Айн Ранд
Ние, живите (29)

XIII

Затвориха Лео в килия на ГПУ. Андрей се върна вкъщи. На входа на дворцовата градина партиен другар, забързан за клуба, го спря:

— Тази вечер ще говорите за положението в селското стопанство, нали другарю Таганов?

— Да.

— В девет часа. Всички очакваме речта ви.

— Да.

Мина през снега в градината и се изкачи по дългите стълби към тъмната си стая. Прозорецът на партийния клуб светеше в жълт квадрат на пода. Свали шапката си, кожената тужурка, пистолета. Изправи се до камината и подритна с крак сивите въглища. Хвърли пън в огнището и запали кибрит. Седна на сандък до огъня, ръцете му увиснаха сковани между коленете, розови, като челото му в мрака.

Дочу стъпки отвън на площадката. Разнесоха се остри удари.

— Влез, не е заключено.

Тя влезе, затръшна вратата и застана под свода в стаята. Очите й бяха невидими в тъмнината, черни сенки ги бяха погълнали заедно с челото. Но червеното сияние падна върху устата й — отворена, голяма, жестока.

Той мълчаливо впери поглед в нея.

— Сега какво ще правиш? — грубо рече Кира.

— На твое място веднага бих се махнал оттук — отговори Андрей.

Тя се облегна под свода:

— А ако не се махна?

— Махай се — повтори той.

Тя рязко свали шапката си, захвърли я, свали палтото, което падна долу.

— Махай се…

— … уличнице — завърши тя вместо него — естествено, че съм такава, искам да го знаеш.

— Какво искаш? Нямам какво да ти кажа.

— Но аз имам и ти ще ме чуеш. Е, хвана ме, другарю Таганов от ГПУ! Сега ще ми отмъстиш, нали? Пристигна с войниците си, с пистолета на кръста и го арестува. Сега ще използваш цялото си влияние в партията, за да го изправиш до стената. Може би ще поискаш привилегията лично да дадеш заповед за стрелба. Давай! Отмъсти! Ето моето отмъщение — няма да моля за него. От нищо вече не се страхувам и мога да говоря свободно. И ще говоря, имам толкова да ти кажа, да кажа на всички вас, мълчах години и това мълчание разкъсва гърдите ми! Нямам какво да губя, но ти имаш.

— Това е безсмислено. Защо да говориш? Ако искаш да се оправдаваш…

Тя се изсмя. Смехът й не бе човешки, дори не беше смях:

— Глупако! Та аз се гордея с това, което извърших! Чуваш ли? Не съжалявам, а се гордея! Ти мислиш, че те обичах, нали? Мислиш, че те обичах, но ти изневерих, както жените правят? Чуй — всичко, което беше ти и твоята голяма любов за мен, твоите целувки, тялото ти, беше само пачки, нови, бели, обикновени банкноти от десет рубли със сърп и чук в ъгъла! Знаеш ли къде отидоха тези пачки? В санаториум за туберкулозни в Крим, където спасиха живота на мъж, когото обичах дълго преди да те видя. Спасиха тяло, което ме притежаваше, преди ти да докосваш моето. Сега държиш този мъж в една от килиите си и ще го разстреляш. Защо не? Справедливо е, убий го, вземи живота му. Ти вече си плати.

Тя видя странните му очи — те не бяха наранени, нито гневни. Бяха изплашени.

— Кира… не знаех…

Тя се облегна, скръсти ръце, леко се олюля, засмя се:

— Ти ме обичаше, за теб бях най-висшата от жените, бях свят храм, военен марш, статуя на богиня. Помниш ли? Но виж ме сега! Аз съм курва и ти пръв ми плати. Продадох се за пари, ти беше купувачът. Аз съм в калта и голямата ти любов ме изпрати там. Не се ли радваш? Считаш, че аз те обичах? Та аз мислех за него, докато бях в ръцете ти! Винаги когато те целувах, всяка моя дума към теб и всеки час заедно с теб, бяха за него. Но най-много го обичах, когато бях в твоето легло! Дори общите ни спомени ще ти отнема. Защото са негови. Чуваш ли? Аз го обичам! А сега му вземи живота. Нищо, което ще му сториш, не може да се сравнява с това, което аз ти причиних. Знаеш го, нали?

Тя се олюля и сянката й се издигна към тавана, разтърси се и се разби на пода.

Той безпомощно повтори, сякаш бе сам, сякаш търсеше подкрепа от сричките:

— Не знаех, не знаех…

— Не знаеше, да. Но бе толкова просто и обикновено. Иди в бордеите и мазетата, обитавани от хората в червените ти градове и там ще видиш същото. Той само искаше да живее. Според теб всичко, което диша, може да живее. Знам, че мислиш различно. Но точно той можеше да оцелее, сред повечето, за които няма надежда. Лекарят каза, че Лео ще умре, ако не замине за място с чист въздух, ако няма силна храна. Аз го обичам, ти знаеш какво означават тези думи, нали? Той не се нуждаеше от много — единствено почивка, чист въздух и добра храна. Но твоята държава му отказа. Ние молихме, молихме покорно. Знаеш ли какъв беше отговорът? Един лекар ми заяви, че има стотици в списъка на чакащите за живот.

Тя се приведе напред, гласът й прозвуча меко, доверчиво. Разпери ръце, опита се да обясни, внезапно смирена, делова, с детско упорство. Устните й станаха нежни, малко объркани. Но очите й бяха забити в неговите с ужас, непринадлежащ за стая с хора, а за морга:

— Искам напълно да разбереш, никой друг не разбира. Никой не го вижда, само аз, но не мога нищо да направя. Аз го виждам, искам и ти да го видиш. Има стотици, хиляди, милиони стомаси, глави, крака, езици, души. Няма значение дали съществуват в съгласие заедно. Помисли — това са милиони от човешка плът. Те са регистрирани и преброени, като консерви в магазин. Питам се дали са регистрирани като бройка хора, или на килограм. Те имаха право на живот, но не и Лео. Той е само един от тях, едно камъче. За теб всички камъни са част от каменния паваж. За теб и диамантите са безполезни, защото блестят ярко на слънцето, пречат на зрението и на марша на копитата към пролетарското бъдеще. Улиците обаче не се павират с диаманти. За тях в света има друга употреба, но ти не я знаеш. Ето защо ти го осъди на смърт, както и други като него, на екзекуция без взвод за разстрел. Отидох при един голям комисар. Той ми заяви, че стотици хиляди работници са загинали в гражданската война, защо един аристократ да не умре пред олтара на Съюза на съветските социалистически републики? Но не ти трябва да отговориш на този въпрос. Благодарна съм на комисаря, задето ми разреши да извърша това, което извърших. Не го мразя, ти трябва да го мразиш. Това, което ти сторих, той пръв ти го стори!

Той неотклонно я гледаше, безмълвно, без да се движи. Тя пристъпи, кръстоса крака, с леко приведено назад тяло. Отправи празни очи в него, лицето й неочаквано стана безизразно, спокойно. Очите й се превърнаха в цепки, устата й — в тънък прорез в плътта без цвят. Заговори и той си каза, че устата й не се отваря, за да излязат думите, а те излитат и се сипят, натрошени през стиснатите устни. А гласът й е плашещ, защото е истински и неин:

— Тук е отговорът. Защо един аристократ да не умре пред олтара на Съюза на съветските социалистически републики? Това не го разбираш, нали? Ти и великият ти комисар, както и милиони други, като теб и него, които родихте в света този въпрос и неговия отговор. Въпросът и отговорът са голям дар, за който ти беше платено. Аз ти платих, аз ти отговорих. Заради всички страдания, които вие, другарите, причинихте на живия живот. Харесва ли ти, другарю Андрей Таганов, член на Всесъюзната комунистическа партия? Ти ме учеше, че живота ми е нищо в сравнение с Държавата, но сега боли ли те? Аз те изпратих право в ада и сега ще проповядваш ли, че животът на единицата няма никакво значение?

Гласът й се извиси и като бич го заудря по лицето:

— Ти обичаше една жена, а тя захвърли любовта ти в канализацията. Но нали пролетариите произведоха миналия месец хиляда тона въглища в Донбаския минен басейн? Имаше два олтара, и сега внезапно на единия седна блудница, а на другия — гражданина Морозов. Но нали пролетарската държава изнесе тридесет и пет хиляди тона пшеница миналия месец? Животът ти вече няма никаква опора. Но нали страната на работниците и селяните построи нова електроцентрала на Волга? Защо не се усмихваш, не се радваш, не пееш химни за трудещите се от Колектива? Нали този Колектив съществува? Иди, стани част от него! Или нещо друго ти се случи? Да не би да имаш лична мъка в частния ти живот, мъка, която би трябвало да е отдавна мъртва, изчезнала заедно със стария свят? Има ли нещо по-велико, ти и другарите ти често употребявате тази дума, за което да живееш, другарю Таганов?

Той не отговори. Тя размаха ръце, задъха се, завика, гърдите й изпънаха старата рокля и той видя всеки мускул в женското и тяло, разтърсващо се от ярост:

— Виж ме! Добре ме огледай! Родих се, зная, че съм жива, зная какво искам. Знаеш ли какво е живо в мен? Защо съм жива? Защото имам стомах, ям и храносмилам? Защото дишам, работя и произвеждам още храна за храносмилане? Или защото знам какво искам и това познание, което иска, е самият живот? Кой в тази прокълната вселена има право да ми каже да живея за друго, а не заради това, което искам? Кой може да ми отговори в човешки звуци, поради човешки причини? Вие обаче ни казвате какво да желаем, появихте се като тържествена армия, за да дадете нов живот на хората. Вие изтръгнахте живота им, за който нищо не знаехте, заедно с вътрешностите им. Заповядахте им как да живеят. Отнехте им всеки час, всяка минута, всеки нерв и мисъл от най-съкровената част на душите им, и им заповядахте как да живеят. Забранихте живота на живите. Затворихте ни в желязно мазе, заключихте вратата, лишихте ни от въздух, без да дишаме и кръвоносните съдове на душите ни избухнаха! После ни гледате и се чудите какво се е случило. Затова сега — гледай! Всички, които имате очи — гледайте!

Тя се изсмя, раменете й затрепериха, пристъпи до него и изкрещя в лицето му:

— Защо мълчиш? Говори! Сигурно се питаш защо никога не си ме познавал? Ето ме, това съм аз! Това остана от мен, след като ти ми го отне, отне ми сърцето и живота и знаеш ли какво съм сега? Знаеш ли какво е да отнемеш някому най-прекрасното обожание…

В този миг тя спря. Сетне пое дълбоко въздух и се задави, сякаш той й бе ударил плесница. Притисна ръка към устата си и млъкна. Очите й се втренчиха в нещо незримо, но ясно и внезапно, което осъзнава за пръв път.

Лека, нежна усмивка се плъзна по лицето му. Той протегна ръка с дланта нагоре и тъжно сви рамене — обяснение, от което тя нямаше нужда.

— О, Андрей… — простена тя и се отдръпна с ужасени очи, вперени в него.

— Кира, ако бях на твое място щях да направя същото за човека, когото обичам.

Тя отново изстена с ръка на устата:

— Андрей, скъпи, какво ти сторих!

И застана пред него с превити рамене — изплашено дете с прекалено големи очи на побелялото лице. Той направи крачка и взе ръката от устата й в силните си пръсти. Сетне изрече мъчително, с думи, огромно усилие за човек, който се опитва да върви решително:

— Ти ми направи услуга с това, което ми каза. Защото, не знам дали ще разбереш, но ти ми върна това, което мислех, че съм изгубил. Защото си същата, каквато те познавам, дори нещо повече. И ти нищо не си ми сторила, а страданието, което аз ти причиних…

Гласът му се пречупи. После разтърси глава и продължи твърдо, като лекар, поставящ диагноза:

— Дете, слушай, няма повече да говорим. Искам да мълчиш за малко, да помълчиш и отвътре, разбираш ли? Не мисли за нищо. Ти трепериш, трябва ти почивка. Искам да седнеш и да почиваш няколко минути.

Той я поведе към стола и тя прошепна с глава на рамото му:

— Андрей, какво направих…

— Забрави за това, забрави за всичко. Не се тревожи, успокой се и не мисли за нищо.

Внимателно я вдигна и я сложи в стола до огъня. Тя не се възпротиви. Тялото й застина, роклята й бе вдигната високо над коленете. После затрепери и той покри краката й с кожената си тужурка:

— Така ще се стоплиш. Тук е студено, камината не е палена отдавна. Сега почивай.

Главата й падна неподвижна на облегалката на стола, очите й се затвориха. Розовите пламъци на огъня заиграха в скованата й, увиснала ръка. Той остана в мрака до камината, вперил поглед в нея. В клуба някой запя „Интернационала“. Андрей не знаеше колко време измина, докато тя потрепна и се раздвижи.

— По-добре ли си?

Тя немощно се опита да кимне. Той каза:

— Сега се облечи, ще те закарам вкъщи. Искам веднага да си легнеш. Почивай и не мисли за нищо.

Тя не се възпротиви. С наведена глава видя как той закопчава палтото й. Сетне вдигна очи и го погледна право в лицето. Очите му й се усмихнаха с мълчаливо разбиране, както й се бе усмихнал някога, при първата им среща в Института.

Помогна й да слезе по дългите, мразовити стълби. Извика шейна при входа на градината и даде адреса й. Адресът на Лео. Зави коленете й с коженото одеяло и взе ръката й. Шейната потегли и те замълчаха с мислите си.

Шейната спря и той рече:

— Искам да почиваш няколко дни и да не излизаш. Нищо не можеш да направиш. Не се тревожи за… него. Остави това на мен.

Снегът на тротоара бе дълбок. Той я вдигна на ръце и я отнесе по стълбите до вратата й. Там тя промълви и Андрей усети движението на устните й:

— Андрей, аз…

— Всичко ще бъде наред.

Върна се сам до шейната и даде адреса на партийния клуб, където другарите му очакваха доклад за положението в селското стопанство.

* * *

„Лишихте ни от въздух и кръвоносните съдове на душите ни избухнаха! Поехте бреме, каквото никой в историята не е носил! Вие казахте, че вашата цел оправдава средствата ви. Но каква е целта ви, другари?“

Председателят на клуба удари с чукче бюрото:

— Другарю Таганов, призовавам ви към ред! Моля да говорите само за положението в селското стопанство.

Вълнение премина през многобройната публика в дългата, мрачна зала. Понесе се шепот, някой в задните редове се изкиска.

Андрей Таганов беше на трибуната. Самотна крушка светеше в здрачната зала над главата на председателя. Черната тужурка на Андрей се сливаше с черната стена зад него. Три бели петна светеха в мрака — двете му дълги, изящни ръце и лицето му. Ръцете му се движеха бавно в черното пространство край лицето с изпити скули и тъмни сенки под очите. Той изрече глухо, сякаш едва чу собствените си думи:

— Да, положението в селското стопанство, другари… в последните два месеца в отдалечени селски райони бяха убити двадесет и шест членове на партията, осем партийни клуба бяха изгорени, както и три училища и един кооперативен склад. Необходимо е безмилостно да смажем кулаците-контрареволюционери, презапасяващи се със зърно в селата. Нашето ръководство в Москва дава за пример село Петровшино, където заради отказа им да предадат лидера си, селяните били наредени до стената и всеки трети бил разстрелян. Преди това те заключили трима комунисти в местния ленински клуб, заковали с дъски прозорците и запалили клуба. Селяните застанали пред горящата сграда и запели, за да не чуват виковете отвътре… били като диви зверове, побеснели от глад и бедност. Може би там, в онези изгубени, далечни села, има момичета, млади и хубави, най-скъпоценни на света за някого, които живеят в ад и отчаяние и мъже, които ги обичат повече от самия живот, а с нищо не могат да им помогнат! Може би те…

— Другарю Таганов, призовавам ви към ред! — извика председателят.

— Да, другарю председател… нашето ръководство в Москва споменава… за какво говорех? Да, за кулаците в селата… партията взима необичайни мерки срещу контрареволюционните елементи в селата, които заплашват прогреса на великото ни дело сред селските маси… великото ни дело… ние дойдохме като тържествена армия и забранихме живота на живите, защото мислехме, че всичко, което диша, знае да живее. Но така ли е? Не са ли само тези, които знаят как да живеят и ценят живота, най-безценни и те не трябва да бъдат жертвани заради никаква кауза? Коя кауза е по-велика от тези, които се борят за нея? И тези, които знаят как да се борят, не са ли те самата кауза, а не целта?

— Другарю Таганов, призовавам ви към ред! — изрева председателят.

— Тук съм, за да докладвам на моите партийни другари. Това е много важен доклад и те трябва да го чуят. Става дума за работата ни в селата и в градовете, за работата ни с милионите, с милионите, живи хора. Но има въпроси, на които трябва да отговорим. Защо да се страхуваме от отговорите? А ако не можем… ако не можем? Другари! Братя! Чуйте ме! Слушайте, богопомазани воини за новия живот! Знаем ли ние какво вършим? Никой няма право да заповядва на другите за какво да живеят. Никой няма право, защото в хората има нещо, в най-добрите от нас има нещо, което стои по-високо от всички държави и колективи! Питате — какво е то? Човешкият ум и ценности? Погледнете във вас, честно и смело, вижте се отвътре и не ми казвайте, никому не казвайте, освен на вас — за какво живеете? Не живеете ли заради себе си и само заради себе си? Наричайте това вашата цел, вашата любов, каузата ви. Именно това е вашата кауза! Дайте си живота за вашия идеал. Именно това е вашият идеал!

Всеки честен човек живее заради себе си. Всеки човек, който заслужава това име, живее заради себе си. Човек, който не го прави — не живее. Не можете да промените това, защото човек се ражда самотен, завършен, цел сам по себе си. Няма закони, няма партия и ГПУ, които да унищожат това в човека, който знае какво значи „АЗ“. Не можете да поробите човешкия ум, можете само да го убиете. Вие го сторихте и вижте резултата. Вижте тези, на които позволихте да тържествуват. Отречете най-хубавото в хората и ще видите какво ще остане. Какво искаме — осакатените, пълзящи, низки, пречупени чудовища, които създадохме? Защо режем парчета от живота, за да го продължим?

— Другарю Таганов…

— Братя! Чуйте! Да отговорим на това!

Двете светещи, бели ръце излетяха в черното пространство, гласът му стана по-силен, извиси се, както преди много години в тъмната долина, пред окопите на белите:

— На това трябва да отговорим! Ако не го направим, историята ще отговори вместо нас. А ние ще рухнем с бреме на раменете и никога няма да ни бъде простено! Каква е целта ни? Какво вършим? Искаме ли да нахраним гладуващото човечество, за да му дарим живот? Или искаме да задушим живота на човечеството, за да го нахраним?

— Другарю Таганов, отнемам ви думата! — изрева председателят.

— Аз… аз… няма какво повече да кажа — изрече Андрей и като залиташе, слезе от трибуната.

Премина между дългите редове — самотен, висок, сух силует. Главите се обърнаха след него. Отзад някой подигравателно подсвирна през зъби, продължително и триумфиращо.

Вратата се затвори зад Андрей и тогава се дочу шепот:

— Сега другарят Таганов да чака следващата партийна чистка!