Айн Ранд
Ние, живите (10)

IX.

„Морски сапун Аргунов“ се оказа провал. Небръснатият счетоводител се почеса по врата, измънка нещо за безпринципната буржоазна конкуренция и изчезна с парите от трите сапуна, които беше продал. Александър Дмитриевич остана с подноса, пълен с калъпи сапун и черното си отчаяние. Енергичната Галина Петровна обаче намери друго бизнес начинание.

Новият им покровител имаше висока яка и шапка от астраган. Задъхан от четирите етажа, той извади от тайнствените дълбини на огромното си, поръбено с кожа палто дебело снопче сгънати банкноти, преброи ги, като плюеше на пръстите си, и обясни:

— Има два вида — кристалчетата в стъклени тубички и таблетки в картонени кутии. Аз ще ви доставям материала, вие ще опаковате. Помнете — в кутиите с надпис „Сто броя“, ще слагате осемдесет и седем таблетки. Има голямо бъдеще в захарина.

Господинът с астраганова шапка имаше много работници — мрежа от семейства пакетираха стоката му, мрежа от продавачи разнасяха таблите по улиците, мрежа от контрабандисти като по чудо доставяха захарин от далечния Берлин.

Четири глави се навеждаха край фитила в трапезарията на Аргунови, осем ръце брояха внимателно, монотонно, отчаяно: шест кристалчета от шарената чуждестранна тенекиена кутия се поставят в малка стъклена тубичка, осемдесет и седем малки бели таблетки се поставят във всяка малка бяла кутия. Кутиите идваха в дълги листа от картон, които те нарязваха и сгъваха. На листата имаше надписи със зелени букви на немски — „Истински немски захарин“. От другата страна на листата имаше цветни руски реклами.

— Съжалявам, ако ти пречим да учиш, Кира — обяви Галина Петровна, — но ще трябва да помагаш. Както знаеш, трябва да се яде.

Тази вечер имаше само три глави и шест ръце край фитила — Александър Дмитриевич беше мобилизиран. Навън бушуваха снежни бури, тротоарите на Петроград бяха покрити с дебел тежък сняг и всички частни търговци и безработни буржоа рано сутринта бяха мобилизирани да ринат сняг. Запъхтени и превити в студа, със сини носове и червени ръце, изпускащи пара, със стари вълнени ръкавици с един пръст, сграбчили лопати, те работеха мъчително и бавно в белите стени от сняг. Бяха им дали лопати, но не и пари.

Една вечер Мария Петровна дойде на гости. Разви няколко шала от врата си и изтръска от снега филцовите си ботуши, като кашляше.

— Не, не Маруся, благодаря ти, не можеш да ни помогнеш. От този прах ще кашляш още по-силно — каза Галина Петровна. Седни до печката да се стоплиш.

— … седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест… какви са новините, лельо? — запита Лидия.

— Големи са греховете ни — въздъхна Мария Петровна. — Това нещо отровно ли е?

— Не е отровно, сладко е. Десертът на революцията.

— Василий продаде мозаечната масичка от гостната… петдесет милиона рубли и два килограма мас. Направих омлет от праха за яйца, който купих от кооперативния магазин. Не ми казаха дали е направен от яйца.

— … шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет… казват, че техният НЕП се е провалил, Маруся… деветнадесет, двадесет… и скоро ще върнат къщите на собствениците им.

Мария Петровна извади пила от чантичката си и продължи да говори и да пили механично ноктите си. Ръцете й винаги са били гордостта й, а тя беше ги занемарила. Въпреки че понякога й се струваше, че са се променили.

— Научи ли за Борис Куликов? Бързал, опитал се да скочи в движещ се с пълна скорост препълнен трамвай. И двата му крака били отрязани.

— Маруся, какво е станало с очите ти!

— Не знам, толкова плача напоследък… без причина.

— Днес няма духовна утеха, лельо — въздъхна Лидия. — … петдесет и осем, петдесет и девет… тези езичници, тези богохулници! Взеха златните икони от църквите, за да хранят някакви гладуващи, отвориха свещените реликви… шестдесет и три, шестдесет и четири, шестдесет и пет… Бог всички ни ще накаже, защото те не се страхуват от Бога.

— Ирина загуби купоните си, до края на месеца няма нищо да получи.

— Не се учудвам, на Ирина не може да се разчита — студено отвърна Лидия.

Тя не харесваше братовчедката си, тъй като Ирина я бе изрисувала като скумрия в блока, където рисуваше характерните черти на околните.

— Какво имаш на носната си кърпичка, Маруся? — попита Галина Петровна.

— Нищо… извинявай… доста е мръсна… нощем вече не мога да спя. Нощницата ми винаги е гореща и лепкава. Тревожа се за Виктор. Сега кани вкъщи изключително странни хора. Не си свалят шапките в хола, ръсят пепел по килима. Мисля, че са… комунисти. Василий дума не казва, което ме плаши. Знам какво мисли… комунисти вкъщи!

— Не сте само вие — намеси се Лидия и погледна мрачно Кира, която тъпчеше кристалчета в стъклена тубичка.

— Ако кажа нещо на Виктор, той отговаря: „Дипломацията е най-висшето изкуство“. Големи са греховете ни!

— Маруся, трябва да лекуваш тази кашлица.

— Не е опасно, изобщо не е. От студа е. Лекарите са глупаци и не знаят какво говорят.

Кира брои кристалчетата в дланта си и се опитва да не диша или преглъща, защото белият прах прониква с остра, болезнена, метална сладост в устните, носа и гърлото.

— Чухте ли за Нина Мирская? — изкашля се Мария Петровна. — Представете си! Дори няма граждански, съветски брак. А баща й, Бог да го прости, беше владика… сегашните спят заедно, като котки.

Лидия прочисти гърлото си и се изчерви.

— Това е позор — съгласи се Галина Петровна. — Тази нова свободна любов ще разруши страната. Но, слава Богу, нищо подобно няма да се случи на нас. Все още има семейства с принципи.

Звънецът иззвъня.

— Това е татко — изтича Лидия към вратата. Там стоеше Андрей Таганов.

— Може ли да видя Кира — каза той и изчисти снега от раменете си.

— Е, не мога да ви забраня — отговори дръзко Лидия.

Кира стана, когато той влезе в стаята. Очите й изглеждаха големи в здрача.

— Каква изненада! — възкликна Галина Петровна. Ръката, с която държеше кутия със захарин потрепери и няколко таблетки паднаха. — Това е… много приятна изненада… как сте тази вечер? Мога ли да ви представя? Андрей Федотович Таганов — сестра ми Мария Петровна Дунаева.

Андрей се поклони. Мария Петровна погледна с изненада кутията в ръцете на сестра си.

— Мога ли да говоря насаме с теб, Кира?

— Извинете ни, оттук Андрей.

— Къде, смея да попитам — пое дълбоко дъх Мария Петровна — в стаята ти ли? Е, днешните младежи се държат като… като комунисти!

Галина Петровна изпусна кутията, Лидия ритна леля си в глезена. Андрей последва Кира до стаята й.

— Няма осветление, освен уличната лампа навън. Седни тук, на леглото на Лидия.

Тя седна на дюшека на пода с лице към него. Уличните светлини образуваха светъл квадрат на пода със сянката на Андрей в него. Малък червен език трептеше високо в ъгъла, в иконите на Лидия.

— Става дума за тази сутрин, за Серов.

— Да?

— Искам да ти кажа да не се тревожиш. Той няма право да те разпитва. Само аз имам право да издавам заповед за разпит и такава няма да бъде издадена.

— Благодаря ти, Андрей.

— Знам какво мислиш за нас, ти си открита. Но не се интересуваш от политика, затова не си активен враг. Имам ти доверие.

— Не знам адреса му, Андрей.

— Не те питам какво знаеш. Но не им позволявай да те въвлекат в нещо.

— Андрей, знаеш ли кой е този човек?

— Нека да не говорим за това.

— Добре, но ще ми позволиш ли един въпрос?

— Да.

— Защо правиш това за мен?

— Защото ти имам доверие и мисля, че сме приятели. Не ме питай защо, тъй като и аз не знам.

— Разбирам. То е защото… ако имахме души, каквито нямаме, и ако душите ни се срещнат, твоята и моята, те щяха да се бият до смърт. Но след като се разкъсат взаимно на парчета, те ще осъзнаят, че са от един корен.

— Не знам дали разбираш, защото аз не вярвам в душите.

— И аз не вярвам, но те разбирам. И какъв е коренът?

— Вярваш ли в Бог, Андрей?

— Не.

— И аз не вярвам. Това обаче ми е любима тема. Въпрос нагоре с краката.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако питам хората дали вярват в живота, те никога няма ме разберат. Това е лош въпрос, с такова огромно значение, че е загубил изцяло смисъла си. Затова ги питам дали вярват в Бог. И ако те кажат, че вярват в Бог, за мен е ясно, че те не вярват в живота.

— Защо?

— Бог, или каквото и да наричаме с това име, е възможно най-висшата идея на хората. Всеки, който поставя тази най-висша идея над себе си, принизява себе си и живота си. Изключително рядък дар е да обожаваш собствения си живот и да искаш най-прекрасното, най-великото, най-висшето, тук и сега, само за себе си. Да си представиш рая, но не да мечтаеш за него, а да пожелаеш да бъде твой.

— Ти си странно момиче.

— Ние вярваме в живота, ти и аз. Но ти искаш да се бориш и убиваш заради него, дори искаш да умреш — за живота. А аз искам да живея заради живота.

Зад затворената врата прозвуча пиано. Лидия, уморена от броенето на таблетки захарин си почиваше, като свиреше Шопен. Той каза внезапно:

— Това е прекрасно.

— Кое е прекрасно?

— Музиката.

— Мислех, че не се интересуваш от музика.

— Никога не съм се интересувал. Но някак това, тук, в този миг ми харесва.

Те замълчаха в тъмнината, заслушани в музиката. Долу на улицата камион зави зад ъгъла. Прозорците потрепериха леко, с напрежение. Светлият квадрат със сянката на Андрей се надигна от пода, завъртя се като ветрило по стените и отново замръзна в краката им.

Когато музиката свърши, те се върнаха в трапезарията. Лидия седеше до пианото. Андрей каза не смело:

— Беше прекрасно, Лидия Александровна. Бихте ли го изсвирили отново? Лидия рязко стана и каза надменно:

— Съжалявам, уморена съм.

И напусна стаята с походката на Жана Д’Арк. Мария Петровна измънка нещо и се сви в стола, сякаш се опитваше да изчезне от погледа на Андрей. Когато кашлицата й утихна, рече:

— Винаги съм казвала, че съвременните младежи не следват достатъчно примера на комунистите.

Кира придружи Андрей до вратата. На прага той се обърна към нея:

— Мисля, че не е добре да идвам тук. Семейството ти не се чувства удобно. Но няма значение, това е разбираемо. Ще се видим ли в Института?

— Да, Андрей, ще се видим. Благодаря ти и лека нощ.

 

 

Леон стоеше на стълбите на празното имение. Остана неподвижен, с ръце в джобовете при шума от бързите стъпки на Кира в снега. Когато тя застана до него, очите им се срещнаха, което бе повече дори от целувка. Ръцете му я притиснаха с ярост и сила, като че ли искаше да разкъса палтата им на късчета. Сетне промълви:

— Кира…

Имаше нещо странно, обезпокояващо в гласа му. Тя свали шапката му, зарови пръсти в косите и се вдигна на пръсти към устните му.

— Кира, аз заминавам.

Тя го погледна много спокойно, главата й се наклони леко към рамото, очите й се изпълниха с въпрос, на който нямаше отговор.

— Тази вечер заминавам завинаги. За Германия.

— Лео — просто каза тя. Очите и се разшириха, но в тях нямаше страх.

Той заговори с гняв, като подчертаваше всяка дума, от звуците извираха цялата му омраза и отчаяние, сякаш ненавиждаше самите думи, а не значението им:

— Кира, аз съм беглец, контрареволюционер. Трябва да напусна Русия, преди да ме намерят. Току-що получих пари от леля ми в Берлин, това чаках, получих ги нелегално.

— Корабът тази нощ ли заминава?

— Това е кораб на контрабандисти. Те прекарват незаконно човешка плът от този вълчи капан тук. Отчаяни души, като мен. Ако не ни заловят, ще пристигнем в Германия. Ако ни хванат, може би не всички ще осъдят на смърт, но не знам досега да са пощадили някого.

— Лео, ти не искаш да ме напуснеш.

Той я погледна с омраза, по-красноречива от любовта:

— Улових се, че искам да арестуват кораба и да ме върнат тук.

— Лео, идвам с теб.

Той попита без изненада:

— Съзнаваш риска, който поемаш?

— Да.

— Разбираш ли, че животът ти е в смъртна опасност, ако не стигнем до Германия и може би ще бъде в опасност, дори и да стигнем там?

— Да.

— Корабът потегля след един час. Далече е. Веднага трябва да тръгнем оттук. Нямаш време дори да вземеш багаж.

— Готова съм.

— Не можеш да се обадиш на никого, не можеш да се сбогуваш по телефона.

— Не е необходимо.

— Добре, да вървим.

Той сложи шапката си и закрачи по улицата бързо, тихо, без да я гледа и да я забелязва. Повика шейна и единствените думи, които каза на кочияша, бяха един адрес. Острите плъзгачи на шейната се врязаха в снега, а острият вятър — в лицата им. Завиха зад ъгъла и отминаха рухнала къща, чиито тухли, покрити със сняг бяха разпилени по улицата. Лъчите на уличната лампа осветяваха празните стаи, скелетът на желязно легло висеше някъде в полумрака. Продавач на вестници извика дрезгаво:

— „Правда“… „Красная газета…“

— Там, отвъд… има автомобили… булеварди… и светлини — шепне Лео.

Старец с окъсана шапка, пълна със сняг и поднос с курабии в ръце спи до входна врата. Главата му е увиснала на гърдите.

— … и червило и копринени чорапи — шепне Кира.

Бездомно куче се върти и души около варел с отпадъци под тъмния прозорец на кооперативен магазин.

— … шампанско… радио… джаз оркестри и песни.

— … като „Песента за счупената чаша“.

Минувач стене, духа на пръстите си и вика:

— Захарин, граждани.

Войник люпи семки на улицата и пее песента за малката ябълчица.

Плакати, плуващи от къща до къща ги преследват — червени, оранжеви, бели, с оръжия, чукове, колела, лостове, въшки и самолети.

Шумът на града замира след тях. От фабрика към небето се издигат черни, високи комини. Над къщите, завързан от покрив до покрив, огромен плакат като бариера, плющи, съска, бори се с вятъра, криви се в гневни форми и крещи към улицата:

ПРОЛЕТАР… НАШИЯТ КОЛЕКТИ… КЛАСОВА БОР… БОДЕН… БЪДЕЩЕ

В шейната очите им се срещнаха, като ръкостискане. Той се усмихна:

— Не можех да искам това от теб. Но знаех, че ще дойдеш.

Спряха до ограда на непавирана улица. Лео плати на кочияша. Двамата бавно пристъпиха напред. Той внимателно изпрати с очи шейната до ъгъла и каза:

— Трябва да вървим две мили до морето. Студено ли ти е?

— Не.

Взе ръката й и те продължиха край оградата по дървената настилка. Някъде виеше куче. Край тях във вятъра свистеше самотно дърво. Напуснаха настилката и закрачиха до глезените в сняг. Навлязоха в открито поле и поеха към бездънния мрак.

С ръка в неговата тя се движеше тихо и усърдно, както човек върви към неизбежното. Зад тях червеното сияние на града се сливаше с небето. Пред тях небето се спускаше към земята, или земята се издигаше към небето и телата им ги разсичаха на две.

Нагазиха в сняг до прасците. Вятърът яростно се втурна срещу тях. Те напредваха приведени, палтата им се развяваха като платна в буря, студът втвърди лицата им. Отвъд снега беше светът, мечтаната земя, на която страната зад тях се покланяше с обожание, с тъга и скръб: чужбина. Животът започваше отвъд снега.

Когато спряха, снегът рязко свърши. Пред тях се изправи черно пространство без хоризонт и небе. Далеч долу те чуха плискащ, свистящ звук, като че ли някой изпразваше кофи с вода на равни интервали.

— Пази тишина — промълви Лео.

Той я поведе по малка хлъзгава пътека, следвайки нечии следи. Кира различи тъмна форма, люлееща се в пространството, мачта, искрица от гаснеща кибритена клечка. Корабът не беше осветен. Тя забеляза едрата фигура в пътеката срещу тях едва след като лъч на фенерче удари лицето на Лео, облиза рамото му, спря в нея и изчезна. Видя черна брада и ръка с пистолет. Но пистолетът беше наведен към земята.

Леон бръкна в джоба си и подаде нещо на другия:

— Ето за още един билет. Това момиче идва с мен.

— Нямаме свободни каюти.

— Няма значение, моята е достатъчна.

Те стъпиха на борда, който леко се полюшваше. Друга фигура се появи от тъмнината и ги поведе към една врата. Лео помогна на Кира да слезе по стълбата. Долу, в полуосветеното помещение под палубата, видяха неясни фигури — мъж с Георгиевския кръст ги изгледа мълчаливо; на прага жена в избеляло палто уплашено стискаше малка, дървена кутия в треперещите си ръце.

Водачът им отвори врата и кимна с глава. Каютата се състоеше от легло и тясна ивица пространство между напукани, небоядисани стени. Дъска, издаваща се от ъгъла, служеше за маса. Газена лампа бе закачена над масата, на която трептеше жълто петно от светлина. Затворен капак покриваше люка. Лео затвори вратата и каза:

— Съблечи си палтото.

Той също се съблече и хвърли шапката си на масата. Носеше дебел черен пуловер, с тесни ръкави. За пръв път двамата се виждаха без палта. Тя се раздвижи, почувства се разголена.

Каютата беше толкова малка, че дори въздухът, сключен около нея, бе част от него. Кира се отдръпна леко към масата. Лео погледна филцовите й ботуши, твърде големи за стройната й фигура. Тя проследи погледа му, свали ботушите си и ги захвърли на пода.

Той седна на леглото. Тя седна до масата и скри краката си в стегнати черни, памучни чорапи под пейката. Притисна ръце до себе си със сведени рамене, тялото й едва забележимо се напрегна, сякаш потрепваше от студ. Белият триъгълник в отворената й яка светеше в полумрака. Лео рече:

— Леля ми в Берлин ме мрази. Но обичаше баща ми. Баща ми е… мъртъв. Ако не беше ти, щях да замина преди три дни. Не можех да тръгна, преди да те видя. Затова изчаках този кораб. Другият, който отплава преди три дни, изчезна. Корабокрушение, или беше заловен, никой не знае. Не стигнаха до Германия. Така че ти спаси живота ми, може би…

Разнесе се глух грохот, палубата се раздвижи, заскърца, фитилът на газената лампа затрептя. Лео скочи, угаси лампата и отвори капака на люка. Лицата им се притиснаха в малкия отвор, червеното сияние на града постепенно се отдалечи. Сетне угасна и между небето и земята остана само далечна, неподвижна светлина, която се стопи в звездите, разпадна се на искри и изчезна. Тя го погледна — очите му бяха големи, пълни с чувства, които не познаваше. Той изрече, бавно, победно:

— Съзнаваш ли какво оставяме зад нас?

Пръстите му се затвориха на рамото й, устните му насила отвориха широко нейните. Тя се облегна във въздуха под тежестта му върху мускулите си. Ръцете й се плъзнаха бавно върху пуловера му с неосъзнато желание да докосне кожата му с кожата си.

Той я пусна, затвори капака на люка и запали лампата. Кибритената клечка припламна в синьо. Запали цигара и застана до вратата, без да я гледа. Тя остана до масата, очите й го следваха покорно, безмълвно. Той смачка цигарата в стената и пристъпи мълчаливо с ръце в джобовете и с безизразно лице, освен устата му, изкривена в презрителна усмивка.

Тя се надигна послушно с поглед в него и се скова, като че ли очите му я водеха на каишка.

— Съблечи се.

Без да каже нищо и без да премества очите си от него, тя започна да се съблича. Той неотстъпно я гледаше. Тя не помисли за принципите на родителите си, освен за миг, когато роклята й падна долу. Тогава предизвикателно съжали, че бельото й не е копринено, а грубо, памучно.

Свали презрамката на комбинезона си и я остави да падне до гърдата й. Понечи да свали и другата, но той я грабна от пода и тя замръзна като дъга във въздуха. Косата й се разпиля върху него, гърдата й се притисна в устата му.

Те се озоваха на леглото и тя падна с цялата си тежест върху ръката му, разперена под голите й рамене. Той угаси лампата и тя чу как пуловера му се свлече на земята.

После краката му се увиха около нея като гореща течност. Косата й увисна от леглото, устните й се отвориха широко.