Айн Ранд
Ние, живите (31)

XV

Андрей Таганов беше преместен от ГПУ на работа като библиотекар в ленинския кът на Организацията на жените-надомнички в предградието Лесное. Организацията се помещаваше в бивша църква. Ветровете минаваха през дървените стени и си даваха среща вътре, в шумящите цветни плакати. Крива небоядисана греда подпираше в центъра покрив, готов да рухне; останките от стъкла по прозорците бяха покрити с дъски. Чугунена „буржоазия“ одимяваше цялата стая. Над някогашния олтар имаше знаме от червена басма, стените бяха отрупани със снимки на Ленин без рамки, изрязани от списания. Ленин като дете и студент, Ленин държи реч пред Петроградската съветска организация, Ленин с шапка, без шапка, Ленин в Съвета на народните комисари, Ленин в ковчега. По лавиците имаше книги с книжни обложки, табела с надпис: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ и гипсов бюст на Ленин с петно от лепило на брадичката.

Андрей Таганов се опитваше да живее новия си живот. В пет часа сутринта, когато жълтите квадрати на витрините се появяваха в снега и светлините на трамваите се търкаляха като цветни мъниста високо над тъмните улици, той излизаше от Технологическия институт и тръгваше към Лесное.

Сядаше до прозореца в препълнения трамвай със сандвич в ръка, защото нямаше време за вечеря. От шест до девет работеше сам в библиотеката на ленинския кът на Организацията на жените-надомнички. Попълваше библиотечни картони, лепеше скъсани обложки, слагаше дърва в „буржоазията“, номерираше книгите, почистваше от прах лавиците. Понякога на входа се появяваше женска фигура със сив шал и изтърсваше от снега тежките филцови ботуши. И Андрей започваше: „Добър вечер, другарко, не, нямам «АБВ на комунизма», взета е за четене, да, това е много добра книга, споделям опасенията ви… да, другарко Самсонова, книгата е поучителна и стриктно пролетарска… другарко Данилова, този труд е препоръчан от партийния съвет като незаменим за политическата просвета на съвестните другари… моля ви, другарко, да не рисувате картини върху библиотечните книги… знам, че печката не е много добра и дими отвсякъде… не, нямаме книги за контрол на ражданията, другарко Селиванова, за предпочитане е да се запознаете с всички трудове на Ленин, за да разберете великото му учение… нямаме книги от Мусолини… нямаме любовни романи, другарко Зяблова, съжалявам, не мога да ви заведа на танци в клуба в неделя… не, нямам «АБВ на комунизма», взета е за четене…“

В канцелариите на ГПУ тихо шепнеха: „Сега другарят Таганов чака следващата партийна чистка“.

Но Андрей не дочака следващата партийна чистка.

В събота вечер се нареди на опашката в местния кооперативен магазин, за да получи храна срещу купоните си. Магазинът миришеше на керосин и гнил лук, на щанда имаше варел с кисело зеле, торба със сушени зеленчуци, туба с ленено масло и парчета синкав сапун „Жуков“. В ъгъла димеше керосинова лампа. Опашката изпълваше цялото дълго голо помещение. Зад щанда имаше само един сънен продавач с ечемик на окото.

Пред Андрей на опашката стоеше нисък човек. Яката на палтото му със зеленикава, мазна кръпка отзад беше разкопчана. Вратът му бе тънък, набръчкан, адамовата ябълка — като на кокошка. Нервно мачкаше купоните си и надничаше над опашката към щанда. Кихна шумно, явно беше настинал и се почеса по адамовата ябълка. После се обърна, приятелски се усмихна на Андрей и посочи червената звезда на ревера му:

— Вие сте член на партията като мен. И аз имам звезда, ето. Много е студено времето, другарю, ужасен студ. Дано има и за нас сушени зеленчуци. Чудесно е, че правят супата „Жулиена“. Всъщност би било по-добре, ако имаше месо в супата, но ще ви кажа добър, малък номер — оставете я да се накисне през нощта, след това я сварете в обикновена вода и после капнете само една капка от ленено масло. Резултатът е чудесен — цялата супа се изпълва с хубави, мазни петна, все едно че е с месо. Обичам тази супичка, дано да не свърши, преди да ни дойде реда. Този продавач е доста бавен. Не, другарю, не мислете, че се оплаквам.

Той надникна отново над щанда, потри в ръка купоните си, преброи ги, почеса се по адамовата ябълка и доверително рече:

— Дано да не свършат и зеленчуците. И колко по-добре би било да ни дават всичко наведнъж. Чакаме тук за общите продукти, утре сме два часа на опашка в хлебарницата, вдругиден пак тук за керосин. Но няма значение. Казват, че другата седмица ще дават мас. Това ще бъде празник, нали? Ще го очакваме!

Редът на Андрей дойде, продавачът му подаде продуктите, сграбчи купоните нетърпеливо и изръмжа:

— Какво е това, гражданино? Купоните ви са наполовина откъснати.

— Не знам, сигурно случайно съм ги откъснал.

— Имам право да не ги приема, не е позволено да бъдат скъсани наполовина. Нямам време всички да ви проверявам. Другият месец да сте редовен!

— Другият месец?

— Да, и догодина също, иначе ще ходите с празен корем. Следващият!

Андрей излезе от магазина с половин килограм кисело зеле, половин литър ленено масло, парче сапун и един килограм сушени зеленчуци за супа „Жулиена“. Бавно закрачи по улиците, покрити с бял, гладък сняг. Обувките на минувачите оставяха остри, свистящи ръбове в бялата покривка, която блестеше като кристалчета сол в бледите кръгове на уличните фенери. Снежинките, късчета огнена прах, се виеха в оранжевите конуси на витрините. Плакат, изобразяващ груб гигант в червена блуза, издигнал победно ръце, властно съобщаваше сред мекия стъклен мраз:

НИЕ СМЕ СТРОИТЕЛИТЕ НА НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО!

Андрей пристъпи напред спокойно и твърдо. Винаги беше спокоен, когато бе взел решение. Пусна осветлението в стаята си и остави пакетите на масата. Свали шапката си, сакото и ги закачи на пирона в коридора. Кичур коса падна през челото му, той го отхвърли с дълго, лениво движение. Стаята беше топла, защото бе оставил дърва в камината. Свали палтото си и изправи с пръсти смачканите ръкави на ризата. Огледа се. Видя няколко книги на пода. Наведе се, взе ги и ги постави грижливо в редицата върху шкафа. Запали цигара, застана в средата, с лакът притиснат отстрани, неподвижен като манекен от восък. Единствено изящната ръка описваше права линия във въздуха и поднасяше цигарата до устата в два дълги, бели пръста. В стаята нищо не се движеше, освен тази ръка с неподвижни пръсти. Димът се издигна до устните, сетне приближи рамото и се върна при устните. Пепелта безшумно се посипа в краката му.

Усети горещ дъх на пръстите си и видя, че цигарата е изгоряла. Захвърли фаса в камината и отиде до шкафа. Отвори чекмеджетата едно по едно и прегледа съдържанието. Извади няколко документа и ги подреди отгоре. Стана и пристъпи към камината. Коленичи, сложи вестници във въглените и започна силно да духа. Из огнището подскочиха светложълти езици. Хвърли две дървета и се изправи. Бели пламъци изригнаха от скърцащата кора. Върна се до шкафа, взе документите и ги хвърли в огъня.

Отвори старите кутии, които използваше за гардероб. Там имаше вещи, които не искаше да бъдат намерени в стаята му. Взе черна женска роба от коприна и я хвърли в огъня. Загледа се в плата, бавно изчезващ в червени, светещи, но без пламъци парчета. В камината се извиси тънък стълб от пушек. Разнесе се остра, лютива миризма. Загледа се пред себе си мълчаливо, с тихи, учудени очи.

Сетне хвърли чифт черни копринени пантофи, дантелена кърпичка и жакет, поръбен с дантела и бели панделки. Ръкавът на жакета се изтъркаля по черните тухли извън камината. Той се наведе и внимателно го сложи отново в пламъците.

Откри „Американският жител“, малката стъклена играчка с черно джудже в червена течност. Погледна я, поколеба се и леко я постави в горящата дантела. Стъклената тубичка изсъска, течността закипя във въглищата сред струйка пара и „Жителят“ се разпадна във въглените.

Взе черната нощница от шифон. Застана до камината с нощницата в ръце. Пръстите едва докоснаха ефирния плат, тънък и неуловим, като дим.

Разгъна го в дланите си и погледна пръстите си през прозрачната тъкан. Раздвижи ги бавно. Коленичи и разстла дрехата над огъня. За миг червените въглени се оцветиха в черно, сякаш някой ги похлупи с мътно, черно стъкло. После нощницата затрепери, като че ли вятър се изви, ъгълът се сгърчи и от яката изскочи тънко, синьо пламъче. Изправи се и се втренчи в пламъчето. То засия с черни нишки, тичащи по черната тъкан, която се усука, задиша, сгъна се и без да бърза се изпари в светъл пламък.

Остана там дълго, вгледан в застиналото черно нищо със сгърчени червени краища, все още във формата на нощница, но вече непрозрачна. Докосна я леко с крака си. Останките се превърнаха в прах, преди още да ги докосне и в комина запърха последна черна искра. Извърна се и седна до масата. Седна с едната ръка горе, другата отпусна на коляното. Десетте пръста бяха замръзнали, изпънати, пречупени само от малките подутини на кокалчетата, неподвижни, сякаш преди миг родени във въздуха. Будилникът тиктакаше на лавицата. Лицето се изпълни със спокойствие и тишина. В далечните очи се появи примирение и почуда.

Протегна ръка към лист хартия и написа: „Никой не е отговорен за смъртта ми. Подпис: Андрей Таганов“.

По мразовито мраморно стълбище отекна само един изстрел. Стълбището беше дълго и тъмно и завършваше в градината, погребана под дълбок сняг.

Затова никой не чу изстрела.