Айн Ранд
Ние, живите (19)

III

Три дни по-късно, следобед, звънецът на входната врата иззвъня. Кира полуотвори вратата, на която беше монтирана предпазна верига. На площадката стоеше едра жена в елегантно, скъпо палто. На полегатото й лице с решителна остра брадичка беше изписана достойна, показно грациозна въпросителна. Лицето завършваше в набита, бяла шия, пълните й, леко отворени устни, разкриващи силни бели зъби, бяха намазани с яростен пурпур. С ръка, почиваща върху богат зелен шал жената изрече провлечено, със съзнателно изящество:

— Тук ли живее Лео Коваленски?

Кира погледна с изумление към диамантените пръстени, светещи на късите, бели пръсти и отговори:

— Да, защо?

Без да сваля веригата тя се втренчи в непознатата.

— Искам да го видя — каза жената тихо и натъртено.

Кира я пусна в апартамента и жената мина край нея, като присви очи внимателно и с любопитство.

Лео се надигна с учудена гримаса, когато двете влязоха в стаята. Тя протегна ръцете си в театрален поздрав:

— Лео! Възхитена съм да те видя отново! Спомних си как те заплаших, че ще те издиря и наистина възнамерявам да ти досаждам.

Без да се усмихва в отговор на нетърпеливия й смях, той се поклони официално:

— Кира, това е Антонина Павловна Платошкина — Кира Александровна Аргунова.

— О, Аргунова? — рече с облекчение Антонина Павловна, сякаш едва сега разбра, че Кира и Лео са с различни имена.

Тя протегна ръка в права линия с отпуснати пръсти, като че ли подаваше ръка на мъж и очакваше да я целунат.

— С Антонина Павловна бяхме съседи в санаториума — обясни Лео.

— Трябва да се оплача, че той беше крайно невъзпитан съсед — засмя се дрезгаво тя, — не ме изчака, а така исках да пътуваме заедно. Не ми даде номера на апартамента, поради което с огромни трудности успях да го измъкна от Управдом. Тези хора са част от неизбежните проблеми на нашето време и ние, интелектуалците, трябва да ги изтърпим с чувство за хумор.

Тя свали палтото си. Беше облечена в семпла черна рокля от нова, скъпа коприна по последната мода. На ушите си носеше чуждестранни обици от зелена пластмаса. Косата й беше безмилостно сресана назад и откриваше високо чело и две гладки, лъскави къдрици, залепени за бузите й, покрити плътно с бяла пудра. Косата й, в невероятно оранжево, с нишки от великолепен кехлибар, се люшкаше като махало и удряше стомаха й, когато се движеше. Роклята й, опъната по тялото, се спускаше върху широки бедра и тежки нозе с тънки глезени и твърде малки стъпала, които сякаш се огъваха под огромното бреме. Тя седна и коремът й се успокои в широка гънка над скута.

— Кога се върна, Тоня?

— Вчера. Но какво пътуване беше! — въздъхна тя. — Тези съветски влакове! Мисля, че загубих всичко, придобито в санаториума. Лекувах нервите си там — обясни тя с брадичка към Кира — всички чувствителни хора днес са зле с нервите. Крим обаче, това чудесно място спаси живота ми.

— Крим е много красив — съгласи се Лео.

— Но той изгуби чара си, след като ти си отиде. Лео беше най-очарователният пациент в скучния санаториум и всички се възхищаваха от него, съвсем платонично, скъпа, не се безпокой — намигна тя към Кира.

— Не се безпокоя.

— Лео беше много мил и ми помогна да освежа френския си. В тези сиви дни за мен е истинско облекчение, че се запознах с човек като него. Лео, трябва да ми простиш, разбирам, че може би съм нежелан гост, но не очаквай от мен да се откажа от възхитително приятелство в този отвратителен град с толкова малко истински хора!

— Но, Тоня, много се радвам, че си направи труда да ме откриеш.

— И тези хора наоколо! Познавам много от тях, срещаме се, говорим, стискаме си ръцете. Това обаче не означава нищо, освен празен физически жест. Кой от тях познава дълбоката същност на духа и реалния път на живота ни?

Незабележимата ленива усмивка на Лео не беше пълна с разбиране, но той каза:

— Човек може да забрави за неприятностите си, ако е погълнат от работа, обаче и това се контролира в наше време.

— Абсолютно вярно! Съвременната културна жена е органически неподвластна на леността. Аз имам огромна програма за следващата зима — възнамерявам да изучавам древния Египет.

— Какво? — запита Кира.

— Древният Египет. Искам да овладея духа на Египет в пълна степен. В далечните култури има дълбока същност и тайнствена връзка с настоящето, която ние, модерните хора не съзнаваме изцяло. Сигурна съм, че в предишното си превъплъщение… интересуваш ли се от теософия, Лео?

— Не.

— Естествено аз ценя мнението ти, но се потрудих задълбочено да изуча и анализирам това учение. В него има трансцендентална истина, което обяснява много от необикновените проявления на съществуването ни. Несъмнено аз съм от натурите, копнеещи за мистичното. Но не мислете, че съм старомодна. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че уча политическа икономия.

— Така ли, Тоня? Защо?

— Човек трябва да бъде в крак с времето си. За да критикувам, трябва да го познавам. Политикономията ме изненада, много е интересна. Има някаква романтика в труда, пазарите и машините. Впрочем чете ли последното томче стихове на Валентина Сиркина?

— Не.

— Съвършено възхитително, такава дълбочина на чувствата и въпреки това напълно, абсолютно модерно! Има стих за, как беше, за сърцето от азбест, което остава студено в пещта на емоциите, прекрасно.

— Признавам, че никога не чета съвременните поети.

— Ще ти дам книгата, Лео. Знам, че ще я разбереш и оцениш. Сигурна съм, че Кира Александровна също ще я хареса.

— Благодаря ви, но никога не чета поезия — обади се Кира.

— Наистина? Колко странно! Сигурна съм, че обичате музиката?

— Слушам фокстрот.

— Така ли? — усмихна си снизходително Антонина Павловна.

Когато се усмихваше, брадичката й се издаваше напред, челото се накланяше назад, а устните се отваряха бавно, неудобно и се плъзгаха настрани.

— Като стана дума за музика — обърна се тя към Лео, — това е също важна част от зимната ми програма. Накарах Коко да ми обещае ложа за всички концерти на Държавната филхармония. Бедният Коко! Той е истински артист по душа, ако знаеш как се държиш с него. Страхувам се обаче, че в ранните му години не са го възпитали в любов към симфоничната музика. Вероятно няма да съм сама в ложата. Ето една чудесна идея — ти можеш да идваш с мен Лео… разбира се, и Кира Александровна — прибави тя и кимна към Кира.

— Благодаря ти, Тоня, но за съжаление няма да имаме много време за това през зимата.

— Лео, скъпи, знаеш, че те разбирам — разпери тя съчувствено ръце, — финансовото ви положение е… тези времена не са за човек като теб. Но не губи смелост, имам връзки, Коко не може нищо да ми откаже. Беше му крайно неприятно, че заминах за Крим, толкова му липсвах, няма да повярваш колко ми се зарадва. Отдаден е на мен като съпруг, всъщност дори повече. Бракът е остарял предразсъдък, както знаеш — прибави Тоня и се усмихна на Кира.

— Сигурен съм, че престоя в Крим ти е помогнал — бързо и студено каза Лео.

— Няма друго такова място! Невероятен рай, с тъмното, кадифено небе, диамантените звезди, морето и тази божествена лунна светлина! Знаеш ли, чудех се защо беше равнодушен към тази магия, реших, че не си романтик. Но сега, разбира се, знам причината.

Тя хвърли бърз поглед към Кира. Погледът й застина, закован във втренчените очи на другата. Устните на Антонина Павловна се разтегнаха в ледена усмивка и тя се извърна с въздишка:

— Странни същества са мъжете. Необходима е цяла наука, за да ви разгадае човек и това е първостепенно задължение на всяка истинска жена. Изучих тази наука в горчивата класна стая на всекидневието — устата й уморено потрепна и тя презрително сви рамене, — познавам герои, офицери от бялата армия, познавам и железни, жестоки комисари, открито си признавам — изсмя се пронизително Антонина Павловна — и какво от това? Нали сме съвременни хора… познавам и много други, които не ме разбраха, но няма значение, прощавам им. Както знаете — noblesse oblige^[1].

Докато те говореха, Кира седеше на облегалката на фотьойла с очи в старите пантофи и разглеждаше ноктите си. Навън беше тъмно, когато Антонина Павловна погледна часовника си, обсипан с брилянти:

— Колко е късно! Чудесно е, че не забелязах колко е часът. Трябва да бързам за вкъщи. Коко сигурно е изпаднал в меланхолия без мен, бедното дете. — Тя взе от чантата си огледалце, хвана го деликатно с два пръста, провери внимателно с присвити очи лицето си и залепи червеникаво петно на устните си с четчица, която извади от алено шишенце.

— Възхитително нещо, безкрайно по-хубаво от червилото — обясни тя и показа шишенцето на Кира, — забелязах, че не използвате червило, скъпа. Като жена настоятелно ви го препоръчвам. Жените никога не трябва да занемаряват външния си вид. Особено, ако имат такава ценна собственост — засмя се тя приятелски-интимно.

До входната врата Антонина Павловна се обърна към Лео:

— Не се безпокой за зимата, имам връзки… Коко познава най-високопоставените… дори ме е страх да им спомена имената. Той е като пластилин в ръцете ми. Трябва да се запознаеш с него, ние можем да направим много за теб, Лео. Ще се погрижа великолепен млад мъж като теб да не се изгуби в съветското блато.

— Благодаря ти, Тоня, оценявам интереса ти, но не съм изгубен, не още.

— Какво точно е положението му? — внезапно запита Кира.

— На Коко? Той е официално заместник-директор на Компанията за производство на храни — понижи глас тя, намигна и се изкикоти тайнствено.

После размаха ръка и брилянтите блеснаха като светкавица под електрическата крушка:

— Au revoir, mes amis^[2]. До скоро.

— Лео, изненадана съм — рече с изумление Кира, като затвори вратата и пусна веригата.

— От какво?

— От това, че познаваш такава неописуема…

— Аз не нападам приятелите ти.

Минаха през стаята на Мариша, която беше седнала до прозореца с учебник в ръка. Тя вдигна любопитни очи към Лео, учудена от тона му. Прекосиха стаята и Лео тръшна вратата след тях.

— Можеше поне да бъдеш любезна.

— Какво значи това?

— Можеше да казваш поне по няколко думи на час.

— Тя не беше тук, за да говори с мен.

— Не съм я канил, не ми е приятелка, няма защо да го приемаш толкова трагично.

— Лео, къде намери това нещо?

— Това нещо беше в санаториума, където бях и аз, и имаше чуждестранни книги, което е истински подарък, ако трябва да четеш по цял ден съветските боклуци. Така се запознахме. Какво лошо има?

— Не разбираш ли какво иска тя?

— Естествено, но да не би наистина да се страхуваш, че ще го получи?

— Лео!

— Добре, не мога ли само да говоря с нея? Тя е безобидна глупачка, която се опитва да бъде личност. И наистина има връзки.

— Но да се свързваме с такъв човек…

— Не е по-лоша от червените негодници, с които се налага да се свързваме. Тя поне не е от тях.

— Както искаш.

— Кира, забрави, тя повече няма да дойде.

Неочаквано той й се усмихна топло, с блеснали очи, сякаш нищо не се е случило. Тя се предаде и с ръце на раменете му прошепна:

— Нима не разбираш, Лео? Нито един от този вид дори не трябва да смее да те погледне.

Той се засмя и я погали по бузата:

— Нека гледа, няма да ме нарани.

Лео каза:

— Искам веднага да пишеш на чичо си в Будапеща, за да му благодариш и да му кажеш повече да не ни изпраща пари. Сега съм добре и ще се справим сами. Записах точната сума, която ми изпрати в Крим. Записваш ли колко точно си изхарчила тук, както те помолих? Трябва да му върнем парите. Дано да е търпелив, защото никой не знае колко време ще е необходимо.

— Да, Лео — промълви тя, без да го гледа.

Той забеляза златния й часовник и запита намръщено:

— Откъде го имаш?

— Подарък е… от Андрей Таганов.

— О, така ли? Вече приемаш подаръци от него?

— А защо не? — нахвърли се тя предизвикателно, но после умолително прибави:

— Подаръкът е за рождения ми ден, не можех да го обидя.

Той сви пренебрежително рамене:

— Няма значение, това е твоя работа. Но аз бих се чувствал неудобно да нося нещо, платено с парите на ГПУ.

Тя беше вече скрила златната запалка, копринените чорапи и парфюма. За червената рокля обясни, че е ушита във връзка със завръщането му и той се учуди защо не обича да я носи.

Кира прекарваше по-голямата част от деня в Зимния дворец, като разказваше на зяпналите екскурзианти: „… дълг на всеки съвестен гражданин е да се запознае с историята на революционното движение, за да стане обучен, просветен борец в редиците на световната революция, а това е върховната ни цел“.

Вечер тя понякога му казваше: „Трябва да изляза, обещах на Ирина“ или „Наистина трябва да изляза тази вечер, има събрание на екскурзоводите“. Но той я убеждаваше да остане вкъщи.

Оглеждаше се в огледалото и се питаше защо хората твърдят, че очите й са ясни и почтени. Вечерите не можеше да откъсне поглед от Лео, да насити глада си с него. А той седеше тихо и удобно във фотьойла или крачеше из стаята. Гледаше очертанията на гърба му, застанал до прозореца, с пръсти на кръста и тяло, леко отметнато назад, опряно на ръцете му. На загорелия му врат под тъмната, разрошената коса се виждаше изпънат мускул, вълнуващ намек за незримото лице. Тя се надигаше и колебливо плъзгаше ръката си по твърдото сухожилие на врата му, без дума и целувка.

Сетне, със студено учудване, си казваше, че и друг мъж я очакваше и мислеше за нея някъде в града. Тя разбра, че трябва да се срещне с Андрей. Една вечер облече червената рокля и каза на Лео, че е обещала да иде при семейството си.

— Може ли да дойда с теб? — запита той. — Не съм ги виждал, след като се върнах, и им дължа посещение.

— По-добре не сега, Лео…, майка ми е… толкова променена… знам, че няма да се харесате — отговори спокойно Кира.

— Тази вечер ли трябва да идеш? Мразя да съм сам без теб тук, толкова дълго бяхме разделени.

— Обещах им да ги видя тази вечер. Няма да се бавя.

Тя слагаше палтото си, когато звънеца на входната врата иззвъня.

Мариша отвори вратата и те чуха гласа на Галина Петровна да се лее из стаята и да се приближава към тях:

— Радвам се, че са вкъщи. Сигурно посещават други хора и не обръщат внимание на старите си родители…

Галина Петровна влезе първа, следвана от Лидия и Александър Дмитриевич, който тътреше крака.

— Лео, скъпо дете! — извика Галина Петровна, втурна се и го целуна по двете бузи. — Така съм щастлива да те видя! Добре дошъл в Ленинград!

Лидия се здрависа сковано, свали шапката си, седна тежко, почти рухна в стола и зарови ръце във фибите си. Дълъг кичур бе паднал в безгрижна топка на врата й. Тя се загледа скръбно в пода, бледа и без пудра, с блестящ нос.

Александър Дмитриевич измърмори:

— Радвам се да те видя, момчето ми — и потупа несигурно Лео по рамото с плах, уплашен поглед на преследвано животно.

Кира хладнокръвно ги изгледа и рече уверено:

— Защо дойдохте? Точно се подготвях да дойда у вас, както обещах.

— Както… — започна Галина Петровна, но Кира я прекъсна: — След като сте тук, няма значение, съблечете се.

— Толкова съм радостна, че си вече здрав, Лео, чувствам те като мой син, ти наистина си ми като син, всичко друго е буржоазни предразсъдъци.

— Майко, какво говориш! — възрази безпомощно Лидия.

Галина Петровна се настани удобно във фотьойла, съпругът й седна виновно на ръба на стола до вратата.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза учтиво Лео — единственото ми извинение, за това, че не ви посетих е…

— Кира — завърши вместо него майка й, — знаеш ли, че ние я видяхме само три пъти, докато ти отсъстваше?

— Кира, има писмо за теб — изведнъж се обади Лидия.

Гласът на Кира леко потрепери:

— Писмо?

— Да, днес се получи.

На плика нямаше обратен адрес, но тя позна почерка. Захвърли равнодушно писмото на масата.

— Няма ли да го отвориш? — погледна я Лео.

— Не е спешно — отговори равно тя.

— Лео, какви са плановете ти за зимата? — със силен, ясен глас се намеси Галина Петровна. — Навлизаме в интересна година, има много възможности, особено за младежта.

— Много… какво?

— Има толкова сфери на дейност! Съвсем не е както в умиращите, упадъчни европейски градове, където хората робуват цял живот за нищожни заплати и водят жалко съществуване. Тук всеки от нас може да бъде полезна, творческа частица от едно велико общество; да не хаби силите си, за да задоволи низкия си глад, а за да допринесе за гигантското строителство на бъдещето на човечеството.

— Майко, кой ти написа тази реч?

— Кира, ти действително си не само непочтителна към майка си, но и влияеш лошо на Лео.

— Не бих казал, че това е причина за безпокойство, Галина Петровна.

— Лео, надявам се, че си съвременен човек и ще надживееш предразсъдъците, които всички споделяхме. Трябва да призная, че съветското правителство е единственото прогресивно в света. То оползотворява напълно човешките ресурси — дори и възрастна жена като мен, която е била безполезна цял живот, сега може да се труди творчески. А за млади хора като теб…

— Къде работите, Галина Петровна? — запита Лео.

— Не знаеш ли? Преподавам в трудово училище, преди ги наричаха гимназии. Преподавам шев и кройка, както и изящна бродерия. Всички съзнаваме, че практически предмет като шев и кройка е много по-важен за малките ни подрастващи граждани, отколкото мъртви, безполезни предмети, като латински език например, изучаван в буржоазното минало. А какво да кажа за нашите методи на обучение? Ние сме векове пред Европа. Например да вземем комплексния метод на обучение, който…

— Майко, Лео едва ли се интересува от това — уморено каза Лидия.

— Глупости! Лео е модерен млад човек. Методът, който използваме сега, е… но какво се правеше в миналото? Децата трябваше механично да учат наизуст сухи, несвързани предмети — история, физика, аритметика, които нямаха никаква взаимовръзка. Какво правим сега? Използваме комплексния метод. Миналата седмица например предметът беше „фабрика“. Всеки учител трябваше да изготви урока си около този централен предмет. В урока по история се преподаваше за растежа и развитието на фабриките, по физика децата учиха за фабричните машини, по аритметика учителят им даде задачи за производството и употребата на произведените стоки, в урока по рисуване децата рисуваха вътрешността на фабрика. В моя урок правихме блузи и работни комбинезони. Не виждате ли преимуществата на този метод и незаличимото впечатление, което оставя в съзнанието на децата? Блузи, работни комбинезони, вместо обучение на суха теория за шевове и кръпки.

Лидия безразлично отпусна глава, беше слушала тази реч много пъти.

— Радвам се, че харесвате работата си, Галина Петровна — вметна Лео.

— Аз се радвам, че получаваш купони — усмихна се Кира.

— Да, така е — гордо заяви тя, — несъмнено разпределението на благата не е съвършено и наистина слънчогледовото олио, което купих миналата седмица, беше гранясало и не го използвахме, но сега сме в преходен период на…

— Изграждане на държавата! — бързо извика Александър Дмитриевич, който си беше научил добре урока.

— А вие какво работите, Александър Дмитриевич? — запита отново Лео.

— Аз работя, да, работя за съветската власт! — стресна се той и отбранително се приведе напред, сякаш са готвеше да скочи.

— Работата на Александър не е толкова отговорна като моята — провлече Галина Петровна — той е счетоводител в един съвет, някъде на Василевския остров. Всеки ден пътува толкова дълго! И какъв точно е този съвет, Саша? Но, както и да е, получава купони за хляб, въпреки че дори за него не стигат.

— Но нали работя — протестира нерешително Александър Дмитриевич.

— Купоните, които аз получавам, са за повече храна, защото работя в престижен колектив от педагози и съм обществено активна. Лео, знаеш ли, че бях избрана за заместник-секретар на учителския комитет? Удовлетворена съм от факта, че сегашното правителство възнаграждава лидерските качества. Изнесох реч по методологията на съвременното обучение на събрание в нашата организация. Лидия изсвири прекрасно „Интернационала“ на пианото.

— Да, „Интернационала“ — унило повтори Лидия, — аз работя като музикален директор и корепетитор в Клуба на работника. В края на месеца получавам килограм хляб, пари за трамвайни билети и понякога малко пари.

— Лидия не е гъвкава — отбеляза Галина Петровна.

— Изпълнявам „Интернационала“, червеният погребален марш „Вий жертва паднахте“, както и песни на клуба. Ръкопляскаха ми, когато изпълних „Интернационала“ на събранието след речта на майка.

Кира несигурно стана, за да приготви чай. Напомпа примуса, сложи чайника и се загледа замислено в пламъка. Сред съскането на примуса, гръмкият глас на Галина Петровна високо и монотонно, като пред ученици разясняваше:

— Да, два пъти, представете си. Две похвали в ученическия стенвестник, като една от трите най-съвременни и съвестни педагози… да, имам известно влияние. Когато онази нахална учителка се опита да избяга от час, веднага беше уволнена… и бъди сигурен, че се изказах по този въпрос…

Кира не чу останалото. Очите й, пълни с догадки, бяха в писмото на масата. Разнесе се пронизителният глас на Лидия: „… Духовно утешение, знам… това ви се разкри, има тайни, недостъпни за нас, смъртните. Спасението на свещената Рус ще дойде от вярата, така е предречено. Чрез търпение и дълго страдание ще се спасим от греховете си…“

Зад вратата Мариша нави грамофона и пусна „Джон Грей“. Това беше нов запис и бързите, леки ноти весело се залюляха в остри, къси ритми:

Джон Грей

бе дързък и смел,

а Кити — хубава без предел…

Кира седна и опря брадичката си с ръце. Сиянието от пламъка на примуса потрепна и освети ноздрите й, тя се усмихна едва доловимо и каза неочаквано:

— Харесвам тази песен.

— Това ужасно, вулгарно нещо, постоянно звучи отвсякъде, повръща ми се от него — задъха се Лидия.

— Да…, дори и да звучи постоянно, ритъмът е приятен… насечен, като нитове, забивани в стомана.

Кира изрече тези думи тихо, обикновено, някак безпомощно, както рядко се обръщаше към семейството си. Вдигна глава и ги погледна — никога не бяха я виждали такава. Очите й бяха пълни с молба и болка.

— Все още мислиш за инженерството, нали? — запита Лидия.

— Да, понякога — прошепна Кира.

— Не разбирам какво става с теб, дете — избоботи Галина Петровна, — винаги си недоволна. Имаш чудесна работа, лесна и добре платена, а се терзаеш за някаква детинщина. Екскурзоводите, както педагозите, днес се считат за не по-малко важни от инженерите. Това е почетна и отговорна работа и има значителен принос в общественото строителство, защото е по-вълнуващо да строиш сгради от човешки умове и идеологии, отколкото от тухли и стомана.

— Сама си виновна, винаги ще бъдеш нещастна, тъй като отхвърляш утехата на вярата — отбеляза Лидия.

— Нищо няма смисъл, Кира — въздъхна Александър Дмитриевич.

— Кой е казал, че съм нещастна? — звънко и остро се обади тя, изправи рамене и запали цигара от пламъка на примуса.

— Кира винаги е била неуправляема, но мисля, че сега е времето да слезе на земята — обобщи Галина Петровна.

— Какви са плановете ти за зимата, Лео? — вяло попита Александър Дмитриевич, сякаш не очакваше отговор.

— Никакви, нямам планове и за всички следващи зими.

— Сънувах гарван и заек. Заекът прекоси пътя, което е лош знак — обяви Лидия, — но гарванът кацна на дърво, подобно на огромен бял бокал.

— Ето, например моят племенник, Виктор — той е умен, съвременен млад човек. Завършва тази есен Института и вече си е намерил отлична работа. Издържа цялото си семейство, изобщо не се поддава на чувствата си, напълно земен човек е и ще стигне далеч.

— Но Василий не работи — отбеляза Александър Дмитриевич с тъпо, тихо учудване.

— Василий никога не е бил практичен — допълни Галина Петровна.

— Каква хубава червена рокля имаш, Кира — каза без връзка с разговора Александър Дмитриевич.

— Благодаря ти, татко — уморено отвърна тя.

— Дете, не изглеждаш добре, имаш изтощен вид.

— Не, не съм толкова изтощена, добре съм.

Гласът на майка й отново удави съскането на примуса: „… Както знаете, само най-добрите учители се оценяват високо от стенвестника… нашите ученици са много трудни и…“

Късно през нощта, след като гостите си отидоха, Кира отвори писмото в банята. В него имаше две изречения:

Кира, любима, прости ми, че ти пиша. Моля те, обади ми се по телефона.

Андрей

* * *

На следващия ден тя имаше две групи в музея. Вкъщи каза на Лео, че ще я уволнят, ако не отиде вечерта на събрание на екскурзоводите. На площадката на стълбището, облечена в червената си рокля, небрежно целуна Лео, който беше излязъл да я изпрати. Махна му с ръка и се втурна надолу по стълбите със студен, весел смях. На улицата отвори чантичката си, извади шишенцето с френски парфюм и притисна няколко капки в косата си. Скочи в движение в трамвая, застана вътре и се хвана за кожената дръжка с очи в летящите край нея светлини. Слезе, закрачи бързо, леко, с хладнокръвни решителни очи, към двореца, превърнат в партиен комитет.

Безшумно изтича по рушащото се мраморно стълбище към пристройката и силно почука на вратата.

Когато Андрей отвори вратата, тя се засмя и го целуна:

— Знам, знам, не ми говори. Първо ми прости, после ще ти обясня.

Той щастливо избъбри:

— Прощавам ти, нищо не трябва да ми обясняваш.

Тя нищо не му обясни, не му позволи да каже нищо. Завъртя се в стаята, той се опита да я хване, ръцете му потръпнаха от палтото й, студено и уханно от лятната нощ. Успя да каже само:

— Знаеш, ли, че минаха две седмици, откакто… — но не завърши изречението.

Тогава тя видя, че той е облечен за излизане навън:

— Ще излизаш ли, Андрей?

— Да, но не е важно.

— Къде ще ходиш?

— На партийно събрание.

— На партийно събрание? Как да не е важно, не може да не присъстваш!

— Разбира се, че мога, няма да ида.

— Андрей, ще дойда утре, за да можеш…

— Не.

— Добре, нека излезем заедно. Заведи ме в Европейския клуб.

— Тази вечер?

— Да, сега.

Той не искаше да й откаже, тя не искаше да види погледа му.

Седнаха до бяла маса в градината на покрива на хотел „Европа“. Масата беше в тъмен ъгъл и от дългата зала виждаха само голия, белезникав гръб на жена със златно, къдраво кичурче на тила. Кичурчето, златнокафява сянка между раменете й, беше избягало от лъскавата й, гладка фризура.

Дългите пръсти на жената незабележимо поклащаха чаша с питие с цвета на косата й. Зад нея, сред жълти светлини и синкав, пронизващ дим, оркестър свиреше фокстроти от „Баядерка“ и цигуларите се люлееха в ритъма на позлатените чаши.

Андрей каза:

— Кира, изминаха две седмици, ти сигурно имаш нужда — и притисна в ръката й пачка банкноти, месечната му заплата.

Тя го отблъсна, с пръсти, сключени около банкнотите. Промълви:

— Не, Андрей, благодаря ти… но не ми трябват…

— Но…

— Водя много екскурзианти в музея, майка ми пое повече ученици в училището, всички имаме дрехи и всичко друго, така че…

— Но Кира, искам…

— Андрей, моля те! Нека да не спорим, не и за това… моля те… ако имам нужда, ще ти кажа…

— Обещаваш ли?

— Да.

Цигулките застъргаха тежко, музиката избухна като фойерверк и светкавичните, смеещи се ноти сякаш се изстреляха в огнени точици към тавана.

— Не трябваше да идваме тук. Това не е място за теб, но аз го харесвам. То е подражание на Европа и то карикатурно, но все пак е само подражание. Знаеш ли каква е музиката? От „Баядерка“, гледах представлението. В Европа също го играят, като тук, почти…

— Кира, този Лео Коваленски влюбен ли е в теб? — попита Андрей.

Тя го погледна. Отражението на електрическата крушка застина в две искри в очите й, и в светъл кръг върху колана й от лачена кожа.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Видях братовчед ти Виктор Дунаев на събрание, каза ми, че Лео Коваленски се е върнал и се усмихна, като че ли това има някакво значение за мен. Аз дори не знаех, че този човек е отсъствал.

— Да, върна се, мисля, че беше някъде в Крим, за да се лекува. Не знам дали ме обича, но Виктор беше влюбен в мен някога и не можа да ми прости това.

— Разбирам, той не ми харесва.

— Виктор?

— Да. Също и Лео Коваленски. Надявам се, че не го виждаш често, на такива хора нямам доверие.

— Понякога се срещаме.

Оркестърът спря да свири.

— Андрей, помоли ги да изпълнят нещо за мен, една песен, която харесвам, казва се „Песен за счупената чаша“.

Той я погледна, когато музиката отново изригна и плисна в бляскав водовъртеж от звуци. Това беше най-веселата мелодия, която бе слушал, но и не беше виждал Кира толкова тъжна — неподвижна, с безпомощни, смутени, пусти очи.

— Тази музика е прекрасна, какво ти е?

— Отдавна, като дете харесвах нещо… Андрей, в детството ти, имал ли си чувството, че нещо ти е обещано, но сега си казваш, че обещанието не е било изпълнено и тогава не си го знаел, а това е смешно, странно и малко тъжно?

— Не, никой не ми е обещавал нищо. Тогава не знаех много неща и е толкова необичайно, че сега ги разбирам. Когато те заведох тук за пръв път, се срамувах да вляза, считах, че не е място за член на партията, мислех — той се засмя виновно, — че правя жертва заради теб, а сега тук ми харесва.

— Защо?

— Харесва ми да бъда някъде без никаква причина, да седя до масата и да те гледам. Харесват ми светлинките на яката ти, устата ти е строга, което също ми харесва, но когато слушаш музика, тя става радостна, сякаш също слуша. Всичко това няма значение за никого на земята, освен за мен.

Досега всеки час от живота ми имаше цел, но внезапно осъзнах какво е да се стремя към цел, която съм аз самият, осъзнах, че това е свещено и не мога да се боря, да се съмнявам и споря със себе си. Сега знам, че мога да живея единствено заради радостта от собственото си съществуване и всичко е толкова различно.

Тя промълви:

— Не говори така, имам чувството, че те отнемам от живота ти, от целия ти досегашен живот.

— Не искаш ли да чувстваш това?

— Но не се ли плашиш, не мислиш ли, че може да дойде миг, когато трябва да направиш избор, на който нямаш право?

Той се приведе над масата с ведри очи и отговори тихо и твърдо, без да се колебае, безгрижно, със спокойна увереност:

— Не. Но ти като че ли се страхуваш? Всъщност това не е сериозен въпрос, през живота си съм взимал много решения. Хората сами създават проблемите си, защото се страхуват да ги погледнат в лицето. Трябва само да гледаш напред и ще видиш пътя, и когато го видиш, не се колебай, а тръгвай по него. Станах член на партията, защото знаех, че е правилно решение. Обичам те, защото знам, че съм прав. По някакъв начин ти и моята работа си приличате. Нещата наистина не са сложни.

— Невинаги е така, Андрей. Ти знаеш, че твоят път не е мой.

— Ти ме научи на друго.

— На какво те научих? — прошепна тя безпомощно.

Оркестърът свиреше „Песен за счупената чаша“ само инструментално, без вокал. Думите му сякаш бяха текст към музиката:

— Веднъж каза, че двамата сме еднакви, защото и двамата вярваме в живота, а това е необичайна способност и не може да се придобие, не може да бъде обяснена на хората, у които думата живот не събужда чувство за храм, военен марш, съвършена статуя. Това чувство ме накара да стана партиен член, което тогава можеше да ми струва заточение в Сибир. Заради това чувство исках да се боря с най-безсмисленото и безполезно чудовище, което се противопоставяше на живота. Днес наричаме това чувство хуманност и политиката ни е такава. Преди да те срещна, моят живот се състоеше само от борба и бъдеще, ти ме научи, че има и настояще, за което си струва да се живее.

В последен отчаян опит тя изрече бавно, с очи в неговите:

— Андрей, когато ми каза за пръв път, че ме обичаш, ти беше гладен. Аз поисках да задоволя този глад.

— Само заради това?

— Да.

— Не знаеш какво говориш, Кира — засмя се той едва доловимо, толкова тихо, че тя се разколеба, — жени като теб не обичат само заради това.

— Какви са тези жени?

— Те са като храмове, военни маршове и…

— Да пием, Андрей.

— Ти искаш да пиеш?

— Да, веднага.

Поръчаха напитки и той се вгледа в чашата до устните й, в дългата, тънка, трептяща течна светлина сред пръсти, изглеждащи златни в отраженията. И каза:

— Да пием за нещо, за което може да се пие само на такова място — да пием за живота ми.

— Твоят нов живот?

— Моят единствен живот.

— Андрей, а ако го изгубиш?

— Няма да го изгубя.

— Всичко може да се случи. Не искам да държа живота ти в ръцете си.

— Но ти държиш живота ми в ръцете си.

— Андрей, не си ли мислил, че… с мен е възможно да се случи нещо?

— Защо да мисля за това?

— Но е възможно, нали?

Отговорът му й се стори като верига, която тя никога не би могла да разкъса:

— Възможно е и двамата някой ден да бъдем осъдени на смърт. Значи ли това, че трябва да мислим за тази присъда?