Айн Ранд
Ние, живите (25)

IX

„Другарят Виктор Дунаев, един от най-младите и най-способни инженери е бил назначен на работа във Волковстрой, великият водноелектрически строеж на Съветския съюз. Това е отговорна работа, която досега не е била заемана от толкова млад човек“.

Изрезката от „Правда“ лежеше в лъскавото ново куфарче на Виктор до друго подобно съобщение в „Красная газета“, а грижливо сгъната между тях имаше изрезка от „Известия“, въпреки че там имаше само един ред за „другаря Виктор Дунаев“.

Виктор сложи изрезките в куфарчето си, преди да замине за строителния обект на езерото Волков, на няколко часа път от Петроград. Делегация на партийната му организация го изпрати на гарата. Той произнесе на перона кратка, ефектна реч за бъдещето на пролетарското строителство и забрави да целуне Мариша, когато влакът потегли. Речта се появи в стенвестника на партийната организация на следващия ден.

Мариша остана в Петроград, където трябваше да завърши курса си в рабфака и да участва в обществена дейност. Но плахо предложи да се откаже от тези ангажименти и да придружи съпруга си. Той поиска тя остане в града: „Скъпа, да не забравяме, че обществените ни задължения са по-важни от личните ни отношения“. Обеща й да идва вкъщи винаги когато е в Петроград. Веднъж обаче тя го видя на партийно събрание. Той й обясни забързано, че не може да остане при нея вкъщи, защото трябва да пътува с нощния влак за обекта. Тя не каза нищо, въпреки че знаеше, че няма нощен влак.

Мариша стана мълчалива. На комсомолски събрания изнасяше докладите си с остър, безизразен глас. Когато беше изненадана, реагираше с празен поглед, пълен с равнодушно учудване. Заживя сама в големите, пусти стаи на апартамента на Дунаеви. Виктор поговори доверително с няколко влиятелни служители и в стаите не бяха настанени наематели. Тишината им плашеше Мариша, затова тя прекарваше вечерите със семейството си в предишното си жилище, до стаята на Кира.

Когато влизаше, майка й, наведена над плетивото си, въздишаше и започваше да мънка за купоните в кооперативния магазин. Баща й я поздравяваше, без да я забелязва повече, малкият й брат мърмореше: „Пак ли си тук?“ Тя нямаше какво да им каже. Сядаше в ъгъла до рояла и четеше книга до късно през нощта. Ставаше, изричаше: „Мисля, че трябва да си тръгвам“ и сред мълчание изчезваше. Една вечер видя Кира, която бързо прекоси стаята, за да излезе навън. Мариша скочи, усмихна се приятелски, с надежда, въпреки че не знаеше на какво се надява и какво ще каже на Кира. Боязливо пристъпи напред и спря: Кира не я видя и излезе. Мариша бавно седна и се усмихна разсеяно.

Снегът падна рано. Натрупа се по тротоарите на Петроград в начупени планински вериги, пронизани с тънки, черни вени от сажди, напръскани с кафяви бучки, угарки и зеленикави, смачкани парчета вестници. Но под стените на къщите снегът необезпокоявано растеше и се издигаше до витрините на сутерените — бял, мек, красив и чист като памук.

Над улиците первазите на прозорците заприличаха на белезникави, претоварени лавици. Корнизите блеснаха, поръбени със стъклена дантела от дълги висулки. В леденото, но лятносиньо небе лениво плуваха стълбове от розов дим и се топяха сред облаците, прилични на листа на цъфнала ябълка.

Върху високите покриви снегът се трупаше в заплашителни бели стени зад железните парапети. Мъже с тежки ръкавици започнаха да размахват лопати високо над града и да хвърлят големи, замръзнали буци-скали върху паважа долу. Буците се разбиваха с глухи удари сред бледа, прозрачна мъгла. Шейните рязко се въртяха, за да ги избегнат, а гладни врабци пърхаха и се спасяваха от приглушените, чаткащи конски копита.

По градските ъгли бяха поставени огромни казани в каси от небоядисани дъски. Мъже с лопати хвърляха снега в казаните и тесни потоци от мръсна вода заизвираха от огнищата и потекоха край тротоарите в дълги, черни ивици, прорязващи светлите улици. Вечер огнищата сияеха в тъмнината, оранжеви и алени пламъчета се виеха ниско над земята. Хора в дрипи се появяваха от нощта, навеждаха се над пламъците и протягаха замръзналите си ръце.

Кира вървеше безшумно в градината на двореца. Малка пътека от следи, полузарити от нов сняг я поведе в преспата към павилиона. Тя знаеше, че това са следите на Андрей — тук не идваха много хора. Пред нея се изправиха стволовете на дърветата, голи и мъртви, като изоставени телеграфни стълбове. Прозорците на двореца бяха тъмни, но в края на градината, в мрака на твърдите черни клони, висеше ярък жълт квадрат. Това бе прозорецът на Андрей, осветяващ в златно и розово ивиците сняг наоколо.

Кира пристъпи бавно по дългото мраморно стълбище. Нямаше светлина и тя нерешително затърси всяко ледено, хлъзгаво стъпало. Вътре беше по-студено от вън и стълбището й заприлича на влажен, пълен със смърт мавзолей. Ръката й колебливо следваше счупения мраморен парапет. Без да вижда нищо, тя започна да се изкачва по безкрайните стъпала.

Стигна до празно място в парапета, спря и извика безпомощно, със самоирония в изплашения си глас: „Андрей!“ Над нея внезапно блесна светла пукнатина, той отвори вратата, изтича и виновно каза:

— Извинявай, електрическата инсталация е повредена.

Взе я в ръцете си и я занесе до стаята, а тя тихо се засмя:

— Аз се извинявам, понякога съм така безпомощна и страхлива.

Той я остави до пламтящата камина, свали палтото и шапката й, снегът по мокрите му пръсти се стопи в кожената яка. Накара я да седне до огъня, махна ръкавиците и затърка студените й пръсти в силните си длани. Развърза новите й филцови ботуши и ги изтръска над свистящите червени въглени. Обърна се мълчаливо, взе дълга, тясна кутия, сложи я в скута и застана над нея с усмивка.

— Какво е това?

Тя разкъса опаковката и отвори кутията. Устата й се отвори от изненада — вътре имаше нощница от черен шифон, толкова прозрачна, че тя видя танцуващите пламъчета на камината в черните гънки. Вдигна боязливо нощницата и невярващо попита:

— Андрей, откъде купи това?

— От спекулант.

— Андрей! Ти купуваш стоки от спекулант!

— Защо не?

— Купуваш от незаконни спекуланти?

— Защо да не купувам? Така искам, защото знам, че ти също би го искала.

— Но преди ти не искаше…

— Това е минало. Сега е различно.

Тя стисна черния шифон и платът изчезна между пръстите й.

— Харесва ли ти?

— Андрей, такива неща ли носят хората в чужбина? — проплака тя.

— Очевидно.

— Черно бельо? Колко глупаво, но и красиво!

— Това правят в чужбина. Не се страхуват да вършат глупости, ако глупостите са красиви. Според тях красотата е причина да се държат глупаво.

Тя се засмя:

— Андрей, ще те изхвърлят от партията, ако научат какво говориш.

— Искаш ли да идеш в чужбина?

Черната нощница падна на пода. Той спокойно се усмихна и се наведе да я вземе:

— Изплаших ли те?

И внезапно коленичи до нея, прегърна я с безразсъдни очи, каквито тя никога не беше виждала у него:

— Мисля за това от известно време, отначало ми се струваше, че е лудост, но продължавам да мисля… Кира, ние можем, ти и аз, да бъдем в чужбина, разбираш ли?

— Какво?

— Може да стане, все още мога да уредя да ме изпратят на работа, на тайна мисия на ГПУ в чужбина. Ще ти уредя паспорт като моя секретарка. Когато пресечем границата, ще се откажа от мисията и от червените ни паспорти, ще се откажем от имената си. Ще избягаме далеч и никога няма да ни открият.

— Андрей, разбираш ли какво говориш?

— Да, но не знам какво ще правя там, не още. Не смея да мисля за това, когато съм сам, но когато си тук мога да говоря, да мисля. Искам да избягам от всичко, което ще се случи в тази страна, да се откъсна завинаги, искам да започна наново, от нищото. И ще имам теб, другото е без значение. Това, на което ти ме научи, сега дава плодове.

— Андрей, това ти ли си… най-доброто, което твоята партия е дала на света…

— Да, кажи го — аз съм предател. Може би е вярно, а може би току-що спрях да бъда предател. Може би съм бил предател през тези години, предадох нещо много по-голямо от това, което партията даде на света. Не знам и не ме интересува. Досега бях гол, празен и слаб, защото в нищо не бях сигурен в този хаос, който се нарича живот. В нищо, освен в теб.

Той забеляза очите й, спря и тихо запита:

— Кира, какво има? Плаша ли те?

— Не, Андрей — промълви тя, без да го гледа.

— Помниш ли, веднъж ти казах за моето най-прекрасно обожание?

— Да.

— Кира, ще се омъжиш ли за мен?

Ръцете й рухнаха като отсечени. Тя го погледна мълчаливо, умолително.

— Любима, не виждаш ли какво правим? Защо да се крием и да лъжем за нас? Защо да живея в мъка и да броя часовете, дните, седмиците между срещите ни? Защо да не мога да ти се обадя през тези часове, когато така ми липсваш, че обезумявам? Защо да мълча и да не заявя на хора като Лео Коваленски, че ти си моя… моя съпруга?

Страхът я напусна — името, което бе произнесено я изпълни със смелостта на студен, безмилостен воин. Тя рече:

— Не мога, Андрей.

— Защо?

— Ако те помоля много настоятелно, ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко ще направя.

— Без да ме разпитваш?

— Да.

— Аз не мога да ида в чужбина, но ако ти искаш сам да заминеш…

— Забрави. Няма да задавам никакви въпроси. Но ти каза — ако искам да замина сам в чужбина… не мислиш ли, че не трябваше да го казваш?

Тя се засмя и скочи:

— Да, разбира се. Да забравим за Европа, но да създадем малка част от нея тук. Сега ще пробвам подаръка ти, обърни се и не гледай.

Той послушно се обърна. Когато отново я видя, тя стоеше до камината с ръце кръстосани зад главата. Огънят светеше в черния силует на тялото й през прозирната, черна мъгла. Опъна я назад и косата й се разпиля в червено сияние сред шепота му:

— Кира… нищо повече не искам… толкова съм щастлив… щастлив съм, че нищо друго не ми остана, освен теб…

— Андрей, моля те, не казвай това, моля те! — изстена тя.

Той не го повтори, но очите и тялото му, притиснато в нейното изкрещяха безмълвно същото: „Нищо друго не ми остана, освен теб!“

 

 

Тя се прибра вкъщи късно след полунощ. Стаята й бе тъмна и пуста. Седна уморено на леглото, за да чака Лео. После заспа от изтощение с кичури, увиснали от леглото, прегъната в смачканата си червена рокля.

Събуди я ожесточеният, упорит звън на телефона. Тя стана рязко — беше вече ден. Лампата светеше до леглото, беше сама. Залитна към телефона със сънливи очи и тежки, оловни клепачи. Вдигна слушалката със затворени очи, облегната на стената:

— Ало?

— Вие ли сте Кира Александровна? — запита мазен мъжки глас, като приятно и усърдно подчертаваше гласните.

— Да, кой е?

— Карп Морозов. Кира Александровна, душо моя, бихте ли си прибрала Лев Сергеевич? Той е при мен, но не трябва да го виждат често тук. Изглежда, че е бил на гости и…

— Веднага идвам — отговори тя изумена и изпусна слушалката.

Бързо се облече, не закопча палтото си, защото треперещите й пръсти не успяха да вкарат копчетата в илиците.

 

 

Морозов й отвори вратата по риза и халат, стегнат плътно в малки гънки около големия му корем. Поклони се ниско, като крепостен селянин: „Кира Александровна, душо моя, как сме днес? Съжалявам, че ви безпокоя, но… влизайте, влизайте“.

Широкото светло антре миришеше на люляк и молци. В полуотворената врата тя чу смеха на Лео — безгрижен, радостен, звънък. Пристъпи право в трапезарията, без да чака покана от домакина. Там, край масата за трима, Антонина Павловна държеше чаша за чай с деликатно, извито малко пръстче в дръжката. Тя беше облечена в ориенталско кимоно. Пудрата по носа й приличаше на бели кръпки, червилото бе размазано на петна между носа и брадичката. Беше без грим, очите й изглеждаха много малки, подпухнали и уморени. Лео седеше до нея с разрошена коса, в черни панталони и риза с отворена яка и разхлабена връзка. Смееше се гръмко и се опитваше да закрепи яйце върху острието на нож. Вдигна глава и погледна с учудване Кира. Лицето му бе чисто, младо и сияйно, като ранна пролетна утрин. Лице, което нищо не бе състояние да промени или помрачи.

— Кира, какво правиш тук?

— Кира Александровна току-що намина… — поде несмело Морозов.

Тя безцеремонно го прекъсна:

— Обади ми се Морозов.

— На какво основание вие… — с разкривено от гняв лице се извърна Лео към домакина.

Но после кимна с глава, отново се засмя и бързо добави:

— Е, още по-добре, сега те ще мислят, че си имам дойка, която се грижи за мен!

— Лев Сергеевич, душо моя, не съм искал да…

— Млъкнете! — заповяда Лео и се обърна към Кира. — Тъй като вече си тук, свали си палтото и седни да закусиш. Тоня, моля те, донеси още няколко яйца.

— Лео, отиваме си вкъщи — тихо каза Кира.

Той я погледна, сви рамене и се надигна:

— Ако настояваш…

Морозов взе полупълната чаша с чай, изля остатъка в чинийката си, поднесе я до устата си с върха на пръстите и с шумно мляскане я пресуши. Отправи очи над чинийката към Кира, после към Лео и колебливо рече:

— Аз… виждате ли, обадих се на Кира Александровна, защото се опасявах, че не сте добре, Лев Сергеевич, че вие сте…

— Пиян — завърши вместо него Лео.

— О, не, не…

— Бях пиян, но вчера, не и тази сутрин. И не е ваша работа…

Антонина Павловна успокоително го прекъсна:

— Беше малко събиране, нищо повече, Кира Александровна. Може би останахме повече, отколкото трябва…

— В пет часа сутринта си легна — изръмжа Морозов, — знам това, защото се хвърли в леглото и събори каната с вода.

— Да, Лео ме изпрати до вкъщи — продължи тя, без да му обръща внимание — и предполагам, че е бил донякъде уморен…

— Донякъде… — започна отново Морозов.

— … пиян — отново завърши вместо него Лео.

— Много пиян, мен ако питате — луничките на Морозов изчезнаха в ядната червенина, която покри лицето му, — толкова пиян, че тази сутрин го намерих проснат на дивана с дрехите. И земетресение не можеше да го събуди.

— Е, и какво от това? — обади се равнодушно Лео.

— Беше голямо парти. А как Лео може да харчи пари! — допълни Антонина Павловна. — Вълнуваща гледка е. Лео, ти наистина си много безразсъден.

— Не си спомням какво съм правил.

— Не беше проблем, че изгуби толкова много на рулетката, както и това, че плати по десет рубли за всяка евтина чаша, която счупи. Но не трябваше да даваш стотици рубли бакшиши на келнерите.

— Защо? Нека да видят разликата между джентълмените и днешната червена измет.

— Да, но не беше необходимо да плащаш по петдесет рубли на оркестъра да млъкне винаги, когато не ти харесваше какво свирят. Освен това избра най-хубавото момиче в тълпата, заяви й, че ще й платиш колкото поиска, за да се съблече пред всички и натъпка няколкостотин рубли в деколтето й…

— Е, тя имаше прекрасно тяло.

— Лео, да вървим — обади се Кира.

— Една минута, Лев Сергеевич — бавно изрече Морозов и сложи чинийката на масата, — откъде точно взехте тези пари?

— Не знам, Тоня ми ги даде.

— Антонина, ти откъде…

— О, взех ги от пакета, който държиш под кофата за боклук — вдигна отегчено вежди тя.

— Тоня! — изрева Морозов и скочи с такава сила, че чиниите изтракаха. — Вярно ли е това?

— Разбира се, че е вярно — войнствено вдигна брадичка Антонина Павловна — не съм свикнала да ме укоряват заради пари. Взех ги и това е, сега какво?

— Господи, Боже мой! — хвана се за главата Морозов и започна да я клати, като развалена играчка. — Какво ще правя, това са парите, които дължа на Серов, вчера трябваше да му ги изплатя. Сега нямам нито рубла… и Серов… ако не му платя днес, ще ме убие! Какво ще правя, той не обича да чака…

— Така ли, не обичал да чака? — изсмя се студено Лео. — Ще чака, и още как! Спрете да виете като кученце. От какво се страхувате? Той нищо не може да ни стори и го знае.

— Учудвате ме, Лев Сергеевич — изхриптя Морозов и луничките му се удавиха в червено. — Взимате си вашия дял, но считате ли, че е почтено да бъркате в…

— Почтено? — изсмя с Лео с най-оскърбителния си, радостен и безгрижен смях. — На мен ли го казвате това, скъпи приятелю? Аз имам прекрасната привилегия изобщо да не обръщам внимание на тази дума. Всъщност, ако измислите нещо особено непочтено, обещавам ви, че ще го извърша. Хайде, Кира.

И се огледа несигурно:

— Къде ми е шапката?

— Не помниш ли? — нежно му припомни Антонина Павловна — загуби я на път за вкъщи.

— Вярно. Е, ще си купя друга, три шапки ще си купя. Довиждане.

Кира повика шейна и двамата потеглиха в мълчание. Лео заяви рязко, когато бяха сами в стаята им:

— Няма да търпя да ме критикуваш, ти или когото и да било друг. Ти специално нямаш никакво основание да се оплакваш. Не съм спал с друга жена, ако това те безпокои и друго не трябва да знаеш.

— Не се безпокоя, няма да те критикувам и не се оплаквам. Но искам да говоря с теб. Ще ме изслушаш ли?

— Разбира се — безразлично отвърна той.

Тя коленичи пред него, прегърна го и разтърси глава с големите си, напрегнати очи. Гласът й бе опънат като струна, но и спокоен, защото нямаше какво да губи:

— Лео, няма да те укорявам, нито ще те обвинявам. Знам какво правиш и защо го правиш. Но чуй — не е късно, те още не са те заловили, все още имаш време. Направи едно последно усилие — нека спестим всичко, което имаме и да подадем молба за международни паспорти. Да избягаме в най-далечната точка на планетата от тази прокълната земя.

Той се наведе към пламтящите й очи с очи-огледала, които не можеха и миг повече да издържат на пламъците:

— Защо да си правим труда?

— Знам какво ще кажеш — нямаш желание да живееш и нищо повече не искаш. Но чуй — направи го без желание, без тръпка. Дори и ако не вярваш, че някога ще се събудиш за живот. Отложи последния съд за себе си, докато идеш там. Когато сме в човешка, свободна страна, там решавай дали искаш да живееш.

— Глупачка! Защо мислиш, че ще ми дадат международен паспорт, точно на мен!

— Трябва да се опитаме, не трябва да се предаваме. Не можем да живеем тук дори за минута без надежда. Не позволявай това да те победи, аз няма да ти позволя!

— Кое това? ГПУ? Как ще спреш ГПУ?

— Не, не е ГПУ! Не разбираш ли, че това е много страшно, виж какво то стори на Андрей, на Виктор, на майка ми. Но теб няма да те победи.

— Какво! Сравняваш ме с Виктор, с този подлизурко, този плъх…

— Да, той е подлизурко, но не това е важното. Има друго, несравнимо по-ужасно, което се случи с Виктор, то е долу, дълбоко в душата, то е безвъзвратно като смъртта и убива като нея, подмазването е само следствие. Виждал ли си как растенията умират без слънце и въздух? Няма да позволя това да стане с теб. Нека това да отнесе сто и петдесет милиона живи същества, но не и теб, Лео! Не и теб, моето прекрасно обожание…

— Що за надут израз? Откъде го знаеш?

Тя повтори, вгледана в него:

— Откъде го знам?

— Кира, действително мисля, че излишно драматизираш живота. Нищо не ме преследва и нищо няма да ми се случи. Правя каквото си искам, а това никак не е типично за почти всички наоколо.

— Лео, чуй ме! Искам да направим нещо, да се опитаме. Много проблеми има пред нас, бихме могли да разрешим всичко, с един удар.

— Какво искаш да направим?

— Лео, нека се оженим.

— А? — той я погледна с изумление.

Тя отново каза:

— Да се оженим.

Той се облегна назад и се изсмя ясно, високо, ледено, като се бе изсмял на Андрей Таганов и Морозов:

— Кира, но какво е това? Искаш да те направя почтена жена?

— Не.

— Не ти ли се струва, че е малко късно за нас?

— Защо да е късно?

— За какво да го правим? Имаме ли нужда?

— Не.

— Тогава?

— Не знам, просто го искам.

— Няма причина да правим нещо безсмислено. Нямам намерение да ставам почтен съпруг. Ако се страхуваш, че ще ме изгубиш, помни, че къс хартия, подписан от съветски чиновник, няма да ме задържи.

— Не се страхувам, че ще те изгубя, страхувам се, че ти ще изгубиш себе си.

— Искаш да кажеш, че няколко рубли, които ще платим в гражданското и на Управдом, ще спасят душата ми?

— Не ти предлагам, а го искам.

— Това ултиматум ли е?

Тя се усмихна и отвърна тихо и примирено:

— Не.

— Тогава да го забравим.

— Да, Лео.

Той сложи ръцете си под мишниците и я притисна уморено до гърдите си:

— Мое лудо, любимо, истерично момиче, недей да припадаш от страх, и то толкова странен. Сега се успокой — вече ще пестим всяка рубла, ако това искаш. Можеш да използваш парите за екскурзии до Монте Карло, Сан Франциско или планетата Юпитер. И повече няма да говорим за това, нали?

На лицето му, неописуемо красиво и магическо се появи арогантната усмивка. Лице, което бе необясним наркотик за нея, неустоим и съвършен, като музиката. Тя зарови глава в раменете му и заповтаря в упоение, безпомощно и безнадеждно: „Лео, Лео, Лео…“