Айн Ранд
Ние, живите (6)

V

Всяка сутрин Галина Петровна проплакваше: „Какво става с теб, Кира? Не се интересуваш какво ядеш, не се интересуваш дали ти е студено. Не чуваш хората, когато ти говорят. Какво става?“ На път за дома от Института Кира се взираше с напрежение във високите силуети и вдигнатите яки на минувачите. Тя не очакваше, че ще го намери в града и не искаше да го намери. Не се безпокоеше дали ще дойде на срещата. Не се питаше дали я харесва. Не мислеше нищо за него, освен това, че той съществува. За нея нищо друго не съществуваше.

Веднъж, когато се прибра вкъщи, вратата й отвори Галина Петровна. Очите и бяха зачервени и подути.

— Донесе ли хляб?

— Какъв хляб? — попита Кира.

— Какъв хляб? Твоят хляб, който ти се полага от Института! Днес трябваше да го донесеш! Не ми казвай, че си забравила!

— Забравих го.

— Боже Господи!

Майка й седна тежко и ръцете й безпомощно се отпуснаха:

— Кира, какво става с теб? Получаваш купони, с които и котка не може да се нахрани и на всичко отгоре ги забравяш! Нямаме хляб. Милостиви Боже!

Лидия плетеше вълнени чорапи на уличните светлини до прозореца в тъмната трапезария. Александър Дмитриевич дремеше, опрял глава на масата.

— Нямаме хляб, нейно височество е забравила! — обяви Галина Петровна.

Лидия се усмихна подигравателно, Александър Дмитриевич въздъхна, надигна се и измърмори:

— Лягам си. Когато спиш, гладът не е толкова силен.

— Днес нямаме вечеря, няма просо. Водопроводът се спука, няма вода в къщата.

— Не съм гладна — каза Кира.

— Ти си единствената у дома с купон за хляб, но Бог ми е свидетел, че това не те интересува!

— Съжалявам, мамо, утре ще донеса хляб.

Кира запали фитила, Лидия се премести с плетивото си към пламъчето.

— Баща ти нищо не е продал днес в този негов магазин.

Куките на Лидия тракаха в тишината. Звънецът иззвъня остро, настойчиво. Галина Петровна нервно потрепна и побърза да отвори вратата.

В антрето се разнесе тропот от тежки ботуши. В трапезарията влезе неканен Управдом и остави кални следи по пода. Галина Петровна го последва, като неспокойно стискаше шала си. Той държеше в ръката си лист хартия:

— Във връзка с водопровода жилищната управа гласува решение за пропорциите, които наемателите трябва да заплащат в съответствие със социалното им положение за ремонт на тръбите, освен наема. Това е списък кой какво плаща. Утре не по-късно от 10 часа сутринта трябва да донесете сумата в канцеларията ми. Лека нощ, граждани.

Без да сваля шапката си, Управдом хвърли листа на масата. Галина Петровна заключи вратата след него и вдигна листа към светлината с трепереща ръка.

Дубенко — работник, кв. №12 — 3 000 000 рубли

Рилников — съветски служител, кв. №13 — 5 000 000 рубли

Аргунов — частен търговец, кв. № 14 — 50 000 000 рубли

Листът падна на пода, Галина Петровна се отпусна до масата и зарови лице в ръце.

— Какво става, Галина? Колко трябва да платим? — долетя гласът на Александър Дмитриевич от спалнята. Тя вдигна глава:

— Не е… много. Заспивай. Ще ти кажа утре.

Тъй като нямаше носна кърпичка, тя избърса очите си с шала и се затътри към леглото.

Кира се наведе над учебника. Пламъчето затрепери и затанцува върху страниците. Единственото, което можеше да чете или си спомняше, не бе написано в учебника: „… ако съм жив и ако не забравя…“

* * *

Студентите имаха право на купони за хляб и безплатни билети за трамвай. Във влажните, голи помещения на Техническия институт те чакаха на опашка за купоните. После в студентския кооперативен магазин чакаха на опашка за хляб.

Кира чака от един час. Продавачът на щанда раздава парчета сух хляб на опашката, която бавно се движи, бърка във варела, за да извади къс херинга, избърсва ръката си в хляба и прибира смачканите банкноти. Хлябът и херингата изчезват в чанти, пълни с учебници. Младежите с весело подсвиркване потропват с крака по стърготините на пода.

Младата жена, която е зад Кира на опашката, неочаквано се обръща към нея с приятелска, доверителна усмивка, въпреки че е непозната. Жената в мъжко кожено яке и плоски мъжки обувки има широки рамене и къси, набити крака. Червена забрадка, небрежно прибрала късата, права коса, украсява главата й. От кръглото луничаво лице гледат раздалечени очи, тънките устни са стиснати с такава яростна и явна решимост, че изглеждат крехки. По черната кожа на раменете й се белее пърхут.

Жената посочи голям плакат, призоваващ студентите на събрание за избор на студентски съвет и запита Кира:

— Ще идеш ли на следобед на събранието, другарко?

— Не.

— Трябва да идеш, другарко, на всяка цена. Това е от огромно значение. Трябва да гласуваш.

— Никога не съм гласувала.

— Първа година ли си в Института?

— Да.

— Чудесно! Чудесно! Не е ли чудесно?

— Какво е чудесно?

— Да започнеш образованието си в такова славно време, когато науката е свободна и всички могат да учат. Знам, че това е ново и необичайно за теб, но не се страхувай, драга. Аз съм от старите, ще ти помогна.

— Благодаря ти за предложението, но…

— Как се казваш, драга?

— Кира Аргунова.

— Аз съм Соня, другарката Соня. Всички ме наричат така. Знам, чувствам, че ще станем близки приятелки. Най-много обичам да помагам на умни млади хора, като теб.

— Доколкото си спомням не съм казала нищо особено умно.

Другарката Соня се засмя шумно:

— Познавам жените, момичетата. Ние, новите жени, трябва да се подкрепяме, защото сме амбициозни и преследваме полезна кариера, за да заемем мястото си до мъжете в световното производство, вместо да се занимаваме с досадна кухненска работа. За мен няма по-хубава гледка от нова студентка. Другарката Соня винаги ще бъде твоя приятелка. Другарката Соня е приятел на всички.

Тя се усмихна право в очите на Кира и сякаш внимателно и безвъзвратно взе в ръцете си тези очи и ума зад тях. Усмивката й беше приятелска, настоятелна, властна — усмивка, която вярва на всяка дума и очаква обещанията да бъдат спазвани.

— Благодаря, какво да правя сега?

— За начало, другарко Аргунова, трябва да отидеш на събранието. Избираме студентският съвет за тази година. Ще бъде трудна битка. Сред старите студенти има силни антипролетарски елементи. Те са нашите класови врагове. Новите студенти като теб трябва да подкрепят кандидатите на комунистическите ядки, които бранят интересите ви.

— Ти от тези кандидати ли си, другарко Соня?

Другарката се засмя:

— Видя ли? Нали ти казах, че си умна. Да, аз съм от тези кандидати. Член съм на съвета от две години. Работата е тежка. Но какво да правя? Другарите искат да остана и аз изпълнявам дълга си. Ела с мен и ще ти кажа за кого да гласуваш.

— Да, и после?

— Ще ти кажа. Всички червени студенти участват в някаква обществена дейност. Не желаем никой да ни заподозре в буржоазни тенденции. Аз съм организатор на марксистки кръжок. Това е малък кръг от нови студенти, на който съм председател. Учим се на правилна пролетарска идеология, от която всички ще имаме нужда, когато влезем в живота, за да служим на пролетарската държава. Та нали за това учим?

— Не мислиш ли, че аз съм тук заради една твърде необикновена, неестествена причина, а именно че искам да овладея професия, която харесвам?

Другарката Соня погледна в сивите очи на другарката Аргунова и разбра, че е сгрешила:

— Е, както искаш.

Усмивката й беше изчезнала.

— Ще отида на събранието и мисля, че ще гласувам — каза Кира.

 

 

— Другари! Вратите на науката са отворени за нас, децата на труда! Науката сега е в загрубелите ни ръце. Ние преодоляхме стария буржоазен предразсъдък за обективната безпристрастност на науката. Науката не е безпристрастна. Науката е оръжие в класовата борба. Ние не сме тук да преследваме дребните си лични амбиции. Ние преодоляхме немарливия егоизъм на буржоазията, която циври за лична кариера. Единствената ни цел и насока при влизането в червения Технологически институт е да се научим да бъдем ефективни борци в авангарда на пролетарското строителство и пролетарската култура!

Ораторът слезе от подиума, като потъркваше пръсти. Някои ръце в публиката изръкопляскаха силно, но повечето останаха безмълвни в джобовете на старите палта и под бюрата.

Кира се наведе към луничавото момиче до нея и запита:

— Кой е той?

— Павел Серов от комунистическата ядка. Партиен член. Внимавай, защото навсякъде имат шпиони — прошепна момичето.

Студентите седят в скупчена маса, докосваща тавана — плътно множество от бледи лица и овехтели, безформени палта. Сред тях обаче има незрима линия, която ги разделя. Граница без очертания по пейките, която се вие из залата. Линия, която никой не вижда, но всички чувстват, безмилостна и точна, като остър нож. От едната страна има зелени студентски шапки от старите дни, непризнавани от новите управници. Студентите носят тези шапки предизвикателно, гордо, сякаш са почетна значка. От другата страна има червени забрадки и спретнати, военни кожени тужурки. Първата част, по-многобройната, изпраща оратори на подиума, които напомнят на публиката, че студентите винаги са се борили с тиранията, независимо от цвета й. В отговор буря от ръкопляскания изригва под тавана и към стъпалата на подиума. Ръкоплясканията са оглушителни, продължителни, искрени, враждебни, предизвикателни, сякаш това е единственият глас на аплодиращите и ръцете им се осмеляват да кажат това, което гласовете се страхуват да изрекат. Другата част наблюдава безмълвно със студени, неусмихващи се очи. Нейните оратори крещят войнствено за диктатурата на пролетариата, без да обръщат внимание на неочакваните смехове, извиращи като че ли отникъде и на наглите шлюпки от семки, които се целят успешно в носа на оратора.

Те са млади и прекалено сигурни, че няма от какво да се страхуват. Издигат глас за пръв път, а страната им отдавна е замлъкнала. Те са благородни и любезни към враговете си, и враговете им са благородни и любезни към тях, наричат ги „другари“. И двете страни знаят, че мълчаливата борба е на живот и смърт. Само едната, по-малобройната, знае кой ще победи. Млади и самоуверени в кожените си якета и червени забрадки, те се отнасят със смъртоносна толерантност към другите, също толерантни и самоуверени. Но в толерантността на тужурките и забрадките се крие студен щик и те го знаят.

Павел Серов се обърна към съседа си — слаб, млад човек с тясно туберкулозно лице и рече тихо:

— Що за речи се държат тук. Каква работа ни предстои! Ако някой се беше осмелил да направи това на фронта…

— Фронтът, другарю Серов — долетя мек, безизразен глас, — се промени. На външния фронт победихме, сега обаче трябва да копаем окопи на вътрешния.

Дългите, тънки ръце на младия човек са притиснати към бюрото. Той едва вдига пръста си и бавно го движи, за да посочи аудиторията от стена до стена. Сетне се навежда към другаря Серов и мълви:

— На вътрешния фронт няма бомби и картечници. Когато враговете ни падат, няма стенания и кръв. Светът никога няма да разбере кога ще бъдат убити. Понякога и те няма да го осъзнават. Този ден, другарю Серов, принадлежи на борците за червена култура.

След последната реч се обявява режим на гласуване. Кандидатите излизат от залата един по един, останалите ги обсъждат в кратки речи. После вдигат ръце. Студенти, застанали прави на масите, размахват моливи и записват резултатите.

Кира видя Виктор, който излезе и изслуша верните му поддръжници да разказват за мъдростта на другаря Виктор Дунаев, който се ръководи от духа на разбирателството и сътрудничеството. И двете страни ръкопляскаха и гласуваха за другаря Дунаев. Кира не гласува за него.

— Другарят Павел Серов сега ще излезе от аудиторията — обяви председателя на събранието, — думата има другарката Преснякова.

Под грохота на аплодисментите другарката Соня скочи на подиума, смъкна червената си забрадка и разтърси късата си, разрошена грива с енергия и жизненост.

— Аз съм другарката Соня! — поздрави тя публиката. — Сърдечни пролетарски привети на всички! И особено — на нашите другарки! От всичко най-много харесвам първокурсничките, еманципирани от робството на чиниите и пелените. Аз съм тук, другарката Соня, готова да служи всекиму!

Тя изчака ръкоплясканията да затихнат.

— Другари студенти! Трябва да браним правата си! Трябва да се научим да изразяваме пролетарската си воля и да накараме враговете да обърнат внимание на това. Трябва да стъпчем техните бели гърла и предателски намерения с пролетарските си ботуши. Нашите червени университети са за червените студенти. Нашите студентски съвети трябва да охраняват пролетарските интереси. От вас зависи да изберете хора, чиято пролетарска вярност е извън всякакво съмнение. Чухте речта на другаря Серов. Искам да ви кажа, че той е стар борец в комунистическите редици, член на партията преди революцията, войник от Червената армия. Нека всички гласуваме за верния пролетарий, за червеноармееца, за героя от Мелитопол, за другаря Павел Серов!

Сред гърма на ръкоплясканията тежките й ботуши изтрополяха по стъпалата на подиума, коремът й се раздруса. Тя избърса потта под носа си на едрото лице, разкривено в широка усмивка.

Другарят Серов беше избран, както другарката Соня и другарят Виктор Дунаев. Но бяха избрани и членове от фракцията на зелените шапки — две трети от новия студентски съвет. Председателят извика:

— За да закрием събранието, нека да изпеем старата ни песен „Дните на нашия живот“.

Хор от нестройни гласове поде тържествено: „Бързи, като вълните са дните на нашия живот“. Това бе стара пиянска песен, повишена в достоен студентски химн, бавна и тъжна, с изкуствена веселост, удавена в сиви ноти. Песента бе родена дълго преди революцията в задушни стаи с небръснати мъже и жени-мъжкарани, които с плам и ярост пиеха евтина водка и обсъждаха философски въпроси за безсмислието на живота.

Кира се намръщи, без да пее с другите, защото не знаеше песента и не искаше да я научи. Забеляза, че студентите с кожени якета и червени забрадки също не пееха. Когато песента свърши, Павел Серов извика:

— А сега другари, нашият отговор!

За пръв път Кира чу „Интернационала“ в Петроград. Опита се да не слуша думите, които бяха за прокълнатите, гладните, робите, за тези, които са нищо, но ще бъдат всичко. Във великолепната обвивка на музиката думите не бяха опияняващи като вино, нито ужасяващи като кръв, а безлични като вода от мръсни съдове.

Музиката обаче беше като тътен от хиляди крака, строен и неспирен, като тропот от барабани, удряни от решителни, уверени ръце, като стъпките на войници, маршируващи към зората на победно сражение. И извираше изпод краката на войниците в прахта на пътя, сякаш те я изпълняваха в земята.

Мелодията беше пълна с покой и обещание, със спокойствието на неизмерима мощ, напрегната, с овладян, но и могъщ екстаз. Сетне звуците се извисиха, потрепващи, повтарящи се, твърде бурни, за да бъдат покорени, като ръце, размахвани до развяващи се знамена.

Това бе химн със силата на марш и марш с величието на химн. Беше химн на воини, носещи свещени хоругви и на жреци, носещи мечове. Бе химн за светостта на силата.

Всички бяха длъжни да станат прави, когато звучеше „Интернационала“.

Кира се изправи и се усмихна, докато слушаше музиката. Обърна се към съседното момиче:

— Това е първото прекрасно нещо, което забелязвам в революцията.

— Внимавай, някой може да те чуе — прошепна луничавата студентка.

— Когато всичко приключи и следите от републиката им бъдат дезинфекцирани от историята, това ще бъде славен погребален марш!

— Малка глупачке, какво говориш!

Мъжка ръка сграбчи Кира за китката и я обърна назад. Тя видя две сиви очи, като на опитомен тигър. Но не бе сигурна дали тигърът е опитомен. Лицето му бе направено от четири прави линии, две вежди, уста и белег на дясното слепоочие. За миг двамата безмълвно се гледаха в упор, враждебни и изумени от очите на другия.

— Колко ти плащат да шпионираш наоколо? — запита Кира и се опита да се освободи. Той я държеше здраво:

— Знаеш ли къде е мястото на момиченца като теб?

— Да, на това място мъже като теб не ги пускат и през задния вход.

— Сигурно си нова тук, съветвам те да бъдеш внимателна.

— Нашето стълбище е хлъзгаво и трябва да се изкачваш четири етажа, така че внимавай, когато дойдеш да ме арестуваш.

Той я пусна. Тя погледна смълчаните му устни — те говореха за много отминали битки, по-ясно от белега на челото, както и за много бъдещи. „Интернационала“ продължаваше да ехти със стъпките на воини, тъпчещи земята.

— Ти изключително смела ли си, или просто глупава?

— Ще ти позволя сам да откриеш.

Той сви рамене, обърна се и отмина. Бе висок и млад, с шапка и кожено яке, вървеше решително и твърдо, като войник.

Студентите пееха „Интернационала“, чиито треперещи ноти летяха и се повтаряха.

— Какво направи, другарко? — каза тихо луничавото момиче.

 

 

Големите двойни прозорци в трапезарията бяха запечатани за през зимата, но друг малък прозорец беше отворен. Водовъртеж от пушек се бореше със студения, чист въздух от улицата. Ирина седеше до масата, наметната със зимно палто и топлеше с дъха студените си, посинели пръсти.

Мария Петровна издърпа трепереща малка фигура от ъгъла зад шкафа:

— Ася, кажи добър ден на братовчедка си Кира.

Ася погледна намръщено пред себе си с течащ нос, подаващ се от яката на коженото яке на баща й. Очите й бяха зачервени.

— Ася, чуваш ли ме? Къде е носната ти кърпичка? Кажи добър ден на братовчедка си Кира.

— Добър ден — измънка Ася с очи в пода.

— Защо не си на училище, Ася?

— Затворено е за две седмици, нямат дърва — въздъхна Мария Петровна.

В мъглата се затръшна врата. Виктор влезе в стаята.

— О, Кира, здравей — каза студено той. — Майко, кога този пушек ще спре? Как мога да уча в този ад? Всъщност не ме интересува. Ако не изкарам изпитите, няма да има купони за хляб за едно семейство!

Вратата се затръшна още по-силно зад гърба му.

Кира седна и видя, че Ирина рисува. Тя бе студентка в Художествената академия и изучаваше древните шедьоври на изкуството в музеите. Но бързите й ръце и палави очи правеха нахалното изкуство на вестниците. Тя рисуваше карикатури с повод и без повод. Сега, отметнала глава назад, с блок в скута си, поглеждаше бързо Ася през дима и я рисуваше. В блока Ася се беше превърнала в зъл дух с огромни уши и корем, яхнала охлюв.

Василий Иванович се върна вкъщи от пазар, като се усмихваше със задоволство. Беше прекарал целия ден на пазара, но бе успял да продаде свещника от гостната им на добра цена. Усмивката му стана още по-широка, когато видя Кира. Поздрави я сърдечно, а съпругата му сложи пред него чиния с гореща супа.

— Искаш ли супа, Кира? — запита колебливо тя.

— Не, благодаря, лельо Маруся, вечеряла съм.

Кира знаеше, че Мария Петровна има само една чиния със супа, запазена за Василий Иванович и забеляза, че тя въздъхна с облекчение.

Василий Иванович започна да се храни, като весело разговаряше само с Кира, сякаш тя беше негов личен гост. Той почти не говореше с другите им гости, затова Ирина и Мария Петровна не възразиха, но наблюдаваха със загриженост усмивката му, което бе рядко явление.

— Виж рисунките на Ирина — засмя се той, — по цял ден рисува и трие. Не са лоши, нали? Рисунките имам предвид. Питаш за Виктор? Той добре се учи в Института…

Наведе се внезапно през масата със светнали очи и рече тихо:

— Чете ли тази вечер вестниците, Кира?

— Да, чичо, какво има?

— Новините от чужбина. Разбира се, във вестника нямаше подробности, те не биха ги публикували. Но трябва да знаеш да четеш между редовете. Помни думите ми, Европа ще направи нещо. Скоро ще се случи…

Мария Петровна нервно се изкашля. Тя беше свикнала с тези думи, от пет години слушаше за прочетеното между редовете спасение, което ще дойде от Европа. Спасение, което никога не идваше. Въздъхна, без да се осмели да спори с него. Василий Иванович продължи с радостна усмивка:

— И когато това се случи, аз съм напълно готов да започна отново, където спрях. Няма да е трудно. Разбира се, те затвориха магазина ми и отнесоха всички мебели, но… — Той се наведе още по-близо до Кира и зашепна — Видях всичко, знам къде са мебелите.

— Така ли, чичо?

— Видях щандовете в държавния магазин за обувки на „Болшой проспект“, столовете са в заводския стол в квартал „Виборгски“, а свещникът сега е в новото здание на Тютюневата компания. Не си губя времето, готов съм. Веднага след като… нещата се променят, ще си взема вещите и ще отворя магазина.

— Чичо, това е чудесно, радвам се, че не са изгорили или унищожили мебелите ти.

— В това ми е късмета! Мебелите са съвсем запазени, видях голяма драскотина на един от щандовете, което е лошо, но ще го поправя. Знаеш ли кое е най-смешното — засмя се той лукаво, като че ли бе надхитрил враговете си. — Помниш ли моите табели, Кира, от позлатено стъкло с черни букви? Дори и тях открих! Висят в един кооперативен магазин близо до Александровския пазар. От едната страна пише „Държавен кооперативен магазин“, но от другата все още има надпис „Василий Дунаев. Кожи“.

Той видя изражението в очите на Мария Петровна и се намръщи:

— Маруся не ми вярва, не вярва, че ще си вземем всичко обратно, толкова лесно се предава. А ти, Кира? Мислиш ли, че цял живот ще живеем под червения ботуш?

— Не, това не може да продължава вечно.

— Разбира се, със сигурност не е възможно. Точно така мисля и аз.

Рязко се надигна и каза:

— Кира, ела да ти покажа нещо.

— Василий, няма ли да довършиш супата си? — въздъхна отново Мария Петровна.

— Остави супата, не съм гладен. Ела в кабинета ми, Кира.

В кабинета на Василий Иванович нямаше никакви мебели, освен бюро и стол. Той отвори чекмеджето на бюрото и извади пакет, увит в пожълтяла носна кърпичка. Развърза стегнатия възел и с горда, щастлива усмивка изправи прегърбените си рамене и показа на Кира нови пачки от едри банкноти от времето на царя. Пачките бяха големи, това беше цяло богатство от хиляди и хиляди рубли.

Кира пое дълбоко дъх:

— Чичо, тези пари са без стойност, нямаш право да ги използваш… дори нямаш право да ги съхраняваш… опасно е.

— Да, вярно е, че са без стойност, но само засега, почакай и ще видиш, докато нещата се променят. Виждаш ли колко имам тук, в десния си юмрук.

— Чичо, откъде имаш тези банкноти?

— Купих ги, тайно, разбира се, на черния пазар. Опасно е, но ги намерих, доста ми струва. Ще ти обясня защо ги купих… преди да национализират магазина ми, дължах много пари за новите ми стъклени витрини, които внесох от чужбина, Швеция, никой в града нямаше такива. Когато ми отнеха магазина, разбиха витрините с ботушите си, но няма значение, все още дължа пари на фирмата. Сега не мога да върна дълга си, не мога да преведа пари в чужбина, но ще изчакам. Не мога да платя със съветските боклуци, в чужбина те са годни само за тоалетната. Не мога да купя злато, но тези банкноти имат същата стойност. Така ще изплатя дълга си. Проверих, старият собственик на фирмата за витрини е починал, но сина му е жив, сега е в Берлин. Ще му платя, не искам да съм длъжен на никого. Не съм бил в дълг никому досега в живота си.

Подхвърли снопчето хартия в дланта на голямата си ръка и промълви:

— Послушай съвета на стария човек, Кира. Никога не гледай назад! Всяко минало е мъртво. Но има бъдеще, винаги има. Това е моето бъдеще. Добра идея е, че купих тези банкноти, нали Кира?

Кира се усмихна насила и без да го гледа каза тихо:

— Да, чичо, идеята е много добра.

Звънецът на входната врата иззвъня. От гостната се чу смях на момиче, по-висок и ясен от звънеца. Лицето на Василий Иванович се помрачи:

— Тя е тук отново. Вава Миловская, приятелка на Виктор.

— Не я ли харесваш, чичо?

Той сви рамене:

— О, не, харесвам я, предполагам, че е добро момиче. Но тя е празноглава, не е като теб. Ела, трябва да се запознаеш с нея.

Вава Миловская, застанала в средата на стаята, приличаше на два светещи кръга — долният, по-голям, от обла рокля от колосана басма, горният, по-малък — от разрошени хризантеми и лъскави черни къдрици. Роклята й бе от басма, но нова и явно скъпа, която тя носеше в съчетание с тясна диамантена гривна.

— Добър вечер, Василий Иванович — пропя момичето, — добър вечер, добър вечер!

Скочи, сложи ръце на раменете му и залепи целувка на тъмното му чело.

— А това е, да, знам, това е Кира! Радвам се да се запознаем най-после, Кира!

Виктор излезе от стаята си. Вава няколко пъти повтори, че е дошла да види Ирина, но той и всички други знаеха истинската причина за посещението й. Виктор я погледна с усмивка, засмя се доволно, пошегува се с нея, дръпна Ася за ухото и донесе топъл шал за Мария Петровна, която продължаваше да кашля. После разказа няколко анекдота и дори принуди Василий Иванович, който седеше мрачно в ъгъла, да се усмихне.

— Донесох ви нещо интересно — тайнствено съобщи Вава и извади кутия от чантичката си. Нещо… нещо чудесно, което не сте виждали.

Всички глави се събраха над масата, втренчени в малка, кръгла кутийка в оранжево и златно.

Вава изрече магическите думи:

— Това е от чужбина!

Те се взряха със страхопочитание в кутията, бояха се да я докоснат. Вава, която се стараеше да звучи небрежно, обяви с гордост, останала без дъх:

— Пудра за лице, френска. Истинска е. Доставена от Рига, контрабанда. Една пациентка на баща ми му я дала вместо пари.

— Чухте ли, в чужбина използват не само пудра, но и представете си, червило!

— Пациентката на баща ми обещала да достави и червило — добави Вава.

— Вава, как ще сложиш червило!

— Не знам, може би малко, понякога.

— Приличните жени не червят устните си — заяви Мария Петровна.

— Но казват, че в чужбина това е напълно нормално!

— В чужбина, има ли някъде такова място. Чужбина… — въздъхна Мария Петровна.

 

 

Кира изпрати с очи високата му, забързана фигура, изправените рамене в кожено яке, уверените стъпки върху леда.

Пред Института той изведнъж се обърна, за да я изчака. Тя наближи висок, стръмен тротоар, спускащ се в опасен леден наклон. Той протегна ръка за помощ. Кира се подхлъзна рязко, но силната му ръка я подкрепи и бързо, опитно я постави на земята.

— Благодаря — каза тя.

— Помислих, че имаш нужда от помощ. Но ти не се изплаши, нали?

— Напротив, сега много се изплаших — отвърна тя с усмивка, защото внезапно бе осъзнала този факт.

Той отново докосна козирката на шапката си и бързо закрачи в дългия коридор през входа на Института.

Кира видя познат студент, посочи отминаващия силует в кожено яке и попита:

— Знаеш ли кой е той?

Момчето я изгледа и издаде странен, предупредителен сигнал с уста:

— Внимавай, това е ГПУ — и безмълвно написа трите ужасни букви във въздуха.

— Така ли, такъв ли е той?

— А ти как мислиш! — възкликна студентът и възмутено подсвирна.