Айн Ранд
Ние, живите (24)

VIII

Саша държеше студените й ръце. Тя се усмихваше, брадичката й беше заровена в стария вълнен шал. Бяла пара излетя от устата й и тя промълви:

— Не трябва да мислим за тези десет години, но изглеждат толкова дълги, нали? Всъщност не е така. Един философ е казал, че времето е само видение. Кой беше той? Няма значение, времето минава бързо, ако не мислиш за него. Ние ще бъдем млади, когато… ни освободят. Затова да си обещаем да не мислим за нищо друго. Обещаваш ли?

— Да, Ирина, само че аз… — прошепна той с очи в ръцете й.

— Ти ми обеща никога да не говориш за това, дори и на себе си. Мили мой, не разбираш ли, че така за мен е по-лесно, отколкото ако бях останала вкъщи, а ти да си сам тук? Сега имаме нещо, което е само наше, което ни свързва, нали?

Той скри лице в ръцете й, без да отговори.

— И чуй, аз знам, че невинаги ще бъда весела — зашепна отново тя в русата му глава. — Някои считат, че няма смисъл да бъдеш смел само за да щадиш гордостта си. Ето защо да си обещаем, че двамата ще бъдем смели, но един за друг. Когато ти чувстваш най-страшното, усмихни се и си кажи, че го правиш заради мен. И аз ще правя същото. Това ще ни крепи. И друго — много е важно да бъдем радостни, така ще оцелеем.

— За какво? Няма да живеем дълго.

— Саша, каква глупост! — тя дръпна главата му нагоре за рус кичур, взря се дълбоко в очите му и изрече с огромна вяра. — Ние сме две силни, здрави създания! Сигурна съм, че историите за глада, туберкулозата са преувеличени. Едва ли е толкова лошо, както го описват.

Колелата отдолу започнаха да стържат, влакът забави ход.

— Господи — изстена Саша — това гарата ли е?

Вагонът се люшна напред, колелата заудряха като дървен чук земята отдолу.

— Не, не е още — беззвучно отговори тя.

Студентът до прозореца запя жално в ритъма на колелата:

Хей, малка ябълчице, ти къде попадна?

После повтори бавно, като подчертаваше всяка дума, сякаш думите бяха отговор на въпрос и самия въпрос, с огромна увереност в някаква своя неизречена мисъл: „Хей… малка… ябълчице… ти… къде… попадна?“

Ирина безшумно изрече:

— Ето какво ще направим — ще гледаме понякога луната, нали тя е еднаква навсякъде, а това означава, че ще я гледаме едновременно, заедно. Хубаво, нали?

— Да, хубаво е.

— Щях да кажа същото за слънцето, но нали там няма много слънце и…

Изведнъж тя се разтърси от глуха кашлица и притисна ръка до устата си.

— Ирина, какво е това? — извика той.

— Нищо, настинах, килията на ГПУ не беше затоплена — засмя се тя и пое дъх.

Фенер преплува в безмълвното пространство на снежинките, които се разбиваха в стъклото. Те замълчаха, загледани в прозореца.

Тя каза:

— Мисля, че наближаваме.

Саша се изпъна в седалката, с лице като маска от мед, по-тъмно от косата му. Гласът му прозвуча различно, твърдо:

— Ако ни разрешат да си пишем, ти нали всеки ден…

— Разбира се — весело рече тя.

— Ще ми пращаш ли и рисунки?

— С удоволствие — тя извади въгленче от улея на прозореца. — Веднага ще ти нарисувам нещо.

С няколко бързи, уверени движения, като скалпел на хирург, тя нахвърли лице на гърба на седалката. Лицето бе на джудже, което им се усмихваше широко с уста-сърп и високо вдигнати вежди. Едното му око намигна срещу тях дяволито, глупаво, заразително смешно и Саша не можеше да не отговори по същия начин.

— Той ще ти прави компания… след гарата.

Саша се усмихна в отговор на гримасата на джуджето. Неочаквано отхвърли глава назад, стисна юмруци и простена толкова високо, че студентът до прозореца се стресна:

— Защо ни говорят за чест, идеали, дълг към родината? Защо ни учат на…

— Скъпи, не толкова високо. Това са безполезни мисли, в света има безброй безсмислени идеи.

В гарата, на съседната линия ги очакваше друг влак. Войници с щикове започнаха да изкарват навън част от затворниците. Саша притисна със сила Ирина до себе си, целуна устните й, брадичката, косата, шията, като издаваше странни звуци — стенания, смесени с ръмжене на див звяр. Сетне, изчервен, зашептя дрезгаво, яростно в шала и думите, които го задушаваха и досега не смееше да изрече: „Обичам те, обичам те, обичам те…“

Войник я докосна леко по лакътя. Тя се изтръгна от ръцете му и последва войника по коридора. При вратата Саша блъсна войника и отново я сграбчи безумно, ожесточено, притисна я с мощните си, дълги ръце до себе си, без да я целува. Взря се с празни очи в нея, в съпругата, която никога нямаше да бъде негова.

Стражът я откъсна от него и я изблъска през вратата. Тя се задържа за миг на стълбите, извърна глава и го погледна за последен път. Усмихна се обикновено, с глуповатата усмивка на джуджето, и носът й се изкриви, едното й око намигна дяволито. После вратата се затвори.

Двата влака веднага потеглиха. Притиснат до прозореца, той видя черния силует на главата й в светлия квадрат на прозореца във вагона на отсрещната линия. Влаковете се затъркаляха в синхрон, железните чукове заудряха по-бързо под пода, сиянието на гарата бавно се изсипа през тъмните отвори на влака, който я отнасяше. Сивата ивица сняг между влаковете стана по-широка. Помисли си, че още може да докосне с протегната ръка другия влак, ако отвори прозореца. Миг по-късно си каза, че все още може да го докосне, но трябва да се хвърли с цялото си тяло към другия вагон. После осъзна, че не може да го докосне дори ако скочи навън. Извърна очи от другия, вече далечен прозорец и проследи бялата земя, която растеше между тях. Пръстите му върху стъклото се сгърчиха и той поиска да вземе тази бяла земя, да я задържи с цялата си сила, да й попречи да расте. Линиите летяха и все повече се разделяха. С края на очите си съзря с усилие синкавите, стоманени светлинки на колелата, въртящи се в тясната снежна пътека. После се извърна и от тях. Закова поглед в малкия, жълт квадрат с главата й — избледняваща черна точка. Жълтият квадрат бързо гаснеше, но той не отмести очи. Почувства, че неизвестна сила мъчително разпъва и разтяга очите му. Остра, огнена болка прониза цялото му същество. В безбрежната ледена степ две дълги гъсеници пълзяха отделно една от друга, две дълги сребърни нишки стремително се раздалечаваха и чезнеха в черната пустош. Саша повече не виждаше нейния прозорец, но пред него още светеше огърлица от квадратни кехлибарени петна и над тях в здрачното небе — тъмна, движеща се форма, наподобяваща покрив на вагон. След това остана само огърлицата от жълти зърна, захвърлена в бездънен черен кладенец. Пред него се изправи прашният прозорец със залепена лачена кожа от другата страна и той не беше сигурен дали вижда някъде искри, или разширените му немигащи очи горяха.

Накрая от нея остана единствено джуджето на гърба на празната седалка пред него, което му намигаше и се усмихваше широко с уста-сърп.