Айн Ранд
Ние, живите (12)

XI

Революцията дойде в страната, вече преживяла три години на война. Трите години и революцията разрушиха железопътните линии, изпепелиха полята, разбиха комините в дъжд от тухли, принудиха хората да чакат на опашка със стари кошници. Хората се редяха на опашка за капките живот, все още изтичащи от центровете за провизии. Горите се издигаха в снежното си безмълвие, но дървата за огрев бяха лукс. Единственото гориво беше керосинът. Имаше само едно устройство, което работеше с керосин. Революцията още не бе раздала всичките си дарове. Един от тях, първият, обаче беше налице. Дарът, за който безброй стомаси в безброй градове се бяха научили да се молят, дарът-пламък на всекидневното физическо и душевно оцеляване, първият управник на свободната страна — ПРИМУСЪТ.

Кира е коленичила до масата и помпа с дръжката малката медна горелка с надпис: „Истински примус. Произведен в Швеция“. Тя гледа тънката струя керосин, която пълни чашата, после пали клечка кибрит, пали керосина в чашата и внимателно продължава да помпа. Пламъкът облизва черните туби с език от сажди и пълни ноздрите й с миризма на керосин; нещо съска в тубите. Изведнъж се появява венец от син огън, напрегнат и свистящ, като факла. Кира слага тенджера с просо върху сините пламъци.

На колене пред камината тя събира тънки цепеници, влажни и хлъзгави, които остро миришат на влага и плесен в пръстите й. После отваря вратичката на „буржоазията“ и тъпче вътре дървета и смачкани вестници, пали отново кибрит, духа силно, сведена до пода с паднали до очите коси. Кръгове от дим се втурват към нея и се издигат високо до белия таван. Кристалният полилей проблясва в сив дим, сива пепел пърха в носа и миглите й.

„Буржоазията“ е квадратна желязна кутия с дълги тръби, които стигат до тавана и се свързват под прав ъгъл с дупка, издълбана над камината.

Наложи се да монтират „буржоазията“ в гостната, защото не можеха да си позволят дърва за огрев за камината. Пъновете съскат в кутията, червени пламъчета подскачат през пукнатините в ъглите сред струйки пушек. Железните стени се нагряват в монотонно червено и миришат на изгоряла боя. Маломерните железни печки се наричат „буржоазия“, тъй като се използват от тези, които нямат пари за дърва за големите печки в някога луксозните си къщи.

Апартаментът на адмирал Коваленски се състоеше от седем стаи, но четири отдавна бяха дадени под наем. Адмиралът построи преградна стена през хола, която отделяше собствениците от наемателите. Лео разполагаше с три стаи, банята и входната врата, наемателите държаха четири стаи, задната врата и кухнята. Кира готвеше на примуса и миеше съдовете в банята. Понякога зад преградата се разнасяха гласове, стъпки, мяучене на котка. Оттатък живееха три семейства, но тя никога не беше ги виждала.

Подредена маса със снежнобяла покривка и горещ, димящ чай посрещаше Лео рано сутрин. Кира се суетеше наоколо с пламнало лице, очите й, весели и безгрижни, се смееха, като че ли някой друг бе приготвил масата. От първия им ден заедно в новия й дом тя бе поставила ултиматум: „Когато готвя, не трябва да ме гледаш. Ако ме гледаш, не трябва да знаеш какво готвя“.

Тя винаги бе чувствала и знаела, че е жива. Никога не беше се питала защо точно човек трябва да е жив. Сега внезапно откри, че за да бъде жива е необходимо да решава сложни проблеми, което изисква дълги часове на труд. Осъзна, че дръзко и презрително беше считала оцеляването за даденост. Разбра, че за да се бори за живот, трябва да задържи дори още по-яростно това презрение. И ако някога го изгуби, животът би бил само в синьото пламъче на примуса, на който готви просо. Разбра, че е готова да жертва дългите часове за тази борба, за да не говорят никога с Лео за това. За да бъде животът недокоснат, невредим, животът, който бе Лео. Тези пропилени часове бяха без значение — тя нямаше да говори за тях. Тя мълчеше с прикрита светлина в очите, пълни с вълнението от битката. А това бе битка, наближаваща, огромна, безлика, която тя не можеше да разбере, но чувстваше присъствието й. Сражение общо за тях двамата, безименно, колосално, надигащо от стените на къщата им и безкрайните, уморени стъпки на улицата, от опашките пред магазините.

Незрима действителност, нахлула в дома им, в „буржоазията“, примуса с просото и влажните дърва. Действителността на милиони гладни, странни, сгърчени стомаси срещу два живота, сражаващи се за правото си на бъдеще.

След закуска Лео закопчава палтото си и пита:

— Днес ще ходиш в Института?

— Да.

— Искаш ли дребни?

— Малко.

— Ще се върнеш за вечеря, нали?

— Да.

— Ще бъда тук в шест.

Той отива в Университета, тя — в Института. Кира бяга и се пързаля по заледените тротоари, смее се на непознатите, топли с дъх червения си пръст в дупката на ръкавицата си, скача в трамвая в движение и обезоръжава с усмивка едрата кондукторка, която ръмжи: „Трябва да ви глобят, гражданко. Някой ден трамваят ще ви отреже краката“.

Тя се върти неспокойно по време на лекциите, поглежда часовника на съседа си, ако има съсед с часовник. Нетърпелива е да се върне вкъщи, както в детството си, когато имаше рожден ден и знае, че за нея има подаръци. Сега за нея вкъщи няма нищо, освен примуса с просото и зелето, което трябва да нареже за супата. Зад затворената врата се разнася глас: „Аз съм вкъщи“ — Лео се е прибрал. Тя отговаря безразлично: „Заета съм“, но се залива в беззвучен смях в парата на супата.

След вечеря двамата сядаха до „буржоазията“ с учебниците си. Той следваше история и философия в Петроградския държавен университет, но и работеше. Преди два месеца, когато започна нов живот след екзекуцията на баща си, Лео вече имаше работа. В „Госиздат“, държавното издателство го ценяха като преводач. Вечер, пред огъня на „буржоазията“ той превеждаше от английски, немски и френски книги, които не харесваше. Това бяха романи от чужди автори, в които беден честен работник неизменно отива в затвора заради кражба на самун хляб. Хлябът е за гладуващата майка на хубавата работническа съпруга. Впоследствие съпругата е изнасилена от капиталиста и се самоубива. Всемогъщият капиталист уволнява работника, затова детето им е принудено да проси на улицата. Там е прегазено от лимузината на капиталиста с блестяща броня и униформен шофьор.

Удобното за Лео бе, че можеше да работи вкъщи. Заплащането беше добро, въпреки че парите бяха придружавани от бележка от „Госиздат“: „Удържахме 2,5%, което е вашият принос за новата Червена организация на химиците в защита на пролетариата. Освен това удържахме 5% за Червените военновъздушни сили и 3% за ликвидацията на неграмотността, 5% за социалното ви осигуряване…“

Лео работи, а Кира се движи безшумно из стаята, тихо сяда пред графиките, таблиците и чертежите си и никога не го безпокои. Понякога обаче Управдом ги прекъсва. Влиза с шапка на главата и иска да платят дела си за поправка на замръзналите тръби, запушените комини, електрическите крушки на стълбището („Някой отново ги е задигнал“), за течащия покрив, счупените стъпала в мазето и доброволният абонамент за списанието на Червените военновъздушни сили.

Двамата разменят думи, кратки, безлични, изговарят ги с преувеличено безразличие. Непроницаемите им лица крият тайна, която не са забравили. Но когато влязат в сивата и сребърна спалня, те избухват в смях, очите им, устните, телата им алчно се срещат. Тя не знае колко пъти се буди в нощта, не знае къде по тялото й са устните му, дали те я нараняват. В тишината за нея няма нищо друго, освен дъха му. Притиска се силно до него, смее се лениво и крие лице в свивката на ръката си, заслушана в дъха му на шията си и миглите на затворените й очи. Лежи безмълвно с уста в мускулите на ръката му, пияна от мириса на кожата му.

 

 

Лео, който бе единствен син в семейството, нямаше роднини в Петроград. Майка му беше починала преди революцията. Баща му, собственик на огромни пшеничени поля и тъмни, далечни гори под синьото небе, се надяваше един ден те да бъдат наследени от тъмнокосото момче с черни очи. Сърцето на бащата трептеше с радост, по-ярка от слънчевата, зряла пшеница.

Адмиралът рядко се появяваше в двореца, защото се чувстваше по-стабилен на корабната палуба, отколкото върху паркета в царската обител. Но когато идваше в двореца, изумени, пълни със завист лица се взираха в жената, която бавно го съпровождаше. Съпругата му, графиня по рождение, от стар род, носеше в себе си красотата на вековете, събрана в съвършеното й тяло. След като почина, слепоочията на Коваленски посивяха. Дълбоко в него прозвучаха думи, които никога не би посмял да изрече — той благодари на Бога, че смъртта взе нея, а не сина му.

Адмирал Коваленски издаваше заповеди към моряците и говореше със сина си по един и същ начин. Някои считаха, че е твърде мек с моряците, други — че е твърде строг с момчето, чието име чужденците-учители промениха от Лев на Лео. Но бащата обожаваше сина си и покорно изпълняваше и най-малкото му желание.

Учителите, слугите и гостите се отнасяха към момчето както към фигурата на Аполон в кабинета на адмирала — с благоговение и почит, запазени за древните мраморни статуи. Лео се усмихваше — това бе единствената команда, която трябваше да даде, единственото извинение за всичките му заповеди.

Малките му другари четяха френски приказки, а Леон цитираше Спиноза и Ницше. На целомъдрените женски сбирки на строгата му леля той преразказваше Оскар Уайлд. Обърна се към фанатичните славянофили, дипломати със сиви коси, приятели на баща му, с нахалното, чуждестранно „хелоу“. Един ден в изповедалнята, когато бе на осемнадесет, накара възрастния свещеник, който за седемдесет години не бе научил толкова за живота, да се изчерви. Никак не харесваше портрета на императора в кабинета на баща си, както и непоколебимата му, сляпа вярност към него. Веднъж присъства на събрание на млади революционери. Небръснат младеж произнесе реч за братството на хората и се обърна към него с „другарю“. Лео си затананика „Боже, Царя ни пази!“ и си отиде вкъщи.

Беше на шестнадесет години, когато прекара първата си нощ в леглото на жена. Запозна се с нея в бляскава зала и се наведе учтиво да целуне ръката й. Тежкият й, посивял съпруг никога не узна за уроците, които по-късно студената, надменна красавица преподаде на стройното, тъмнокосо момче. Много други жени я последваха. В един случай, когато Лео беше забелязан да излиза призори от двореца на прочута балерина, адмиралът беше принуден да предупреди сина си, че застрашава кариерата му.

Покровителят на балерината бе от императорското семейство и името му се споменаваше шепнешком.

Революцията завари адмирал Коваленски с черни очила над безжизнените очи и лентата на Георгиевския кръст на ревера. Лео Коваленски посрещна революцията с едва забележима, презрителна усмивка, енергична походка и ръце, изгубили камшика, за който бяха родени да размахват.

 

 

Две седмици Кира не посети никой от роднините си, никой не дойде и при нея. После отиде при Ирина. Мария Петровна отвори вратата, измънка нещо в поздрав; объркана и уплашена, отстъпи крачка назад.

Семейството се беше събрало в хола около нова „буржоазия“. Ирина скочи с широка усмивка и разцелува братовчедката си, както никога досега:

— Толкова се радвам да те видя! Мислех, че вече не искаш и няма да идваш при нас.

Кира обърна глава към високия силует, който внезапно се появи в ъгъла и се усмихна:

— Чичо Василий, как си?

Без да каже дума и да я погледне, той излезе от стаята. Ирина силно се изчерви и прехапа устни, Мария Петровна смачка носната си кърпа, зад стола малката Ася се втренчи в гостенката. Кира стоеше пред затворената врата.

— Какви хубави филцови ботушки имаш, Кира — промърмори Мария Петровна, въпреки че ги беше виждала много пъти. — Подходящи са за студено време. А и времето е едно!

— Да, вън вали.

Появи се Виктор, като влачеше крака в пантофи, с разтворена хавлия върху пижамата си. Беше късно следобед, несресаната му коса бе паднала върху очите му, зачервени от нередовен сън.

— Кира! Каква приятна изненада! — поклони се той дълбоко и разпери ръце.

Задържа ръката й, вгледа се в нея, нахално, подигравателно, сякаш имаха обща тайна:

— Не те очаквахме. Но толкова много неочаквани неща се случват в наше време.

Той не се извини за небрежното си облекло и вид, като че ли искаше да каже, че това не би я шокирало:

— Е, Кира как е другарят Таганов? Защо се учудваш толкова, в Института общо взето няма тайни. Но другарят Таганов е полезен приятел, има висок пост, би могъл да бъде в помощ, ако имаш приятели в затвора.

— Виктор, изглеждаш и говориш като свиня. Измий си лицето — намеси се Ирина.

— Сестрице, когато започна да изпълнявам заповедите ти, ще пишат за това във вестниците.

— Ех, деца, деца — въздъхна безпомощно Мария Петровна.

— Трябва да тръгвам, отбих се на път за Института — каза Кира.

— Моля те, остани — помоли Ирина.

— Не мога, имам лекции.

— По дяволите, всички се страхуват да те попитат, затова ще те питам, преди да тръгнеш — как се казва той?

— Лео Коваленски.

— Синът на адмирала? — задъхано избъбри Мария Петровна.

— Да.

Василий Иванович се върна в стаята, след като Кира си отиде. Без да го гледа съпругата му нервно се зае с маникюра си. Той мълчаливо пъхна дърво в печката.

— Татко, какво е направила Кира… — започна Ирина.

— Няма да говорим за това.

— Светът се обърна с краката нагоре — изкашля се Мария Петровна.

Виктор погледна съучастнически баща си. Но той не отвърна на погледа му и нарочно му обърна гръб — избягваше сина си от много седмици.

Ася се сви зад бюфета, треперейки ситно и безнадеждно.

— Ася, ела тук — заповяда баща й.

Тя несмело се запъти към него, с поглед в пода, приведена, с очи в носа си, който избърса с ръкав.

— Защо са толкова лоши бележките ти?

Вместо отговор тя подсмъркна.

— Какво е станало с урока по аритметика?

— Сбърках с тракторите.

— Какво?

— Не знаех за тракторите.

— Какво не знаеше?

— Селското стопанство има дванадесет трактора, които разделили между шест бедни села, колко трактора се падат на всяко село.

— Ася, колко е дванадесет делено на шест?

Тя погледна към носа си и подсмъркна.

— На твоите години Ирина беше първа в класа — горчиво каза Василий Иванович, извърна се и излезе от стаята.

Ася побягна и се скри зад стола на Мария Петровна.

Виктор последва баща си в кухнята. Баща му не показа с нищо, че е чул стъпките му. В кухнята беше тъмно, върху счупения прозорец бяха заковани дъски. Три тесни лъча светлина хвърляха три ярки ивици върху дългите пукнатини на пода. Ризите на Василий Иванович бяха натрупани под мивката. Той бавно се наведе и ги натъпка в меден леген, който напълни със студена вода. Големите му юмруци се затвориха около парче синкав сапун. Трудно, тромаво започна да търка яката на една риза. Прислужницата бе напуснала, а Мария Петровна беше твърде слаба, за да работи.

— Татко, какво има?

— Ти знаеш — отговори Василий Иванович, без да се обръща.

— Татко, нямам никаква представа! — възрази енергично Виктор. — Нещо лошо ли съм направил?

— Видя ли това момиче?

— Кира? Да, защо?

— Доверих й душата си. Но Кира вече я няма. Революцията я изяде. Ти си следващият.

— Но татко…

— Навремето жените имаха чест, сега всеки минувач може да ги завлече в калта.

— Но Кира…

— Знам, че съм старомоден, такъв се родих и такъв ще умра. Вие, младите, сте изгнили, преди да узреете. Социализъм, комунизъм, марксизъм, а приличието да върви по дяволите.

— Татко, аз…

— Ти ще бъдеш изяден по различен начин. Наблюдавам те, приятелите ти от последните седмици са… тази сутрин от събиране ли се върна?

— Със сигурност нямаш нищо против събиранията, нали?

— Кои бяха гостите?

— Няколко очарователни момичета.

— Това е сигурно, но кой още?

Виктор изчисти прашинка от ръкава си и отговори:

— Един-двама комунисти.

Баща му замълча.

— Татко, да не бъдем тесногръди. Няколко чаши водка с тях няма да ми навредят, напротив, много ще ми помогнат.

Студената вода се разпени под ръцете на Василий Иванович и гласът му прогърмя като на пророк:

— Има неща, с които не се правят компромиси!

Виктор се засмя весело и прегърна приведените, но все още силни рамене:

— Хайде, старче, ние винаги ще се разберем. Не искаш да стоя със скръстени ръце и да се предам, защото те са на власт, нали? Ще ги бия по техните правила, точно това ще направя. Най-добрата философия в днешно време е дипломацията. Това е векът на дипломацията, не си ли съгласен? Но ти ме познаваш, няма да пострадам, защото съм истински джентълмен.

Василий Иванович се обърна към сина си. Ивица светлина от счупения прозорец падна върху лицето му. Лицето не бе на пророк — очите под тежките, бели вежди бяха уморени, безпомощни, усмивката — плаха. Усмихна се с усилие и трудно изрече:

— Знам, сине. Имам ти доверие, предполагам, че ти знаеш най-добре. Днешното време е странно, а вие — ти и Ирина — сте всичко, което ми е останало.

* * *

Ирина беше първият посетител от стария свят на Кира в новия й дом. Лео се поклони изящно, с уважение; Ирина го погледна отблизо и се засмя открито:

— Харесвам те. Но не съм очаквала друго. Надявам се, че и ти ме харесваш, защото аз съм единствената роднина, която ще виждаш за дълго време. Всички ще ме питат за теб, бъди сигурен.

Те седнаха в сенките на големия прозорец и заговориха за Рембранд, който Ирина изучаваше, за новия парфюм на Вава Миовская, контрабанда от чужбина. Истински френски парфюм, марка „Коти“, петдесет милиона шишенцето. Ирина бе откраднала една капка в кърпичката си, което накара Мария Петровна да се разплаче, когато я помириса. Говориха за американския филм, който Ирина бе гледала и за жените в рокли без ръкави, обсипани с пайети, за сцената от нощния Ню Йорк с истински небостъргачи, с етажи и осветени прозорци в черното небе. Ирина бе гледала два пъти филма заради тази сцена, но тя бе толкова кратка, а искаше да нарисува Ню Йорк…

Тя взе книга от масата и бързо започна да рисува с молива си на бялата й задна обложка. Когато приключи, захвърли книгата през стаята към Кира. На рисунката беше Лео, изправен в пълен ръст, гол.

— Ирина!

— Покажи му рисунката.

Лео се усмихна колебливо и погледна въпросително Ирина.

— Това състояние ти подхожда най-добре — обясни тя. — Не ми казвай, че си поласкан от въображението ми, защото не е вярно. Дрехите не могат да скрият нищо от един художник. Някакви възражения?

— Да, тази книга е собственост на „Госиздат“.

— Е, тогава им кажи, че си използвал обложката за революционен плакат — заяви тя и светкавично я скъса.

В антрето, когато остана сама с Кира, Ирина се взря в нея с любопитство и чистосърдечно, някак несмело запита:

— Щастлива ли си?

— Да — отговори равнодушно Кира.

* * *

Кира рядко говореше за мислите си и още по-рядко за чувствата си. За един мъж обаче тя правеше изключение и в двата случая. За него правеше и други изключения, без да знае точно защо. Комунистите я плашеха — тя се страхуваше, че ще деградира, ако говори с тях, или дори само ако ги гледа. Страхуваше се не от оръжията и затворите им, от потайните им, бдителни очи, а от нещо незримо зад набраздените им чела. Нещо неуловимо в тях я караше да се чувства в присъствието на див звяр с разтворени челюсти, който никога нямаше да разбере.

Но сега Кира се усмихна доверчиво на Андрей Таганов и се притисна до стената на празната аудитория в Института. Очите й сияеха, усмивката й беше наивна и плаха, като на дете, което търси опора:

— Щастлива съм, Андрей.

Той не беше я виждал от дълги седмици. Усмихна се сърдечно, тихо и се взря в страстните очи:

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше, Андрей… бях заета.

— Не те потърсих вкъщи, защото мислех, че това не ти харесва.

— Виж, аз…

Тя спря, защото не можеше да му каже. Не можеше да го заведе в новия си дом, домът на Лео. Андрей беше опасен, бе служител на ГПУ и изпълняваше дълга си. Най-добре би било да не подлага на изпитание този дълг. Затова каза само:

— Да, така е. По-добре не идвай вкъщи.

— Няма да идвам. Но защо не идваш по-често на лекции, за да те виждам и да ми казваш, че си щастлива? Радвам се да го чуя.

— Андрей, бил ли си някога щастлив?

— Никога не съм бил нещастен.

— Това достатъчно ли е?

— Винаги знам какво искам. Ако го знаеш — вървиш право към целта си. Понякога вървя напред светкавично, друг път — със сантиметър на година. Може би, когато напредваш бързо, си щастлив. Не знам. Забравих разликата отдавна, тъй като няма значение, стига да не стоя на едно място.

— А ако искаш нещо, към което не можеш да вървиш?

— Няма такъв случай.

— Ако по пътя се изправиш пред пречка, която не искаш да разрушиш?

— Не съм срещал такава пречка.

Внезапно тя си спомни:

— Андрей, ти дори не ме попита защо съм щастлива.

— Има ли значение, най-важното е, че си щастлива.

И той взе ръцете й, малки и доверчиви, в петте си силни пръста.

 

 

Първите знаци на пролетта в Петроград са от сълзи и усмивки: хората се усмихват, от къщите се стичат сълзи. По високите покриви снегът се топи, посивял от градския прах, с цвят на мръсен памук, крехък и белезникав, като мокра захар. Бистри капки, без да бързат, изтичат в тънички, шумящи поточета от отворите на водосточните тръби по тротоарите и канавките, пълни с фасове и обелки от семки. Хората излизат от къщите, поемат дълбоко дъх и се усмихват, без да знаят защо. Поглеждат нагоре и там, над къщите небето е немощно, колебливо, недоверчиво и много бледосиньо. Сякаш художник е измил синята боя от четката си в голяма вана с вода и само една мъничка капка се бори с водата.

Ледената кора се чупи под галошите, слънцето искри в бяло върху черните гумени пръсти, релсите на шейните се врязват със свистене в кафяви издатини, глас вика: „Захарин, граждани!“, капките тропат по тротоарите равномерно, упорито, като далечна картечница. И отново глас: „Виолетки, граждани!“

 

 

Павел Серов си купи нови ботуши и намигна в слънчевите лъчи на другарката Соня. На нея купи горещо, лъскаво парче зелев кейк от жената на ъгъла. Соня го задъвка, усмихвайки се и каза:

— В три часа ще изнеса лекция в комсомолския център на тема „Нашият принос към НЕП“, в пет часа ще говоря в Клуба на Рабфак за „Пролетарските жени и неграмотността“, в седем съм на обсъждане за „Духът на колектива“ в партийния комитет. Обади ми се в девет часа, отдавна не съм те виждала.

— Соня, стара приятелко, не мога да отнемам от ценното ти време. Хора като нас нямат частен живот, защото имаме класов дълг.

 

 

Пред магазините за обувки се извиха опашки — от профсъюзите раздадоха купони за закупуване на галоши.

 

 

Мария Петровна остана в леглото почти целия ден с очи, вперени в слънцето зад затворения прозорец. Бе скрила носната си кърпичка и не я показваше на никого вкъщи.

 

 

Другарят Ленин получи втори удар и вече не можеше да говори. В „Правда“ писаха: „… Няма по-голяма саможертва за пролетарската кауза от свръхчовешката тежест на отговорността, с която го натовариха работниците и селяните, когато волята му, здравето и тялото му изгарят под тази тежест“.

 

 

Виктор покани трима студенти-комунисти в стаята си, за да обсъдят бъдещето на пролетарската електрификация. Той ги пусна през задния вход, за да не ги види Василий Иванович.

 

 

Великобритания кроеше коварни планове срещу Републиката на работниците и селяните. Затова в училищата забраниха изучаването на английски език. Ася учеше немски и се оплакваше, че трудно разбира разликата между der, die, das, като се опитваше да запомни какво са направили немските братя по класа в Рапало^[1].

 

 

Шефът на „Госиздат“ заяви:

— Градският пролетариат утре ще марширува в протестна демонстрация против политиката на Франция в Рур. Очаквам всички наши служители да вземат участие, другарю Коваленски.

Лео отговори:

— Утре ще пазя леглото, защото имам главоболие.

 

 

Василий Иванович продаде абажура на лампата в хола, но задържа лампата, защото в къщата не беше останала друга.

 

 

В притъмнелите топли вечери църквите се препълваха със сведени глави, тамян и светлина от свещи. Лидия се молеше за Свещената Русия и за избавление от глухия страх в сърцето си.

 

 

Андрей заведе Кира в Маринския театър на „Спящата красавица“ от Чайковски. След това я изпрати до Мойка, където тя взе трамвая за другия си дом. Ситен сняг се топеше по лицето й и се превръщаше в дъжд.

 

 

— Как е комунистическият ти приятел? — запита Лео.

— Самотен ли беше? — запита тя.

Той отметна кичур от челото й, вгледа се в устните й. Нарочно се подложи на изпитание — не я целуна.

— Бих искал да кажа, че не бях самотен. Но ти знаеш, че не е истина. Сетне топлите му устни изпиха студения пролетен дъжд от нейните. Годината 1923-та, като всяка друга, имаше пролет.