Айн Ранд
Ние, живите (18)

II

Телеграмата с четири думи лежеше на масата пред нея: „Пристигам четвърти юли Лео“. Беше я прочела много пъти. До пристигането на влака от Крим оставаха два часа и имаше време да я прочете още много пъти.

Разстла хартията на сивата, избеляла копринена покривка на леглото, коленичи и внимателно изглади всяка гънка. Пред нея имаше четири думи, по два месеца за всяка дума. Почуди се колко дни бе платила за всяко писмо и се опита да не мисли за броя на часовете и колко й струваха те.

Спомни си колко пъти си беше казвала и плакала, че е важно само едно — той ще се завърне излекуван. За нея беше просто и ясно — ако можеше да приравни живота си с едно желание, животът й щеше да бъде ясен, студен и поносим. Другите знаеха, че има други хора, улици и чувства — тя не знаеше това. Знаеше само, че той ще се завърне излекуван. За Кира това бе наркотик и чистилище, което изгори всичко в нея и я превърна в ледено, усмихващо се, кристално създание.

Около нея се простираше стаята й, неочаквано незнайна и празна, четири стени, побрали такова огромно пространство. Много утрини се събуждаше и ставаше с мъка пред ден, тъмен и безнадежден като квадрата на прозореца, направен от сиви облаци. Много дни всяка стъпка през стаята беше завоевание от воля сред предмети-врагове, които й крещяха за изгубените спомени — примуса, шкафа, масата.

Но Лео беше в Крим, където всеки миг бе слънчев лъч и всеки лъч — капка живот.

Много дни тя бягаше от стаята си към гласовете и хората, после бягаше и от тях, защото там беше още по-самотна. Втурваше се из улиците, прегърбена, с ръце в джобовете, гледаше шейните, врабчетата и снега под светлините, молеше ги за нещо, което и тя не разбираше. Сетне се връщаше вкъщи, палеше „буржоазията“, вечеряше полусготвено ядене на голата маса в здрачната стая, притихнала сред шумното пращене на горящите дървета, вслушана в тиктакането на часовника и копитата, тъпчещи снега навън.

Но Лео пиеше мляко и ядеше небелени плодове, изпълнени със свеж, бляскав сок.

Много нощи заравяше глава под одеялото и глава във възглавницата и искаше да избяга от горящото си тяло в леглото на Лео, което пламтеше от ръцете на един непознат.

Но Лео лежеше на плажа до морето и тялото му придобиваше слънчев загар.

Много мигове тя осъзнаваше с изумление, сякаш за пръв път, какво върши със собственото си тяло, после затваряше очи, тъй като в съзнанието й зрееше друга, по-страшна, отблъскваща мисъл — какво върши с душата на друг човек.

Но Лео напълня с три килограма и лекарите бяха доволни.

Много минути й се струваше, че вижда уста, усмихваща се само в ъглите и бързи, властни движения на изящни ръце. Съзираше ги мигновено, като светкавица и всеки мускул в нея викаше оглушително от болка; струваше й се, че всички чуват тези викове.

Но Лео й пишеше писма.

Тя четеше писмата му, опитваше да си спомни тембъра на гласа му и как произнася всяка дума. Разхвърляше писмата около себе си и сядаше сред тях като сред живи създания.

Той се завръща излекуван, силен, спасен, а тя живя осем месеца заради една телеграма. За нея животът преди телеграмата беше вече забравен и нямаше бъдеще.

Влакът от Крим закъсняваше. Кира стоеше неподвижна на перона и гледаше празните релси, две дълги стоманени линии, които се превръщаха отвъд терминала в медни ленти сред далечния, бистър летен залез. Страхуваше се да погледне към часовника, който щеше да й каже неизбежното — влакът бе безнадеждно, безкрайно закъснял. Перонът потрепери под стържещите железни колела на голям товарен вагон. Някъде в дългия, метален тунел тъжен глас викаше едно и също на равни интервали, и думите се сливаха в една, като зов на птица в мрака: „Гришка, давай насам“. Ботуши се затътриха лениво край нея, до релсите жена, седнала на вързоп, дремеше с паднала глава. Стъклените стени зад Кира се превърнаха в безутешни оранжеви петна. Гласът се обади жално: „Гришка, давай насам“.

В канцеларията си началникът на гарата енергично заяви на Кира, че влакът ще закъснее много поради непредвидени затруднения и ще пристигне едва сутринта на другия ден.

Тя остана безцелно на перона, като се колебаеше дали да напусне мястото, където почти бе почувствала присъствието му. После бавно излезе, спусна се надолу по стълбите със сковани, ръце и крака, като несигурно стъпваше на всяко стъпало. В дъното на улицата небето приличаше на плоска ивица от светло, чисто, застинало жълто — разлян жълтък от яйце по кафявия широк паваж в топлата привечер. Видя познато здание, отмина го, върна се и пое в друга посока, към апартамента на Дунаеви. Трябваше да запълни с нещо вечерта.

Ирина отвори вратата. Косата й беше дива, несресана, но беше облечена в нова рокля от черно-бяла раирана батиста. Умореното й лице бе гладко напудрено.

— Кира, ти ли си това! Каква изненада! Влизай, свали палтото си. Искам да ти покажа един човек. Харесваш ли новата ми рокля?

Кира се засмя и свали палтото си. Беше облечена в нова рокля от черно-бяла раирана батиста. Ирина разтвори широко очи:

— О…, по дяволите! Кога я купи?

— Преди седмица.

— Мислех, че плат на обикновени райета не се купува много на улицата вече видях три жени със същия десен за петнадесет минути. Питам се каква е ползата, но няма значение, влизай!

В трапезарията прозорците бяха отворени, стаята изглеждаше просторна, свежа, изпълнена с тихия тропот на улицата. Василий Иванович бързо стана с усмивка, като изпусна инструменти и парчета дърво на масата. Виктор се надигна и се поклони учтиво. Висок, рус, едър мъж скочи и застана вдървено. Ирина обяви:

— Запознайте се — двама близнаци от съветското изправително училище. Кира, представям ти Саша Чернов, Саша — това е моята братовчедка Кира Аргунова.

Ръката на Саша беше голяма и твърда, ръкостискането — твърде силно. Той срамежливо я погледна и се усмихна открито и обезоръжаващо.

— Саша, пред теб се намира рядък и ценен гост, истински отшелник на Петроград — каза Ирина.

— На Ленинград — поправи я Виктор.

— На Петроград — повтори Ирина. — Как си Кира? Не ми е никак приятно, но трябва да призная, че изключително се радвам да те видя.

— Удоволствие за мен е да се запознаем — измънка Саша, — чувал съм много за вас.

— Несъмнено, Кира е жената, за която се говори най-много в Петроград, дори и в партийните кръгове — вметна Виктор.

Кира го изгледа остро, но той любезно й се усмихна.

— Очарователните жени винаги са били неустоима тема на обожатели и слухове. Както мадам дьо Помпадур. Очарованието противоречи на марксистката теория, защото няма класова основа.

— Млъквай, не знам за какво говориш, но съм сигурна, че е нещо гнило — отбеляза Ирина.

— Съвсем не, Виктор е много любезен, въпреки че понякога преувеличава — рече тихо Кира, без да откъсва очи от него.

Тромаво и свенливо Саша премести безмълвно стол към Кира и й предложи да седне с жест и безпомощна усмивка.

— Саша учи история, т.е. учеше. Изхвърлиха го от Университета, задето се опитал да мисли в страната на свободната мисъл.

— Ирина, искам да знаеш, че няма да търпя подобни забележки в мое присъствие. Очаквам партията да бъде уважавана.

— О, спри да се преструваш, партийният колектив няма да те чуе.

Кира забеляза, че Саша се взря във Виктор, дълго и мълчаливо.

Стоманено сините му очи не бяха приятелски, нито свенливи.

Кира неочаквано осъзна, че го харесва:

— Саша, съжалявам за университета.

— Няма значение, действително не е толкова важно — тихо, провлечено, с вътрешна увереност отвърна той, — има външни обстоятелства, които автократичната власт не може да контролира. Има ценности, които тя не може да докосне и подчини.

— Кира, ще откриеш, че със Саша имате много общо — студено се усмихна Виктор: — и двамата нямате почти никакъв инстинкт за самосъхранение.

— Виктор, моля те… — обади се Василий Иванович.

— Татко, имам право да очаквам, тъй като изхранвам това семейство, възгледите ми да…

— Кой кого изхранва? — дочу се остър глас от съседната стая.

Ася се появи на прага, чорапите й бяха смъкнати до глезените, в едната ръка държеше изрезки от списание, в другата — ножица:

— Искам някой да отговаря за изхранването. Гладна съм, а Ирина не ми даде допълнително от супата.

— Татко, очаквам нещо да се направи за това дете — добави Виктор, — тя расте като скитница, ако влезе в детската организация на пионерите…

— Виктор, повече няма да говорим за това — прекъсна го едва доловимо, но твърдо Василий Иванович.

— Не искам да бъда скапана пионерка! — заяви Ася.

— Отивай в стаята си — заповяда Ирина, — ще те сложа да легнеш.

— Ти, разбира се, кой друг — каза Ася и изчезна, като тръшна вратата.

— Наистина, след като уча и работя и издържам семейството, не виждам защо Ирина да не се грижи за тази глезла.

Всички замълчаха. Василий Иванович се приведе над парчето дърво, което резбоваше. Ирина започна да рисува въображаеми картини с дръжка на лъжица върху покривката за маса. Виктор се надигна:

— Кира, съжалявам, че трябва да изоставя рядък гост като теб, но имам ангажимент за вечеря.

— Разбира се, но внимавай домакинята ти да не вземе отново сребърните прибори от стаята на Кира.

Виктор излезе и Кира забеляза, че инструментите треперят в ръцете на Василий Иванович.

— Какво правиш, чичо?

— Рамка за картина на Ирина — вдигна глава той и показа гордо изделието си, — картините й са хубави, грехота е да се похабяват и мачкат по чекмеджетата.

— Рамката е прекрасна, не знаех, че и това можеш да правиш.

— Бях доста добър на времето, като млад в Сибир, но не съм се занимавал от години.

— Как е работата ти, чичо?

— Няма вече работа, не може да се разчита на частните магазини — обясни Ирина.

— Какво се случи?

— Не знаеш ли? Затвориха магазина заради неплатени данъци. Собственикът е по-зле дори от нас… искаш ли чай, Кира? Наемателите откраднаха примуса, но Саша ще ми помогне да приготвя самовара в кухнята. Хайде! — властно кимна Ирина към Саша и той покорно стана. — Не знам защо го моля за помощ, той е толкова безпомощен и тромав.

Тя намигна на Кира и очите й блеснаха щастливо. Хвана го за ръка и го изведе от стаята.

Навън притъмняваше. Отвореният прозорец се изпълни с тъмносинята вечер. Василий Иванович се наведе над рамката, без да включи осветлението.

— Саша е добро момче, но се тревожа за него — внезапно изрече той.

— Защо?

— Ангажиран е с политиката, с тайни организации, бедният, не разбира, че е безсмислено.

— Виктор подозира ли нещо?

— Мисля, че да.

Ирина се върна с поднос с блестящи чаши и включи осветлението.

Последва я Саша с димящ самовар.

— Ето чай и малко курабии, аз ги направих. Опитай ги, Кира, и ми кажи дали са добри за една художничка.

— Ирина, рисуваш ли?

— Имаш предвид дали още работя? Да, но не съм добра с плакатите. Два пъти ме разкритикуваха в стенвестника заради рисунките ми на селянки, които приличали на кабаретни танцьорки и на работници, които изглеждали твърде изящни. Причината е в буржоазната ми идеология, но те какво искат? Това не е моята специалност. Понякога ми идва да крещя, защото нямам никакви идеи за проклетите плакати.

— И сега с това състезание — тъжно се намеси Василий Иванович.

— Какво състезание?

— Състезание между организациите кой ще направи най-добрият и най-червен плакат — разля чай върху покривката Ирина. — Трябва да работя всеки ден-два часа повече за славата на организацията.

— При Съветите няма експлоатация — провлечено се обади Саша.

— Мислех, че имам идея как да спечеля състезанието: плакат на истинска пролетарска сватба — работник и селянка на трактор. Но Организацията на червените художници намери символично решение — съюз на самолет и трактор, за връзката на единния дух на електрификацията и пролетарското държавно строителство.

— Ирина изхарчи цялата си заплата за миналия месец за обувки на Ася — въздъхна Василий Иванович.

— Ася не можеше да ходи боса.

— Ирина, работиш прекалено много и приемаш работата твърде сериозно — отбеляза Саша, — защо си хабиш нервите? Всичко е временно.

— Така е — съгласи се Василий Иванович.

— И аз се надявам, че е така — каза Кира.

— Саша е моят спасител — засмя се Ирина и го погледна развълнувано.

В гласа й имаше сарказъм, като че ли се опитваше да прикрие неволната нежност на смеха си.

— Миналата седмица ме заведе на театър, преди това отидохме в музея на Александър III, бродихме там с часове и гледахме картините.

— Лео пристига утре — не на място се обади Кира, защото не можеше повече да се сдържа.

— Така ли, не знаехме — ахна Ирина, — толкова се радвам! Той оздравя ли?

— Да, трябваше да се върне тази вечер, но влакът закъсня.

— Как е леля му в Берлин? — запита Василий Иванович. — Още ли му помага? Това е пример за семейна вярност. Възхищавам се от тази жена, въпреки че не я познавам. Независимо, че е в безопасност и на свобода, разбира положението ни тук, живи погребани в съветското гробище. Тя е прекрасен човек, тъй като спаси живота на Лео.

— Чичо, моля те да не споменаваш това пред Лео, имам предвид за помощта на леля му. Спомняш си, че ти казах колко е чувствителен заради това, че й е задължен. Затова всички трябва да сме внимателни и да не му напомняме.

— Знам, разбира се, дете, не се безпокой… но това е Европа, това е чужбина, където хората се отнасят един към друг като хора. За нас е трудно да разберем тази почтеност и благородство, защото се превърнахме в зверове в зверска битка. Но всички ние ще се спасим, преди да е станало късно.

— Няма да чакаме дълго — потвърди Саша.

Кира забеляза, че Ирина трепна уплашено и го погледна умолително.

Беше късно, когато Кира и Саша си тръгнаха. Той живееше в другия край на града, но я изпрати до вкъщи — улиците бяха вече тъмни. Облечен в старо палто, той крачеше бързо до нея, леко приведен. Двамата вървяха в мекия прозрачен здрач, през града, изпълнен с ухание на топла земя, някъде под паважите и тротоарите.

— Ирина не е щастлива — каза неочаквано той.

— Не е щастлива, никой не е.

— Живеем в трудно време, но няма да е за дълго. Нещата се променят, има все още хора, за които свободата не е само дума на плакат.

— Мислиш ли, че те имат шанс, Саша?

Гласът му бе пълен със страстна увереност и неуловима сила и тя се запита защо бе помислила, че този човек е стеснителен:

— Вярваш ли, че руските работници са зверове и целуват подметките на поробителите си, които ги изтезават и лишават от съзнание? Считаш ли, че руските работници се заблуждават от шумните нелепости на банда тирани? Знаеш ли какво четат работниците, знаеш ли за книгите, скрити във фабриките? За вестниците, минаващи от ръка на ръка? Хората се разбуждат и…

— Саша, не участваш ли в прекадено опасна игра? — прекъсна го тя.

Той не отговори и отправи очи към покривите на старите къщи в млечното, синкаво небе.

— Хората, за които говориш, вече дадоха много, много жертви.

— Русия има дълга революционна история. Те го знаят и обучават на това децата в училищата си. Само че тази история едва сега започва и винаги е имало хора, по времето на царя и по-рано, които не се страхуват.

Тя спря, погледна го в мрака и каза отчаяно, забравила, че го познава едва от няколко часа:

— Саша, струва ли си да поемаш такъв риск?

Той се наведе над нея, русите му коси напираха изпод шапката, устните му във вдигнатата яка на сакото се разтегнаха в лека усмивка:

— Не се тревожете с Ирина, не съм в опасност. Няма да ме хванат — нямат време.

 

 

На сутринта Кира трябваше да отиде на работа. Тя бе настоявала пред Андрей, че иска да работи и той уреди да я назначат за екскурзовод в Музея на революцията. Задълженията й бяха да стои вкъщи и да очаква обаждане от Центъра по екскурзии. Те се обаждаха и тя отиваше бързо в музея, където развеждаше групи смутени хора из залите на бившия Зимен дворец. За всяка обиколка получаваше няколко рубли и беше регистрирана като съветски служител от Управдом в блока, в който живееше. Това я спаси от непосилния наем и подозрението, че е буржоазен елемент.

Кира позвъни в Николаевската гара — очакваха влака от Крим рано следобед. Тогава от Бюрото за екскурзии се обадиха, че имат нужда от нея.

В залите на Зимния дворец имаше избелели снимки на революционни водачи, пожълтели прокламации, карти, диаграми, макети на царски затвори, ръждясали оръжия, брънки от окови. Във фоайето на двореца тридесет работника чакаха „другаря екскурзовод“. Те бяха в отпуска, но партийният комитет беше уредил екскурзията, и те трябваше да изпълнят заповедта. Работниците свалиха почтително шапките си и се повлякоха покорно и плахо след Кира, като слушаха внимателно и се почесваха по главите.

„… Тази снимка, другари, е направена точно преди неговата екзекуция. Той е обесен заради убийството на един тиранин, един от царските помагачи. Това бил краят на поредната славна жертва, извървяла трънливия път на работническо-селската революция.“

„… Тази диаграма, другари, ни дава ясна, нагледна картина на стачното движение в царска Русия. Забележете, червената линия рязко спада след 1905 г.“

Кира рецитираше лекцията си равно, механично, без да обръща внимание на съдържанието на думите, които изговаряше в поредица от наизустени звуци. Всеки звук повличаше автоматично следващия, без участието на волята. Тя не знаеше какво точно ще каже, но знаеше, че ръката й ще се вдигне при дадена дума и ще посочи правилната снимка. Знаеше при кое нейно изречение сивата безлична тълпа ще се засмее, при коя дума ще ахне и ще изръмжи с обществено негодувание. Съзнаваше, че слушателите искат от нея да не се бави, а Бюрото по екскурзии държи лекцията й да бъде обстоятелствена и подробна.

„… Това, другари, е истинската каляска, в която е бил Александър II в деня на убийството му. Разрушената облегалка е в резултат на бомбата в ръцете на…“

Съзнанието й беше във влака от Крим, който може би беше пристигнал. Може би самотната стая, която ненавиждаше, сега се беше превърнала в дом.

Стаята беше празна, когато се прибра вкъщи.

— Не, няма го — каза Мариша.

— Не, няма го — каза груб глас по телефона, — влакът не е пристигнал. Пак ли сте вие, гражданко? Влаковете не се движат заради личното ви удобство. Влакът ще пристигне най-рано тази вечер.

Тя свали палтото си, вдигна ръка и погледна часовника си. Ръката й замръзна във въздуха — спомни си чий подарък е този часовник и го захвърли в чекмеджето. Сгъна се във фотьойла до прозореца и се опита да чете вестник. Вестникът се смъкна на пода, тя остана неподвижна, с глава, подпряна на ръката.

Час по-късно тя чу стъпки зад вратата и вратата се отвори без чукане. Първото, което видя, бе прашен куфар. После видя усмивката със сведени устни, извити над белите зъби в загорялото лице. Тя се изправи и застина с ръка на уста.

Той каза:

— Здравей, Кира.

Тя не го целуна. Ръцете й паднаха на раменете и се плъзнаха по ръцете му. Облегна се с цялата си тежест на пръстите си и бавно се свлече с лице в гърдите му. Той вдигна главата й, тя притисна устата си в ръката му и я задържа; раменете й се разтресоха и тя зарида.

— Кира, глупачето ми, какво правиш!

Засмя се тихо и погали косите й с треперещи пръсти. Вдигна я в ръцете си и я пренесе до фотьойла, седна, постави я в скута си и насила я целуна.

— И това е твърдата Кира, която никога не плаче, не се ли радваш, че съм тук… спри, моля те, глупачето ми… скъпа, скъпа моя…

Тя се опита да стане:

— Лео, трябва да се съблечеш.

— Остани при мен.

Той я прегърна и тя замря в ръцете му, почувства, че няма сили вече да се изправи. И Кира, която презираше женствеността, се усмихна нежно, сияйно, доверчиво, по-слабо от най-слабата жена, като изгубено, смутено дете, с дълги мигли, натежали и блестящи от сълзи.

Той я погледна с полузатворени очи, оскърбително, с открита подигравка, съзнаващ силата си. Но погледът му беше по-чувствен от милувката на любовник. Сетне се извърна и рече:

— Беше ли тази зима ужасна за теб?

— Донякъде. Не трябва да говорим за това, то е минало. Още ли кашляш, Лео?

— Не.

— И си здрав? Съвсем, напълно здрав? Свободен да живее отново?

— Да, добре съм. Да живея отново е…

Той сви рамене. Лицето му бе загоряло, ръцете — силни, бузите му не бяха повече хлътнали. Тя обаче видя нещо в очите му, което не бе излекувано и може би беше нелечимо.

— Лео, най-лошото е зад нас и сега можем да започнем отново…

— Какво да започнем? Не нося нищо със себе си, освен здраво тяло.

— Какво друго бих могла да желая?

— Да, нищо друго от един жиголо.

— Лео!

— Не съм ли жиголо?

— Лео, ти не ме обичаш.

— Обичам те, толкова много те обичам, повече, отколкото бих искал. Би било много просто, ако не те обичах. Но да гледаш любимата жена да се влачи из този ад, както наричат живота тук, и да не можеш да й помогнеш, и вместо това да й позволиш тя да те влачи… наистина ли мислиш, че ще благословя здравето, което ми върна? Мразя го, защото ти го върна. И защото те обичам.

Тя се засмя горчиво:

— Би предпочел да ме мразиш, нали?

— Да. Това, което беше ти, изгубих отдавна, но толкова те обичам, затова съм се вкопчил в теб, в себе си, в това, което мислиш, че съм, което знаех, че съм. Дори и това вече не мога да правя — и това е всичко, което мога да ти предложа.

Тя го погледна безмълвно със сухи очи и усмивката й не беше детска, не беше и на силна жена:

— Само едно е важно и има значение — не се интересувам какво е бъдещето ни и какво то ще стори с нас, защото животът няма да ни сломи. И двамата няма да ни пречупи. Тази вяра е единственото ни оръжие срещу всички. Това трябва да знаем за бъдещето.

Той прошепна нежно и страстно, както никога не беше го чувала:

— Кира, как искам да не си това, което си.

Тя притисна лице в рамото му и каза тихо:

— Никога няма да говорим за това и сега не трябваше да говорим, нали? Сега трябва да си напудря носа, ти да свалиш палтото си, да се изкъпеш, а аз ще ти приготвя обяд… но нека първо да остана до теб само за няколко мига… остани… Лео…

И сведе глава на гърдите си, до коленете, до краката му.