Айн Ранд
Ние, живите (32)

XVI

На първата страница на „Правда“ беше публикувано каре с плътна черна рамка:

Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия изразява дълбоката си скръб във връзка с героичната смърт на бореца на революцията, бивш боец от Червената армия и член на партията от 1915 г.

ДРУГАРЯТ АНДРЕЙ ТАГАНОВ

Отдолу, в друг квадрат с плътна черна рамка, беше написано:

Ленинградският комитет на Всесъюзната комунистическа партия със скръб известява за смъртта на

ДРУГАРЯТ АНДРЕЙ ТАГАНОВ

Погребението ще се състои утре в Полето на падналите революционери. Процесията ще започне от Смолни в 10 часа сутринта.

В редакционната статия на „Правда“ пишеше:

„Още едно име беше записано в славния списък на падналите за честта на Революцията. Това име може би не е много известно, но то е символ на обикновените партийни членове — невъзпетите герои на всекидневието. В лицето на Андрей Таганов ние отдаваме последна почит на незнайните герои от Армията на пролетариата. Андрей Таганов е мъртъв. Той се самоуби в резултат на нервна криза, причинена от претоварване в работата. Здравето и тялото му не издържаха на непрестанните, безкрайни задачи, поставяни му от партията. Той се жертва пред олтара на Революцията. Той се жертва в името на Партията, не заради лична изгода или слава, както правят водачите на капиталистическите страни, а заради най-тежкото дело и най-безмилостната кауза в служба на Колектива. Ако у някои от нас духът отслабне в тези трудни дни на лишения и борба, нека да погледнем към великата Всесъюзна комунистическа партия, която ни води, без да жали сили, енергия, живот. Нека на червеното погребение на този герой на партията да прославим отново нашите водачи. Нека всички трудещи се на Ленинград да изпратят другаря Андрей Таганов в последния му път“.

В канцелария на ГПУ един човек оголи венците си в усмивка и каза на Павел Серов:

— Той ни даде възможност да вдигнем полезен шум. Ти ли ще произнесеш уводната реч?

— Да.

— Не забравяй да споменеш за миналото му в Червената армия. Надявам се, че смъртта му ще накара да млъкнат проклетите изкуфели глупаци, останали от преди 1905 г., които постоянно говорят за дейността му преди революцията. Също и да престанат да шумят за случая Коваленски.

— Да забравим за това.

 

 

Трудещите се на Ленинград крачеха след червен ковчег. Ред след ред, като стени и стъпала на безкрайна стълба, те се придвижваха напред и погълнаха „Невски“ в бавен, тътнещ грохот от тела и плакати, от хиляди крака, пристъпващи в ритъм. Сякаш чифт гигантски обувки тъпчеха „Невски“ и улицата се разтърсваше в отговор — от статуята на Александър III до колоните на Адмиралтейството. Хиляди мъже и жени маршируваха мрачно, издигнали огнени знамена в последна почит към покойника.

Войници от червената армия във военни униформи и остри шапки с червени звезди на всяко чело преминаха в редици от едри рамене и ботуши, непоколебимо напредващи в снега. Над тях се развяваше алено знаме със златни букви:

ВЕЧНА СЛАВА НА ПАДНАЛИЯ ДРУГАР

Работниците от Путиловската фабрика маршируваха в сиви, равни колони, вдигнали червени знамена и плакати в загрубелите юмруци. На плакатите пишеше:

ТОЙ ПРОИЗХОЖДАШЕ ОТ РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА.

ТОЙ НЕ ПОЖАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА СВЕТОВНИЯ ПРОЛЕТАРИАТ.

РАБОТНИЦИТЕ БЛАГОДАРЯТ НА СВОЯ ПАДНАЛ ДРУГАР.

Студентите от Технологическия институт вървяха след работниците. Младите хора, момчета с черни шапки и момичета с червени забрадки, изправени и стегнати, със сериозни, строги лица и чисти очи, носеха червено знаме с думите:

СТУДЕНТИТЕ ОТ ТЕХНОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ

СЕ ГОРДЕЯТ СЪС СВОЯ КОЛЕГА,

ЖЕРТВАЛ СЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА.

Членовете на партията — тържествени воини в редове от черни кожени тужурки — преминаха като мрачни монаси. Знамето им се развяваше извисено, гордо и без гънки. На него, в тясна ивица с черни букви, непоколебими и обикновени, като мъжете, които го носеха, пишеше:

ВСЕСЪЮЗНАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

ЩЕ ДАДЕ ЖИВОТА НА ВСЕКИ СВОЙ ЧЛЕН

В СЛУЖБА НА СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

Всяка фабрика в Петроград, всяка партийна организация и профсъюз, всеки малък, забравен клуб се устремиха в един поток от сиви, черни и червени хора през булеварда на огромния град. Процесия от шапки и червени забрадки, дълга пет километра, тъпчеше със свистене снега, а знамената прорязваха мъглата като червени рани. В сивите улични стени, подобни на гигантски сив канал, се плискаха вълни от хора, пеещи траурни песни сред гранитния сняг.

Беше студено. Пронизващ замрял студ беше увиснал над града. Тежка мъгла дълбаеше стените и пукнатините на затворените прозорци, гризеше костите и кожата под дебелите дрехи. Небето се разкъса на тъмни парцали и облаците заприличаха на изцапани, употребявани парчета попивателна. Под тях прозираха по-бледи мастилени петна и избелели късове въздух. Отдолу се люшкаше вода, размътена като сапунена пяна, която някога би могла да бъде синя. Дим, сив като облаците, се издигаше от комините. Димът похлупи целия град, облаците сякаш изригнаха сиви кълба в комините, а къщите ги изплюха в пушек. Пушекът обви къщите и ги превърна в студени, неотоплени убежища. Снежинки рядко и мързеливо се сипеха и изчезваха по равнодушните топли чела.

В началото на процесията хората носеха отворен червен ковчег. Ковчегът беше драпиран с пурпурно кралско кадифе, положено върху застиналото тяло. Бялото неподвижно лице лежеше на алена възглавница. Острият светъл профил бавно плуваше сред сивите хора-стени. Черни кичури бяха разпилени на червения плат, черни коси закриваха малката, черна дупка на дясното слепоочие. Снежинките не се топяха върху спокойното лице с бяло чело.

Четирима почетни участници носеха венците. Най-добрите партийни приятели на покойника носеха ковчега на раменете си. Четири сведени, голи глави го следваха в студа. Ковчегът изглеждаше яркочервен между русите коси на Павел Серов и черните къдри на Виктор Дунаев. След тях вървеше военен оркестър. Големите медни тръби бяха оградени с панделки от черен креп. Оркестърът свиреше „Вий жертва паднахте“.

Преди много години, в тайните мазета, скрити от царските жандарми и в замръзналите сибирски затворнически лагери, се роди песен за падналите в борбата за свобода. Хората я пееха приглушено, задъхано, сред дрънченето на оковите, в чест на безименните герои. Песента, която нямаше автор и никога не беше публикувана, премина из тъмните, странични улици на руските градове. Революцията я разпространи във всеки музикален магазин и я сложи в тръбите на всеки оркестър, който изпращаше комунист до гроба. Революцията дари „Интернационала“ на живите, а „Вий жертва паднахте“ — на мъртвите. Песента стана официален траурен марш на новата република.

Трудещите се на Ленинград пееха тържествено и маршируваха след отворения, червен ковчег:

Вий жертва паднахте

в неравна борба,

жертва на вярата ви безкрайна.

Всичко, що имахте, дадохте на хората любими — чест, свобода и живот.

Песента започваше с величието на безнадеждността, окончателна и безвъзвратна, издигаше се във възторжен вик, нерадостен, но не и скръбен, който приличаше на военен салют. После песента рухваше, натрошена в безмилостна нежност и благоговение, отдаваща чест без сълзи на падналите воини със звънка, печална усмивка.

Краката маршируваха в снега, медните тръби гърмяха, медните цимбали удряха с всяка стъпка, сивите стени вървяха една след друга, алените знамена се люшкаха и кланяха с тъжно сбогом пред магическата мелодия.

Тираните падат,

народите стават свободни, могъщи, неоковани!

Сбогом, смел брате наш,

смелостта в живота те съпътства и в смъртта!

Далеч зад тълпите от войници, студенти и работници, едно момиче крачеше само сред анонимните последни опечалени, които не носеха знамена и плакати. Немигащите й очи бяха вперени напред, въпреки че червеният ковчег беше далеч от нея. Ръцете й сковани се удряха в тялото, над дебелите вълнени ръкавици голите китки бяха замръзнали в тъмноморави ивици. Лицето й беше безизразно, но не и очите — в тях се четеше изумление.

Маршируващите наоколо не й обръщаха внимание. В челото на процесията обаче една жена я забеляза. Другарката Соня, начело на взвод работнички от Женотдела, се беше забързала напред, защото трябваше да носи знаме. Но спря рязко и се изсмя шумно:

— Другарко Аргунова, какво правите тук? Вие сте последният човек, който би трябвало да е на това погребение.

Кира Аргунова не отговори. Край нея минаха няколко жени с червени забрадки. Една я посочи, прошепна нещо тайно, многозначително на другите. Някой се изкиска. Кира продължи да върви напред, без да бърза. Хората около нея запяха „Вий жертва паднахте“. Тя не запя с тях.

Червено знаме обяви:

ПРОЛЕТАРИИ, ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Луничава жена с мъжка шапка и ръждива коса се обърна към съседната в редицата:

— Машка, дадоха ли ти елда тази седмица в кооператива?

— Не. Дават ли?

— Да, по килограм на човек. Вземи, защото ще свърши.

Червено знаме обяви:

НАПРЕД КЪМ СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО БЪДЕЩЕ

НАЧЕЛО С ПАРТИЯТА НА ЛЕНИН!

В множеството жена изсъска през черни, опадали зъби:

— Дявол да ги вземе! Точно в този студ ни карат да маршируваме в проклетия им парад!

Вий же-е-е-ртва паднахте-е-е

в нера-а-авна бо-о-о-рба…

„… вчера стоях два часа на опашка, но нямаше хубав лук…“

„… Дуня, не изпускай, в кооператива има слънчогледово олио…“

„Ако някой не ги застреля, тогава сами се стрелят и после ни карат да маршируваме…“

Любов ви-и-и-и-й дадо-о-о-хте

на хо-о-о-ра любими…

Червено знаме обяви:

ДА ЗАТЕГНЕМ ВРЪЗКИТЕ НА КЛАСОВАТА СОЛИДАРНОСТ

СПОРЕД ПРАВИЛАТА НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ!

„Господи! Забравих супата на примуса, ще изкипи из цялата къща.“

„Гражданино, спрете да се чешете!“

Че-е-е-е-ст, свобод-а-а-а и живо-о-о-т…

„Другарю, престанете с тези семки, това е липса на уважение!“

„Прасковя, първо белиш лука, разреждаш с брашно, каквото имаш, разреждаш с ленено олио и…“

„Не разбирам защо се самоубиват?“

Червено знаме обяви:

КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ НЯМА ДА ПОЖАЛИ НИЩО

В БОРБАТА ЗА СВОБОДА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО!

„Под задното стълбище има малък килер със сено, никой няма да ни чуе. Мъжът ми? Този мухльо няма да поумнее…“

„Остави просото да се кисне няколко часа, преди да го сготвиш…“

„Боже мой! Та аз съм в седмия месец и ти искаш да бъда слаба като клечка… на всичко отгоре трябва да марширувам… да, това ми е петата бременност…“

Тирани-и-те па-а-дат,

наро-о-о-дите ста-а-ват…

Свобо-о-дни, могъ-ъ-ъ-щи, неокова-а-ни…

„Господи Иисусе Христе! Сигурно вестникът е пораснал на кожата ми. Слагай вестници в краката си да ти държат топло. Под чорапите“.

„Краката вонят от това“.

„Поставяйте ръката си пред устата, когато се прозявате, другарю“.

„По дяволите тези демонстрации! Кого всъщност погребваме?“

Любо-о-в ви-и-й дад-о-о-охте на-а-а хо-о-о-ра любими-и…

Полето на падналите за революцията представляваше огромен квадрат с площ около километър и половина в сърцето на града, на брега на Нева. Квадратът, гигантско парче бяла пустиня, беше като плешивина на главата на Петроград. Железните копия в Лятната градина стояха на стража от едната страна на Полето. Зад тях се простираше бял, пуст парк с мъртви дървета, черни като железните копия. Преди революцията наричаха това място Марсови полета и там дълги редове от сиви униформи провеждаха военни учения. След революцията изградиха малък площад от плочи от розов гранит, който се превърна в островче в центъра на Полето. Под плочите погребаха първите убити през февруари 1917 г. по улиците на Петроград. След това на островчето бяха издигнати още плочи от гранит. Имената, издълбани в гранита бяха причина за демонстрациите. Последната им награда беше почетното звание „Паднали за революцията“.

Павел Серов се изкачи на блок от червен гранит пред червения ковчег. Стройният му силует в нова, тясна кожена тужурка и бричове във високи военни ботуши изпъкна гордо на сивото небе. Русата му коса полетя във вятъра, ръцете му се издигнаха внушително в почит и възхвала над застиналото море от глави и знамена.

— Другари! — загърмя той в тържествената тишина на хилядите. — Ние сме тук, обединени от общата скръб и общия дълг да отдадем последна чест на падналия герой. Загубихме велик мъж, загубихме велик борец. Позволете ми да кажа, че аз чувствам загубата по-болезнено от мнозина, които са тук, за да го почетат. Защото вие не го познавахте приживе. Аз бях от най-близките му приятели, а това е привилегия, за която трябва да ви разкажа. Андрей Таганов не беше известен човек, но той с гордост и благородство носеше една титла — комунист! Той дойде от редиците на трудещите се. Детството му мина като работник във фабриките. Той и аз израснахме заедно и поехме по дългия път на труда в Путиловската фабрика. Години преди революцията заедно станахме членове на партията в онези тежки дни, когато партийният билет беше билет за Сибир и повод царските палачи да ни надянат примка на шията. Заедно, един до друг, Андрей и аз се сражавахме из улиците на този град в славните дни на октомври 1917 г. Един до друг се бихме с врага в редовете на Червената армия. В годините на мир и строителство след нашата победа, може би дори по-трудни и героични от военните години, той даде всичко от себе си и извърши скромни, безшумни, самоотвержени дела, които са част от делата на партията за вас, съветските трудещи се! Той падна жертва в името на тези дела. Но скръбта ни заради смъртта му трябва да бъде и радост от постиженията му. Той е мъртъв, но делото му, нашето дело, продължава. Отделният човек пада, но Колективът живее вечно. Под ръководството на съветската власт, начело с великата Всесъюзна комунистическа партия, ние маршируваме към сияйното бъдеще, когато честният труд на свободните трудещи се ще владее света! Когато трудът няма да е робство, както е в капиталистическите страни, а свободен и щастлив дълг за нещо, което е по-велико от дребните ни проблеми и дребните ни нещастия, по-велико дори от нашия живот — вечният Колектив на пролетарското общество! Нашите велики покойници никога няма да бъдат забравени и ние винаги ще маршируваме напред. Андрей Таганов е мъртъв, но ние сме живи, Животът и победата са наши. Бъдещето е наше!

В отговор избухна глух гръм от овации, понесе се над къщите, извиси се в сивото небе и литна към снега на Лятната градина. Червените знамена се олюляха в рева на удрящите се ръце. Когато ръцете се отпуснаха и главите обърнаха очи към червената плоча от гранит, другарят Павел Серов беше изчезнал. Пред тях уверено застана елегантната и решителна фигура на Виктор Дунаев. Черните му къдри затрептяха във вятъра, очите блеснаха, силната уста широко се отвори над великолепните бели зъби и от нея в тишината потекоха ясни, звънки думи:

— Другари работници! Днес хиляди от нас се събрахме да почетем един човек. Но един човек, колкото и да са големи постиженията му, нищо не значи в сравнение с могъщия Пролетарски колектив. Ние нямаше да сме тук, ако този човек беше само една самотна единица. Ако той не беше символ на нещо велико, което сме се събрали днес да почетем. Това, другари, не е погребение, а рожден ден! Ние не отбелязваме смъртта на наш другар, а рождението на новото човечество. Той беше един от първите от новото човечество, но не е последният. В Съветския съюз, другари, се създава нова раса от хора. Тази нова раса изпълва с ужас стария свят, защото носи смърт на овехтелите му правила. Какви са правилата на нашето ново човечество? Първото и най-важното е: ние се отрекохме от една дума в езика ни. Най-опасната, най-разрушителната, зла и коварна дума — думата „АЗ“. Ние сме по-големи от тази дума. „НИЕ“ е лозунгът на бъдещето. Колективът днес живее в сърцата ни на мястото, където живееше старото чудовище — нашата личност. Ние се издигнахме над обожанието на портфейла, индивидуализма и персоналната суета. Ние не се стремим към злато и златни медали. Нашият единствен медал на честта е службата на Колектива. Нашата единствена цел е честният труд, който е облага не за единицата, а за всички. Какъв е урокът, който сега трябва да научим и да го предадем на враговете ни отвъд границите? Урокът е: един член на партията умира за Колектива. Вижте светът около нас, другари. Вижте дебелите, фалшиви министри в капиталистическите страни, които се бият и си забиват нож в гърба в кървавата война за власт! Но вижте и хората, които ви управляват и са посветили живота си в безкористна служба на Колектива. Те носят колосалната отговорност за диктатурата на пролетариата! Ако ги погледнете, ще разберете думите ми — Всесъюзната комунистическа партия е единствената честна, безстрашна, идеалистична организация от хора днес в световната политика!

Аплодисментите разтърсиха площада с такава сила, сякаш оръдията на Петропавловската крепост зад реката гръмнаха наведнъж. Черните къдри на Виктор изчезнаха в тълпата и площада отново се разлюля, когато дебелата, права грива на другарката Соня се развя във въздуха. Тя започна да реве с цялата сила на мощната си гръд за новия дълг на новите жени на пролетариата. После друго мършаво, туберкулозно, небръснато лице се появи над тълпите, отвори бледата си уста и сред кашлицата му заизлизаха думи, които никой не чу. Последва го друга уста, оградена от гъста, черна брада, която закрещя силно и звучно далеч над хората. Луничаво момче от комунистическия младежки съюз взе думата. Заекна, спря и се почеса по главата. Едра жена със смачкана старомодна шапка, подобна на стара мома, заговори ожесточено и малката й уста се отвори, сякаш беше на зъболекар. Старата мома размаха заканително тънкия си пръст на тълпата, като че ли беше в клас с непослушни ученици. Висок моряк произнесе речта си с юмруци на кръста и хората в задните редици избухнаха в смях, защото чуха, че първите редици се смеят, въпреки че не бяха чули думите на оратора.

Хилядите стояха прави, нервно се оглеждаха, удряха пети в снега, за да се стоплят, слагаха ръцете си под мишниците, в ръкавите и кожените ревери, издишваха малки, влажни, белезникави прашинки на шаловете си. Държаха на смени червените знамена и тези, които трябваше да ги носят, притискаха знамената в себе си, за да могат да стоплят с дъх студените си пръсти. Няколко души избягаха тайно по страничните улици.

Кира Аргунова, без да помръдне, слушаше внимателно речите. Слушаше неотклонно всяка дума. В очите й имаше въпрос, на който искаше светът да й отговори.

Над просторното поле небето се превърна в тъмен, мръсен сивкавосин саван. В далечен прозорец грейна първата жълта светлинка и поздрави падащата зимна вечер. Гласът на последния оратор затихна, задушен в замръзнала, незрима мъгла, която се нахвърли върху всички от тъмнината отгоре. Затвориха червения ковчег и той изчезна в земята. Гробът беше запълнен и над него легна плоча от червен гранит. Внезапно сивото море от хора се развълнува, разчупи се и черни потоци бързо потекоха в страничните улици, сякаш от пробита язовирна стена. Някъде отвъд, затихващ в мразовития здрач, оркестърът поде „Интернационала“, песента на живите. Маршът на хилядите, премерен и твърд, като крака на воини, удрящи в ритъм пред себе си.

Кира Аргунова пристъпи към пресния гроб. Полето беше празно. Небето стремително се спусна над града и го заключи в син, леден похлупак. През пукнатина в похлупака просветна немощно самотна стоманена точица. Далечните къщи се преобразиха в безплътни, неравни сенки от черна хартия, подредени в тясна, кафеникава, проблясваща линия, която преди минути беше червена. Слаби светлини се появиха в дупки, изрязани в хартията. Полето сякаш напусна града. Огромната, пуста тишина на провинцията се разстла над бялата пустиня. Наоколо зави снежна вихрушка, издигна се и се разпадна в бял прах.

Малък самотен силует се изправи до гранитния гроб. Снежинките покриха, без да бързат, сведената й глава и миглите. Миглите й натежаха от снежинки, не от сълзи.

Тя погледна думите, издълбани в червения камък:

ВЕЧНА СЛАВА НА ПАДНАЛИТЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА

АНДРЕЙ ТАГАНОВ

1896–1925

И тогава се запита: „Кой го уби — аз или революцията? Или и двете?“

 

 

Лео седеше сам до камината и пушеше. Цигарата висеше неподвижно в ръката му, после се изплъзна и падна, без той да забележи. Взе друга цигара и я държа дълго незапалена, отново, без да забележи. Огледа се за кибрит, но не го намери, въпреки че кутийката лежеше на облегалката на креслото. Накрая намери кибрита и се втренчи пред себе си с учудване, защото бе забравил какво търсеше.

Той говореше рядко през последните две седмици. Понякога целуваше Кира прекалено страстно и тя почувства, че той прави това с усилие. Затова започна да избягва целувките и прегръдките му.

Лео често отсъстваше от къщи и тя не поиска да знае къде ходи. Той пиеше много и тя се преструваше, че не забелязва. Когато бяха заедно, те мълчаха и мълчанието й говореше повече от думите. Говореше й за нещо, което се нарича край. Той харчеше последните им пари, но тя не го питаше за бъдещето. Не го питаше за нищо, защото се страхуваше от отговора, който знаеше — тя беше загубила битката.

Кира се върна вкъщи от погребението и той я посрещна неподвижен и мрачен до камината. Погледна я с натежали очи, с любопитство под тежките клепачи. Тя мълчаливо свали палтото си и го закачи в гардероба. Сваляше шапката си, когато чу звук, който я накара да се обърне. Лео се смееше, горчиво и жестоко.

— Какво има?

— Не знаеш ли? — гневно отвърна той.

Тя поклати глава.

— Искаш ли да знаеш това, което аз знам?

— Какво знаеш?

— Може би не е подходящото време да ти кажа — веднага след погребението на любовника ти.

— Моят…

Той застана пред нея с ръце в джобовете и я изгледа с арогантно презрение — поглед, който тя обожаваше. На лицето му се появи надменната отегчена усмивка, но изкривените устни изговориха три думи:

— Ти си кучка!

Тя се изпъна и прошепна, пребледняла:

— Лео, моля те…

— Млъквай! Не искам да чуя и дума от теб! Отвратителна, малка кучка… Нищо нямаше да ти кажа, ако беше като другите. Но ти, с твоите маниери на светица, с героичните си речи, с които искаше да живея в чистота, а в същото време си се въргаляла с първия комунистически пройдоха, който ти е обърнал внимание!

— Лео, какво значи това?

— Млъквай! Или не, ще ти дам възможност да говориш, да отговориш само на едно. Беше ли любовница на Таганов? Да или не?

— Да.

— През цялото време, докато ме нямаше?

— Да.

— И след като се върнах?

— Да. Какво още ти казаха?

— Какво още искаш да са ми казали?

— Нищо.

Той я погледна студено. Очите му изведнъж се умориха, остаряха.

— Кой ти каза, Лео?

— Твой приятел. Негов приятел. Нашият скъп другар Павел Серов. Отби се тук на връщане от погребението, за да ме поздрави за загубата на съперника ми.

— За теб, беше ли това… тежък удар?

— Това е най-добрата новина за мен от началото на революцията. Стиснахме си ръцете и пихме заедно. Другарят Серов и аз. Пихме за теб и любовника ти и за другите ти любовници, ако имаш такива. Знаеш ли защо? Защото това ме прави свободен.

— Свободен от какво?

— От една малка глупачка, която беше последната пречка пред честолюбието ми! Малка глупачка, на която се страхувах да възразя, да обидя. Всъщност, толкова сте смешни — ти и комунистическият ти герой. Мислех, че той е излъгал, направил е голяма жертва, да ме спаси заради теб. А ти просто си му омръзнала, сигурно е искал да се отърве от теб заради друга уличница. Е, толкова за величието на човешката раса.

— Не е необходимо да говорим за него.

— Още ли го обичаш?

— За теб няма никакво значение, нали?

— Никакво. Абсолютно никакво. Дори няма да те питам дали някога си ме обичала, защото и това вече няма никакво значение. Мисля, че не си ме обичала. Така бъдещето ще бъде по-лесно.

— Бъдещето?

— Ти какво мислиш за бъдещето?

— Аз искам…

— Знам какво искаш! Да си намеря почтена съветска работа, да гния с примуса и купоните и да живея с нещо свещено, което е само в глупавото ти въображение. Твоите идеи за духа, живота, честта, идеи, които са въображаеми и никога не са съществували. Дори никога не трябва да съществуват, защото са по-лоши и вредни от най-лошото проклятие! Приключих с всичко. Ако съм извършил убийство, защо не виждам никаква кръв? Няма нищо лошо в това да пия шампанско, да вечерям с бял хляб, да нося копринени ризи и да се возя в лимузини. И да не мисля за нищо, затова — да живее диктатурата на пролетариата!

— Лео, какво си намислил?

— Заминавам.

— Къде?

— Седни.

Той седна до масата. Ръката му беше в светлия кръг на лампата и тя забеляза колко мъртвешки бяла е тя, с мрежа от сини, безжизнени вени. Вгледа се в ръката му и когато един пръст се размърда, тя седна до него. Лицето й бе равнодушна маска, очите — леко разширени. Той видя, че дългите й мигли — нежни нишки и сенки върху бузите, бяха сухи.

— Морозов е напуснал града — каза той.

— Да?

— Изоставил е Тоня, защото не иска да бъде свързан със следствието. Но й оставил една добра сума, доста добра. Тя отива на почивка в Кавказ и ме помоли да я придружа. Приех тази работа. Вече съм Лео Коваленски, велик съветски жиголо!

— Лео, какво правиш!

Тя скочи и той видя в очите й ужас, оголен и кървящ. Отвори уста и се опита да й се изсмее, но не успя.

— Лео, не и това!

— Знам, тя е стара кучка. Но така е по-добре. Тя има пари и ме иска. Това е само бизнес.

— Ти постъпваш като…

— Не си прави труда да ме оскърбяваш. Аз сам се оскърбих най-добре.

Лео видя, че роклята й се разтърсва и ръцете й са неестествено изкривени назад, сякаш се опитваше да се облегне във въздуха. Надигна се и рече:

— Да не направиш глупостта сега да припаднеш?

Кира изправи рамене и отвърна:

— Не, разбира се. Седни, моля те.

Опря се на ръба на масата със стисната ръка и отново го погледна. Очите му бяха празни и тя се извърна от него, защото почувства, че тези очи са склопени. Промълви:

— Ако бяха те убили в ГПУ, или се бе продал на прекрасна жена, чужденка, млада и очарователна, тогава…

— Не можах да се продам на прекрасна жена, млада и очарователна. Но има надежда — след година може би ще успея.

После стана и се засмя тихо, безразлично:

— Не мислиш ли, че точно ти нямаш право да изразяваш дълбоко морално възмущение? И тъй като и двамата сме еднакви, би ли ми казала защо живееше с мен, докато имаше и него? Харесваше ти да спиш с мен, както другите жени? Или заради парите ми?

Тя също се изправи, застана неподвижна и с усилие запита:

— Кога й каза, че ще заминеш с нея?

— Преди три дни.

— Преди да разбереш за Андрей и мен?

— Да.

— Когато все още си мислил, че те обичам?

— Да.

— И това за теб нямаше значение?

— Не.

— Ако Серов не бе дошъл днес, пак ли щеше да заминеш?

— Да. Само че тогава трябваше да ти обяснявам. Той ми спести това. Затова ти казах, че е добра новина. Сега можем да си кажем сбогом без излишни сцени.

— Лео, моля те, чуй ме внимателно, много е важно, моля те, направи нещо последно за мен и отговори честно на този въпрос: ако знаеше, че те обичам и че винаги съм те обичала и съм ти била вярна през годините, отново ли щеше да заминеш с нея?

— Да.

— А ако трябваше да останеш с мен? Ако беше научил нещо, което би те обвързало към мен, за да продължим заедно да се борим с живота, би ли се опитал да останеш?

— Ако нещо ме обвързваше към теб… не знам, не мога да отговоря. Може би тогава бих направил, каквото другия ти любовник извърши. То също е решение.

— Разбирам.

— Защо ме питаш? Какво би могло да ме обвърже към теб?

Тя го погледна право в очите, вдигна лицето си до неговото, отметна коси от снежнобялото чело и само с устните си изрече с най-голямото спокойствие на живота си:

— Нищо, Лео.

Той седна, сключи ръце, протегна ги, сви рамене:

— Е, това е. Всъщност, мисля, че си чудесен човек. Страхувах се от истерии, плач. Всичко свърши добре. Заминавам след три дни. Дотогава, ако искаш, ще се изнеса.

— Не, аз ще си ида. Тази вечер.

— Защо тази вечер?

— Така предпочитам. За известно време ще живея в стаята на Лидия.

— Нямам много пари, но ще ти ги дам всичките…

— Не.

— Но…

— Моля те, недей. Ще си взема дрехите, само това ми трябва.

Тя си приготвяше куфара с гръб към него, когато той запита:

— Нищо ли друго няма да ми кажеш?

Обърна се към него и спокойно каза:

— Само едно — аз бях сама срещу сто и петдесет милиона души. Загубих.

Кира пристъпи към вратата и тогава той импулсивно, неочаквано избъбри:

— Но ти, ти някога ме обичаше, нали?

— Когато човек умре, близките му продължават да го обичат.

— За кого говориш — за Таганов или за мен?

— Има ли значение?

— Не. Нека ти помогна с куфара по стълбите.

— Не, благодаря. Не е тежък. Сбогом, Лео.

Той взе ръката й и приближи лицето си до нейното. Но тя поклати глава и той просто каза:

— Сбогом, Кира.

Тя излезе на улицата, наклонена леко наляво, дясната й ръка притисната надолу под тежестта на куфара. Ледена мъгла висеше като памук над улицата. Уличният фенер хвърляше болнава, жълта сянка, разпиляна в мрака. Тя изправи гръб и бавно закрачи по бялата земя, скърцаща под краката й. Брадичката й беше успоредна на земята, а погледът — успореден на брадичката.

На трите стреснати, смълчани лица — нейното семейство — Кира тихо разказа всичко. Галина Петровна възкликна:

— Но какво се случи с Лео?

— Нищо. Уморихме се един от друг.

— Скъпо мое дете! Обичаме те и…

— Майко, не се тревожи за мен. Лидия, извинявай за безпокойството, ще нощувам в стаята ти само за известно време. За няколко седмици ще си намеря квартира.

— Разбира се! Винаги ще ти помогнем след всичко, което направи за нас. Но какво ще правиш, след като си намериш квартира?

Тя отговори и отговорът беше изпълнен с яростна решимост:

— Чужбина.

 

 

На другата сутрин гражданката Кира Аргунова попълни формуляр за международен паспорт. Трябваше да чака няколко седмици за отговор.

Майка й простена:

— Кира, това е безумие, истинско безумие! Преди всичко те никога няма да ти дадат паспорт. Няма защо да им показваш, заради социалния ти произход, че искаш да идеш в чужбина. Дори и да ти разрешат, после какво? Чуждите страни приемат руснаци с голямо нежелание, и с право. Ако те приемат — какво ще правиш там? Мислила ли си за това?

— Не.

— Нямаш пари и професия. От какво ще живееш?

— Не знам.

— Какво ще стане с теб в чужбина?

— Не ме интересува.

— Тогава защо го правиш?

— Искам да се махна оттук.

— Там нямаш приятели и бъдеще, нямаш цел.

— Искам да се махна оттук.

 

 

Вечерта, преди да замине, Лео дойде да се сбогува. Лидия ги остави сами в стаята.

Той каза:

— Не мога да замина, след като се разделихме по този начин. Искам да се сбогувам, но ако ти имаш нещо против…

— Не, радвам се, че си тук.

— Моля те да ми простиш за думите ми онази нощ. Нямах право да ги изричам. Нямам право да те виня за нищо. Ще ми простиш ли?

— Няма за какво да ти прощавам.

— Исках също да ти кажа, че… няма много за казване… но толкова преживяхме заедно и…

— Да, Лео.

— Без мен ще си по-добре.

— Не се безпокой, ще се справя.

— Ще се върна в Петроград и отново ще се видим. Ще се видим след години, а годините променят всичко, нали?

— Да, Лео.

— Когато отново се срещнем, няма да приемаме толкова сериозно нещата. Ще бъде интересно да си спомним за нашето общо минало, нали? Кира, отново ще се видим, аз ще се върна.

— Ако си жив и ако не забравиш.

Той се сгърчи, като агонизиращо в последни конвулсии животно, изритано от нейния крак. Прошепна с побелели устни:

— Кира, моля те, недей…

Тя знаеше, че това са последните конвулсии, затова отвърна:

— Няма.

Целуна я по топлите, нежни устни, които отвърнаха на целувката му.

После си отиде.

 

 

Тя трябваше да чака няколко седмици. Вечерите Александър Дмитриевич се връщаше от работа, изтръскваше галошите си в антрето и грижливо ги избърсваше със специален плат. Галошите му бяха нови и скъпи.

След вечеря, ако нямаше друга работа, той сядаше в ъгъла с празен дървен панел в ръка и търпеливо го облепваше с етикети от кибритени кутийки. Събираше етикетите и ревниво ги съхраняваше в заключено чекмедже. През нощта ги подреждаше внимателно на масата, като се опитваше да ги съчетае в цветове и фигури. Беше завършил вече един панел, огледа го и измърмори със задоволство:

— Прекрасен е. Сигурен съм, че в Петроград никой няма такова нещо. Кира, какво мислиш, да сложа ли две жълти и едно зелено в ъгъла, или само три жълти?

— Зеленото е по-подходящо, татко.

Галина Петровна се връщаше от работа, хвърляше тежкото си куфарче на стола в антрето. Дръпваше слушалката на телефона, който беше уредила да инсталират и започваше бързо да говори, докато сваляше ръкавиците си и разкопчаваше палтото:

— Другарят Федотов? Тук е другарката Аргунова. Имам предложение за училищното представление… да изобразим как Чембърлейн смазва британския пролетариат така: един от едрите ученици, с червена риза, да легне на пода, върху него ще сложим масата… добре само единия крак, а един от дебелите ученици ще играе Чембърлейн с копринено бомбе… той ще седи до масата и ще яде пържола… не е нужно да е истинска пържола, може да е от картон…

След това тя бързо вечеряше с вечерния вестник до нея. Скачаше с очи в часовника, преди да се нахрани, лепваше пудра на носа си, грабваше куфарчето и побягваше на събрание в съвета. В редките случаи, когато оставаше вкъщи вечер, тя разхвърляше книги и изрезки от вестници на масата в трапезарията и започваше да пише доклад за кръжока по марксизъм. Вдигаше глава и разсеяно мигаше:

— Кира, знаеш ли коя година е Парижката комуна?

— 1870, майко.

Лидия работеше нощем. През деня репетираше „Интернационала“, „Вий жертва паднахте“ и песента за червената кавалерия на рояла, който не беше акордиран повече от година. Когато я молеха да свири старите и любими класически пиеси, тя отказваше категорично и упорито, глупаво стиснала устни. Но понякога неочаквано сядаше до пианото и свиреше ожесточено, с часове, без да спира. Свиреше Шопен, Бах, Чайковски. Пръстите й изтръпваха, тя започваше да плаче и ридае и да хълца на пресекулки — безсмислено, като дете. Майка й, без да й обръща внимание, казваше: „Това е поредният пристъп на Лидия“.

Кира лежеше на дюшека на пода, когато Лидия се връщаше от работа. Дълги минути бяха необходими на сестра й да се съблече и да каже безкрайните си молитви пред иконите в ъгъла. Някои вечери тя сядаше до Кира на дюшека и трепереща в мрака в дългата бяла нощница, доверчиво й разказваше: „Кира, вчера имах видение от небето. Пророчески глас ми заяви, че спасението идва. Идва краят на света и властта на Антихриста. Но аз знам, че Съдният ден наближава. Така ми беше казано“. Дебелата плитка на гърба и подутите й очи проблясваха на светлината на уличната лампа, умореното лице със сухи бръчици в ъглите на устата се поклащаше заедно с изсушените й, възлести ръце, които вече не изглеждаха млади.

Тя шепнеше трескаво и не очакваше нищо, освен присмех от Кира. Не гледаше към нея и не беше сигурна дали я слуша. Трябваше обаче да говори и да се надява, че човешки уши чуват думите ѝ.

— Има един старец, Божий странник. Аз го видях, Кира. Но, моля те не казвай на никого, защото ще ме изгонят от организацията. Той е Избраникът на Бога и го знае. Той казва, че е предречено в Светото писание. Ние ще бъдем наказани заради греховете си, както Содом и Гомор. Но скръбта и страданието са само изпитание за душите на праведните. Само чрез страдание и дълго търпение ние ще станем достойни за Божието царство.

— Няма да кажа на никого. Но ти си лягай, защото си уморена и тук е студено.

 

 

През деня Кира развеждаше екскурзианти в Музея на революцията. Вечер четеше стари романи в гостната. Рядко говореше и ако някой се обръщаше към нея, тя отговаряше тихо и равно. Гласът й сякаш бе замръзнал на една октава. Майката неловко си мислеше, че би искала да види дъщеря си гневна, но това никога не се случи. Веднъж Лидия изпусна ваза, която се разби с трясък на пода. Галина Петровна се стресна и извика, Александър Дмитриевич потрепери и примигна. Кира бавно вдигна глава и се взря пред себе си — тя нищо не бе чула.

В очите й нещо се събуди, когато един ден на път за вкъщи спря пред витрината на чуждестранната книжарница на „Литейни“. Погледна замислено ярките обложки с радостни, накривени, чужди букви, певици, мятащи дълги, блестящи крака, колони с прожектори и дълги черни лимузини. Но всяка вечер, методично, като счетоводител, държеше молив в треперещите си пръсти и задраскваше датите на календара над дюшека.

Властите отказаха на Кира международен паспорт. Тя прие новината с тихо примирение, което разтревожи майка й. Галина Петровна би предпочела дъщеря и да реагира с бурен гняв.

— Слушай, Кира, нека да говорим разумно — каза тя решително и тръшна вратата, за да останат двете сами, — искам да знаеш, че няма да ти разреша да кроиш някакви безумни планове. Ти си моя дъщеря и аз имам право да знам. Ти разбираш какво ще се случи, ако се опиташ… ако дори помислиш да напуснеш незаконно страната.

— Никога не съм казвала това.

— Да, но аз те познавам. Знам какво мислиш. Знам каква безразсъдна глупост си способна да извършиш. Слушай, вероятността да минеш границата е едно към сто. Ще имаш късмет, ако те застрелят там. Би било много по-лошо, ако те заловят и те върнат. И ако все пак успееш да прекосиш границата, вероятността да умреш в снежните бури в гората е сто към едно.

— Майко, защо да говорим за това?

— Имай предвид, че ако трябва да те окова, за да те задържа тук, ще го направя. В края на краищата лудостта трябва да бъде ограничавана. Какво искаш? Какво й е лошото на тази страна? Вярно е, че нямаме лукс, но и там няма да го намериш. Там най-много да станеш прислужница, и това е не е сигурно. Русия е точно страната за млади хора. Знам колко си безумно упорита, но ще трябва да свикнеш. Виж ме, аз се приспособих на моята възраст и мога да кажа, че съм щастлива. Ти си още незряла и не можеш да взимаш решения, които ще разрушат живота ти, преди да е започнал. Ще надживееш глупавите си идеи, защото за всеки има възможност в нашата велика страна.

— Майко, не споря с теб, нали? Затова, моля те, нека да прекратим това.

Скоро след този разговор Кира започна да закъснява вкъщи. Срещна се няколко пъти с непознати в тъмни, странични улици, изкачи се крадешком по тъмни стълби през коридори с неосветени прозорци. Банкноти се плъзнаха в невидими ръце, тихи думи бяха прошепнати в ухото й. Тя научи, че няма достатъчно пари, за да избяга с кораб и че това би било по-опасно. Научи, че за нея е по-добре сама да се спаси, пеша, през границата с Латвия, за което ще й трябват бели дрехи. Хората са го правили и преди, облечени в бяло, пълзейки през снега в зимните нощи. Тя продаде часовника си и плати за името на гарата и селото, където трябваше да слезе. Плати за парче хартия с карта на мястото, където можеше да пресече границата. Продаде коженото палто, подарък от Лео, за да купи подправено разрешение за пътуване из страната.

Продаде запалката, копринените чорапи, френския парфюм, всичките си нови обувки и рокли. Вава Миловская купи роклите. Тя пристигна, като се поклащаше и тътреше в тежките си, износени филцови ботуши. Отпред на дрехата си имаше мазна кръпка, косата й бе несресана, лицето подпухнало, бяла пудра бе засъхнала на носа. Под очите си имаше плътни сини торбички. Свали тромаво дрехите си, за да пробва роклите. Лидия забеляза подутината на някога стройната й талия и извика с изненада:

— Вава, скъпа, вече се е случило!

— Ще имам бебе — равнодушно отвърна тя.

— Скъпа, поздравления! — плесна с ръце Лидия.

— Трябва да внимавам с какво се храня и всеки ден да се разхождам. Когато се роди, ще го запишем в пионерската организация.

— Не, Вава!

— Защо? Детето трябва да има шанс в живота, трябва да ходи на училище, може би ще учи в университета. Какво да правя, да го отгледам като несретник? Но какво значение има, кой знае кое е правилно и кое не? Аз не знам вече и не ме интересува.

— Вава, това е твоето дете!

— Все едно… след като се роди, трябва да си намеря работа. Коля работи и то ще бъде дете на служители на съветската власт. Може би след години ще го приемат в комсомола… Кира, тази черна кадифена рокля е прекрасна, изглежда, че е от чужбина. Знам, че за мен е тясна, но след раждането може би ще възстановя фигурата си, казват, че е възможно… разбира се, заплатата на Коля не е голяма и аз не искам нищо от баща ми, но той ми подари за рождения ден петдесет рубли…

Тя купи кадифената рокля и две други.

На майка си Кира обясни:

— Няма нужда от тези рокли, никъде не ходя. Освен това не ги искам.

— Защото са спомени?

— Да, защото са спомени.

Въпреки че продаде всичко, не й останаха много пари. Съзнаваше, че ще й трябва всяка рубла. Не можеше да си позволи бяло палто, но имаше бялата меча кожа, която беше купила отдавна от Василий Иванович. Тайно я занесе на шивач и му поръча да ушие палто. Палтото се оказа къс до коленете жакет. Нямаше пари за бяла рокля, от каквато имаше нужда. Но пазеше бялата дантелена сватбена рокля на майка си. Започна да белосва с вар филцовите си ботуши в кухнята, когато беше сама вкъщи. Купи чифт бели ръкавици с един пръст и бял вълнен шал. Купи и билет за влака за град, далеч от границата с Латвия.

Накрая заши малкото руло с банкноти в хастара на белия кожен жакет. Парите щяха да й трябват, ако минеше през границата.

Тя излезе в един сив следобед, когато в къщата нямаше никой. Не се сбогува, не остави писмо. Слезе по стълбите и излезе на улицата, като че ли отиваше до магазина на ъгъла. Носеше старото си палто със сплъстена кожена яка. В ръката си държеше малък куфар с белия жакет, сватбената рокля, ботушите, ръкавиците и шала.

Отиде пеша до гарата. Кафеникава мъгла беше увиснала над покривите и минувачите се превиваха под вятъра с ръце под мишниците. Плакатите бяха покрити със стъкло от бял мраз, бронзовите куполи на църквите смътно проблясваха в сребърносивия въздух. Над земята се въртяха малки снежни вихрушки и керосиновите лампи във витрините топяха поточета по замръзналите прозорци.

От ъгъла се дочу тих глас:

— Кира!

Тя се обърна и видя Василий Иванович. Той стоеше под уличния фенер, прегърбен в старото си палто с яка, вдигната до червените му уши. Вратът му беше увит с шал, на раменете си държеше поднос с кожени презрамки, пълен с тубички захарин.

— Добър вечер, чичо Василий.

— Къде заминаваш с този куфар?

— Как си, чичо?

— Добре съм, дете. Сигурно мислиш, че това е странна работа за мен, но не е толкова лоша. Всъщност нямам нищо против да я върша. Ела ни на гости някой ден.

— Аз…

— Мястото, където живеем не е нещо особено, в една стая сме с друго семейство, но се справям. Ася ще се радва да те види, тя е чудесно дете.

— Да, чичо.

— Такава радост е да я гледам всеки ден как расте. Добре се учи, помагам й с уроците. Нямам нищо против да стоя тук по цял ден, защото знам, че тя е вкъщи, когато се върна. Не всичко е изгубено, защото имам Ася, тя има бъдеще и е много умна.

— Да, чичо.

— Чета вестници, когато имам време. В света се случват много събития. Човек, ако има търпение, може да вярва и да чака.

— Чичо, искам да знаеш, че ще им кажа, там, където отивам, ще им разкажа за всичко, ще викам за помощ и може би някой някъде ще чуе, ще разбере…

— Кира, къде отиваш?

— Ще ми продадеш ли тубичка захарин?

— Ще ти я подаря, няма да ти я продам, вземи, скъпа.

— Не, ще купя захарин, защото така или иначе ми трябваше — излъга тя, — не искаш ли да ти бъда клиент, може би ще ти донеса щастие?

— Добре, дете.

— Ще взема ето тази тубичка с големите кристали.

Тя пусна монетата в ръката му.

— Довиждане, чичо.

— Довиждане, Кира.

Тя отмина, без да поглежда назад, и закрачи през здрачни, сиви и бели улици, под посивели знамена, които някога са били червени, приковани за ронещи се стени. Мина през широк площад със святкащи и подскачащи в мъглата трамвайни светлини. Сетне пристъпи, без да се обръща, по ледените стълби на гарата.