрето, сложи насила кана в ръката му и го накара да изпие чаша черно кафе. Вечерта го завари в казино, където сред блъскащата се тълпа със смачкана шапка в две ръце препречи пътя на внушителна фигура, която очакваше от часове. Заговори тихо, настойчиво: „Другарю комисар… моля ви… само няколко думи…“ Охраната го изхвърли и той загуби шапката си.

Успя да уреди срещи и да разговаря с отговорни хора. Влезе в тържествена зала, старото му, изкърпено палто беше идеално изчеткано, обувките светеха, бялата коса гладко разделена на две. Застана пред масивно бюро и високите рамене, някога носили много нощи пушката из сибирските гори, безпомощно се прегърбиха. Той погледна в мрачното лице пред себе си и изрече:

— Другарю комисар, само за едно ви моля, не е много, нали? Моля ви, изпратете ги на едно място. Знам, че са контрареволюционери и имате право да ги накажете. Не се оплаквам, това са десет години, но няма значение. Моля ви, изпратете ги на едно и също място, за вас, за държавата това не е важно. Толкова са млади и се обичат. Да, това са десет години, и двамата знаем, че те никога няма да се върнат от глада и студа, от Сибир.

— Какво искате да кажете? — прекъсна го стоманен глас.

— Другарю комисар, нищо не искам да кажа, само предположих, че те може да се разболеят. Ирина не е много здрава. Те не са осъдени на смърт и докато са живи, бихте ли им позволили да бъдат заедно? За тях това значи всичко, за всички други — почти нищо. Познавам Сибир, аз съм възрастен човек, тя е моя дъщеря, ще се чувствам много по-добре, ако знам, че не е сама, има мъж, съпруг до нея. Не знам как точно да ви помоля, другарю комисар, затова простете ми. Никога не съм молил за услуга в живота си, вие може би мислите, че съм пълен с омерзение и ви мразя, но не е така, нищо подобно няма в душата ми. Само за едно последно нещо ви моля — изпратете ги в един затвор и ще ви благославям до края на дните си.

Молбата на Василий Иванович беше отхвърлена.

 

 

— Чух за този случай — каза Андрей, когато Кира му разказа, — знаеш ли кой предаде Ирина?

— Не, но подозирам. Не ми казвай, не искам да го чуя.

— Добре.

— Не искам от теб да ми помогнеш, Андрей. Разбирам, че не можеш да се намесиш в полза на контрареволюционери, но можеш ли да им помогнеш да бъдат изпратени в един и същ затвор? Така няма да измениш на идеите си и със сигурност това няма значение за властите.

С ръка в нейната той каза:

— Да, разбира се, ще опитам.

Служителят в канцеларията на ГПУ студено запита Андрей:

— Това е молба за роднина, нали другарю Таганов?

— Не ви разбирам — отвърна той и го погледна право в очите.

— Мисля, че ме разбирате. Според мен да имате любовница, дъщеря на бивш фабрикант, не е най-доброто условие за подобряване на партийното ви положение. Не се правете на изненадан, наистина ли считате, че не знаем това? И вие работите в ГПУ!

— Личният ми живот…

— Личният ви живот ли, другарю Таганов?

— Ако говорите за гражданката Аргунова…

— За нея говоря… бих ви предложил да използвате методите и властта, които имате, за да проучите тази гражданка, за ваше добро е…

— Знам всичко, което е необходимо за гражданката Аргунова, не е нужно да я намесвате, политически тя е абсолютно чиста.

— Политически? А в друго отношение?

— Ако ме питате в качеството си на вишестоящ, отказвам да разговарям за гражданката Аргунова, освен за политическото й положение.

— Много добре. Нямам какво повече да ви кажа. Попитах ви като близък, трябва да сте благодарен, другарю Таганов, защото вече нямате много приятели в партията.

Андрей не успя с нищо да промени затворническите условия на Ирина и Саша.

— По дяволите — викна Лео и потопи главата си в леген със студена вода, защото предната нощ се беше прибрал късно, — ще се срещна с този пор, Серов. Той има близък приятел в ГПУ и ще помогне, ако го помоля.

— Моля те, Лео, направи нещо — каза Кира.

— Проклети садисти! Какво значение има за тях, ако нещастните деца гният заедно в адския им затвор! Те знаят, че никога няма да се върнат живи.

— Не говори по този начин с него. Бъди любезен.

— Ще бъда любезен.

 

 

Във външната канцелария на Павел Серов секретарката, прехапала устните си, напрегнато пишеше на пишещата машина. Десет посетители чакаха пред дървената преграда. Лео прекоси канцеларията, отметна вратичката и рече в лицето на момичето:

— Искам да видя другаря Серов, веднага…

— Но, гражданино, не можете да… — възкликна секретарката.

— Казах ви, че веднага искам да говоря с него.

— Другарят Серов е много зает и тези граждани го чакат, трябва да изчакате реда си.

— Кажете му, че тук е Лев Коваленски, той веднага ще ме приеме.

Секретарката стана и с очи в Лео, влезе с гръб в канцеларията на Серов, сякаш очакваше да извади оръжие. Върна се още по-изплашена и преглътна:

— Заповядайте, гражданино Коваленски.

Вратата се затвори, те останаха сами, Павел Серов скочи и изсъска яростно:

— Глупако, обезумяхте ли? Как смеете да идвате тук!

Лео се изсмя ледено. Смехът му изплющя в стаята като плесница на господар върху лицето на нахален роб:

— На мен ли казвате това! Особено вие, който постоянно се безпокоите за сигурността си.

— Вън оттук! Няма да говоря с вас.

— Не е необходимо, аз ще говоря — настани се удобно в креслото Лео.

— Вие разбирате ли с кого си имате работа? Или сте слабоумен, или сте най-наглият човек, който съм виждал.

— Повторете същото, но за себе си, с моите комплименти.

— Какво искате? — седна в стола Серов.

— Имате приятел в ГПУ, нали?

— Радвам се, че го помните.

— Затова съм тук. Двама мои приятели, младоженци, бяха осъдени на десет години каторга в Сибир. Изпращат ги в затвори на стотици километри разстояние. Искам да уредите да ги пратят на едно и също място.

— Чух за този случай. Прекрасен пример за вярност към партията от страна на другаря Виктор Дунаев.

— Не мислите ли, че е доста нелепо точно вие да ми говорите за вярност към партията?

— Какво ще направите, ако не си мръдна пръста за това?

— Знаете, че мога много да направя.

— Зная, че можете — отговори отстъпчиво другия, — но също зная и че нищо няма да направите. Защото ако ме удавите, вие ще бъдете камъка около врата ми, т.е. едва ли ще сте толкова благороден и щедър, дори и заради приятели.

— Оставете тези преструвки. И двамата знаем, че сме измамници, знаем, че се мразим и че сме в една лодка и тя не е много стабилна. Не ви ли се струва, че е по-разумно да си помагаме?

— Така е, съгласен съм. Но част от задълженията ви са изобщо да не се доближавате до тази канцелария. Очевидно сте заслепен от мухлясалата си аристократична арогантност и не забелязвате факта, че искате от мен да се застъпя за братовчедката ви, което със сигурност означава да обявя публично нашите истински отношения.

— Бие сте страхливец!

— Вероятно, но и вие трябва да сте такъв, а не да идвате тук и да искате услуги. Сега сме заедно, приковани на една верига, обаче помнете — аз имам повече възможности да скъсам тази верига.

Лео стана, пристъпи до вратата, обърна се:

— Както желаете. Но за вас би било по-разумно да направите нещо, защото веригата може да се озове в моите ръце.

— А за вас би било по-разумно да забравите днешната ни среща, тъй като веригата може да бъде и в мен — той приглуши глас. — Веднага можете да направите нещо, във ваша полза е, кажете на онова прасе Морозов да ми изпрати парите, отново закъснява с последната пратка. Отлично знае, че не обичам да чакам.

 

 

Мариша каза колебливо, без да гледа съпруга си:

— Какво ще кажеш, ако се опитам да им помогна да ги изпратят в един затвор, това няма голямо значение за другите, но за тях…

Виктор я сграбчи за китката така грубо, че тя изпищя от болка:

— Слушай — рече той през зъби, — изобщо не се занимавай с това, колкото и да си глупава, не разбираш ли как ще ми се отрази — жена ми се моли за контрареволюционери!

— Но аз искам само…

— Ако кажеш само една дума на някой от приятелите си, на другия ден подавам молба за развод!

Същата вечер Василий Иванович изглеждаше по-спокоен от обикновено. Свали палтото и сгъна грижливо ръкавиците си на поставката на огледалото в антрето. Не погледна вечерята, приготвена от Мариша в трапезарията и се обърна към Виктор:

— Искам да говоря с теб.

Синът неохотно последва бащата в кабинета. Василий Иванович остана прав, с ръце, сковани отстрани и очи в човека пред него.

— Ти се досещаш какво ще ти кажа. Но няма да го изрека, няма да задавам въпроси. Живеем в странно време, преди много години бях сигурен в мислите си, знаех кога съм прав и кога да осъдя някого. Сега не мога, не знам дали имам право да съдя, когото и да било. Около мен има толкова много ужас и страдание — затова никого не желая да обвинявам. Ние сме злочести, объркани създания, изпълнени с болка, знаем толкова малко.

Не те виня за нищо, което си извършил, не знам причините, няма да те питам. Съзнавам, че не те разбирам, но кой днес познава душата на другия? Ти си мой син и аз те обичам, не мога да променя това, както и ти не можеш да се промениш. Исках син, когато бях по-млад, отколкото си ти. Не се доверявах на мъжете, затова исках мой, собствен мъж, с когото да се гордея, да го гледам в очите, както гледам сега теб. Когато беше малък, поряза пръста си дълбоко, до костта. Дойде от градината, за да те превържем, устните ти бяха сини, но не плачеше. Не издаде звук, майка ти ми се ядоса, защото се зарадвах. Гордеех се с теб, това бе причината.

Тогава знаех, че винаги ще се гордея с теб. Толкова беше смешен, когато майка ти те накара да облечеш костюм от кадифе с голяма дантелена яка, беше гневен и хубав, не го харесваше. Имаше къдрава коса… сега това е без значение. Не мога да изрека и помисля нищо против теб, не мога за нищо да те питам. Но ще те помоля само за едно. Знам, че не можеш да спасиш Ирина, но те моля да помолиш приятелите си да я изпратят в един затвор със Саша. Знам, че имаш приятели, които могат да уредят това. Това няма да промени присъдата или да ти навреди. Така ще изпълниш последното й, предсмъртно желание, защото, сине, ти знаеш, че никога вече няма да видиш сестра си. Направи само това и ще затворим книгата. Никога няма да се обърна назад и няма да прочета отново страниците, които не искам да чета. Аз ще продължа да имам син, въпреки че понякога не мога да не си спомням, но ти ще ми помогнеш и в това, нали? Само една услуга и всичко, което се случи ще изчезне.

— Татко, трябва да ми вярваш, направих, каквото мога, опитах се, но…

— Виктор, да не спорим. Не те питам какво можеш да направиш — знам, че можеш. Не ми обяснявай, само ми кажи — да или не. Ако е не, тогава с теб и мен е свършено, повече нямам син, а ти — баща. Има граници дори и на моята прошка.

— Но, татко, уверявам те, абсолютно невъзможно е да…

— Виктор, ако кажеш не, повече аз няма да имам син. Спомни си колко изгубих през годините. Какъв е твоят отговор?

— Нищо не мога да направя.

Василий Иванович изправи рамене. Двете линии, които пресичаха бузите му от ноздрите до ъглите на устата, замръзнаха в безизразна маска. Обърна се, пристъпи към вратата.

— Къде отиваш?

— Това вече не те интересува.

В трапезарията Мариша и Ася седяха до масата с очи в студената, недокосната вечеря.

— Ася, вземи си палтото и шапката — каза бащата.

— Татко! — стола на Мариша падна на пода и тя скочи. За пръв път се обръщаше така към него.

— Мариша, ще ти се обадя по телефона след няколко дни — погледна я меко Василий Иванович, — когато намеря квартира. Тогава ми изпрати вещите, ако имам нещо останало тук.

— Но къде отиваш, нямаш работа, нямаш пари — гласът на Мариша се пречупи, — това е твоята къща.

— Това е къщата на съпруга ти. Ася, да вървим.

— Може ли да си взема класьора с марките? — тихо запита детето.

— Да.

Мариша коленичи до прозореца, притисна лице до стъклото и ги изпрати с очи. Тялото й се разтърси от ридания. Над прегърбените рамене, в светлината на уличната лампа, тя видя бялата ивица на врата му, между яката на старото палто и черната кожена шапка на наведената глава. Той държеше за ръка Ася, малко петънце до големия му силует, която с протегнати към него пръсти и класьор, притиснат до гърдите покорно крачеше и вдигаше пети в кишата.

* * *

Кира се срещна с Ирина в килия на ГПУ вечерта, преди да замине за Сибир. Ирина й се усмихна спокойно, сърдечно, с незададен въпрос. Очите й в лице от восък, пълни с разсеяно учудване пред нещо, което се измъчваше да разбере, я погледнаха нежно и далечно.

— Ще ти изпратя вълнени ръкавици с един пръст — каза Кира с изкуствена усмивка, — аз ще ги изплета, така че не се питай защо няма да можеш да ги носиш.

— Добре, но изпрати ми и снимка, ще бъде хубава — Кира Аргунова плете ръкавици!

— Така и не ми даде нито една твоя рисунка, въпреки че ми обеща.

— Знам. Всичките са в баща ми, кажи му да ти даде които си избереш. Но не си изпълних истинското обещание — да нарисувам портрет на Лео.

— Ще почакам за това, когато се върнеш.

Тя отметна глава и се засмя:

— Много мило, но не се залъгвам и не ме е страх. Помниш ли студентите, които изпратиха в Сибир? Нито един не се завърна, умряха от скорбут или туберкулоза, или от двете. Но няма значение, знам всичко.

— Ирина…

— Моля те, да не се разчувстваме, въпреки че за последен път… искам да ми кажеш нещо, Кира. Не ми отговаряй, ако не желаеш, то е само любопитство, какво има между теб и Андрей Таганов?

— Аз съм негова любовница повече от година. Лелята на Лео в Берлин не изпрати…

— Така и предполагах. Скъпа, не знам на коя от нас й трябва повече смелост, за да посрещне бъдещето.

— Аз ще изпитам страх в ден, който никога няма да дойде. Денят, когато ще се предам.

— Аз се предадох, но не се страхувам. Има нещо обаче, което искам да разбера. Не мисля, че някой го знае. Знам, че това е моят край, чувствам го, но не мога да го повярвам. Става дума за живота ни. Той започва и ти мислиш, че твоят живот е безценен и единствен, прекрасен, като свещено съкровище. Сега той свършва и никой не се интересува от това, не че хората са безразлични, те просто не знаят, не знаят какво означава живота за мен, това мое съкровище, не знаят и не разбират. И аз не го разбирам, но има нещо, което всички трябва да разберем. Но какво е то, Кира? Какво?