Айн Ранд
Ние, живите (14)

XIII

През лятото Петроград беше като пещ. Дървените блокчета по настилката на улиците бяха покрити с дълбоки черни пукнатини, празни като пресъхнало речно корито. Стените трескаво дишаха, от покривите се разнасяше миризма на изгоряла боя. С очи, замъглени от белия зной, хората се оглеждаха за сянка от дърво в каменния град. Когато намираха дърво, те се извръщаха — застиналите листа бяха покрити с кора от прах. Косата лепнеше за челата, конете гонеха мухите от разпенените си ноздри. По неподвижната Нева малки огнени капки небрежно играеха по водата като рояк пайети и обгръщаха с горещи вълни минувачите по мостовете.

При всяка възможност Кира и Лео заминаваха за провинцията. Там те вървяха ръка за ръка сред сенките на борове и прокрадващите се между тях слънчеви лъчи. Като колони от тъмни тухли, мускулестите тела на боровете, бронзови от слънцето и с олющена черна кора, пазеха ревниво пътя и през тежка малахитова мантия пропускаха оскъдни ивици мека синева. Теменужки като лилави точици се полюшваха в зелените канавки край парчета жълт пясък. През пясъка като кристал се провираха струйки вода.

Кира свали обувките и чорапите си. Тя подритна черните шишарки, паднали на земята в меката прах, примесена с борови иглички. Лео, с разкопчана риза и навити ръкави, вървеше след нея и размахаше чехлите й, закачени на изсъхнал клон. Босите крака на Кира изтрополяха по дъските на стар мост. През широките пукнатини, като люспи на риба, в потока блестяха белезникави отражения, а поповите лъжички се виеха в рояк от запетайки.

Седнаха сами на една поляна. Високата трева над главите им ги огради като зид. Отвъд острите, зелени ръбове, върху тях се спусна горещо лазурно небе. Замириса на детелина. Някъде монотонно, подобно на електромотор припяваше щурец. Тя седна на земята, Лео се излегна и положи глава на скута й. Той дъвчеше дълъг стрък трева, която държеше с изяществото на чуждестранна реклама за цигари. Понякога Кира свеждаше глава, за да го целуне.

По-късно се озоваха пред корен на огромно дърво, висящо над реката — разстланите звезди от папрат в долината под тях приличаха на джунгла от палми-джуджета. Белите стебла на брезите с листа като забързан водопад светеха под слънцето. Зелени трептящи капки висяха неподвижни във въздуха, пулсираха и се превръщаха отново в бели, зелени и сребърни петънца, които изчезваха в течението. Под погледа на Лео Кира бързо и ловко се изкатери по скалите край корените и папратите, като щастливо горско животно. Движенията й бяха резки, ъгловати, неизказано грациозни в отрицание на всяка грациозност и на меката, типично женствена походка. Тя летеше с остри, начупени, точни и геометрични движения, прилична на футуристична танцьорка. Той се взря в нея — кацнала на мъртъв корен, с вперени във водата очи. Ръцете й бяха под прав ъгъл с раменете, лактите — под прав ъгъл с тялото й, а тялото — под прав ъгъл с краката. Погледна я — дива фигурка, с отчупени очертания, напрегната и жива, като светкавица. Скочи, устреми се към нея и я сграбчи, разруши правите ъгли в права линия и със сила я притисна към себе си. Мъртвият корен, увиснал над потоците, изскърца заплашително. Тя избухна в странния си смях, искрящ и радостен и все пак невесел, смях на победа, възторг и дързост. Устните й бяха влажни и блестящи.

* * *

Когато се върнаха, градският задушен сумрак ги посрещна с плакати и транспаранти с четири букви, горящи над улиците:

СССР

Страната имаше ново име и конституция, според току-що взетото решение от Всесъюзния Конгрес на Съветите. На плакатите пишеше:

СЪЮЗЪТ НА СЪВЕТСКИТЕ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕПУБЛИКИ Е ЯДРОТО, ОТ КОЕТО ЩЕ СЕ РОДИ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ДЪРЖАВА

По знойните прашни улици бяха организирани митинги, на които много червени кърпички попиваха потните чела.

НАШАТА СИЛА Е В СПЛОТЕНИЯ КОЛЕКТИВ!

Колона от деца, биещи барабани, маршируваха в залеза — ред от голи крака беше следван от редове от сини къси панталони, бели ризи и червени връзки. Това бе детската градина на партията — пионерите, които пееха с тънки, млади гласове:

За нещастие на алчната буржоазия,

утре ще запалим нашия световен кървав огън.

Веднъж Кира и Лео се опитаха да нощуват в провинцията. Хазяйката им заяви:

— Разбира се, граждани, ще ви дам стая за през нощта, но първо трябва да представите сертификат от вашия Управдом за точния ви адрес в града, разрешение от районния милиционерски участък и трудовите ви книжки. После трябва да ви регистрирам в местния съвет и милиционерски участък, за да получа разрешение за вас като временно пребиваващи. След това трябва да си платите и ще получите стаята.

Те останаха в града.

 

 

Галина Петровна се престраши и си намери работа като учителка по шев и кройка в училище за работнически деца. Трамваят я носеше с километри из сухите улици към училището в индустриалната зона на града, където малки мръсни ръце шиеха ризи и престилки и бродираха букви на червени знамена. Тя говореше на децата за значението на шивашкия занаят и за конструктивната политика на съветското правителство в областта на образованието.

Александър Дмитриевич спеше през по-голямата част от деня. Когато бе буден, играеше пасианс на дъската за гладене в кухнята и приготвяше усърдно имитация на мляко от вода, скорбяла и захарин за котарака Плутарх, който бе намерил в канавката.

Кира и Лео ги посетиха, но се оказа, че няма за какво да говорят. Галина Петровна се впусна в креслив, бърз монолог за образованието на масите и свещения дълг на интелигенцията в служба на слабо образованите им братя. Лидия заговори за духовността, а Александър Дмитриевич нищо не каза. Галина Петровна отдавна бе изоставила темата за брачната институция. Само Лидия се изчерви и нервно се развълнува, когато Лео се обърна към нея.

Но Кира не съжали за посещението. Баща й мълчаливо я изгледа, когато влезе, но на лицето му играеше едва забележима усмивка, сякаш искаше да й каже, че ако не беше неочакваната гъста мъгла, паднала между него и живота, би се радвал да я види.

— Какво ти е?

— Нищо, зимата идва. Започва нова година.

— Страхуваш ли се? Досега издържахме.

— Не — отговаря тя, — не се страхувам.

* * *

Новата година започна с Управдом:

— Ето какво, гражданино Коваленски — заяви той, без да гледа Лео, като пристъпваше от крак на крак, със смачкана шапка в ръце, — въз основа на правилата за жителство е незаконно двама души да заемат три стаи. Градът е пренаселен и хората няма къде да живеят. От жилищния отдел ми изпратиха наемател със заповед за стая, той е добър пролетарий и аз трябва да му дам една от стаите ви. Ще се нанесе в трапезарията, вие можете да запазите другите две стаи. Свърши вече времето, когато някои се ширеха в седем стаи.

Новият наемател бе тих, възрастен, дребен човек, който заекваше, носеше очила и работеше като счетоводител в обувната фабрика „Червено настъпление“. Ставаше рано сутрин и се връщаше късно вечер. Приготвяше храната си на собствен примус и никога не приемаше гости.

— Няма да ви преча, гражданко Аргунова — каза той на Кира, — изобщо няма да ви преча, искам само да ви помоля да ползвам банята веднъж месечно, ще ви бъда много благодарен. Що се отнася до другите нужди, в задния двор има нужник, извинявайте, че го споменавам. Няма да безпокоя една дама.

Те изнесоха мебелите си от трапезарията в другите помещения и заковаха междинната врата. Кира искаше Лео да стои в спалнята, когато готвеше.

— Трябва взаимно, двамата да се пазим — обясни тя.

* * *

Андрей по партийно поръчение беше изкарал лятото в селата около Волга.

В първия ден на семестъра той се срещна с Кира в Института. Загарът на лицето му беше по-силен, линиите в ъглите на устата приличаха на рана и белег едновременно.

— Кира, знаех, че искам да те видя, но не подозирах, че толкова ще се зарадвам.

— Трудно ли беше лятото ти, Андрей?

— Благодаря ти за писмата, те ме радваха.

Тя се взря в горчивината на устните му:

— Какво са направили с теб, Андрей?

— Кои?

Но той знаеше, че тя знае. Като избягваше очите й, рече:

— Предполагам всички знаят, че селото е тъмното петно в бъдещето ни. Селото все още не е победено, не ни подкрепя. Закачили са червено знаме на съвета, а държат нож зад гърба си. Кланят се, кимат, а тайно ни се подиграват. Закачили са портрети на Ленин и на хамбарите, където укриват зърното си. Чела си във вестниците за партийния клуб, който изгориха, вътре имаше трима комунисти, които изгоряха живи. Бях там на следващия ден.

— Андрей! Надявам се, че си ги заловил!

— И ти казваш това за хора, които се борят с комунизма? — не можа да сдържи усмивката си Андрей.

— Не… но биха могли да направят същото с теб.

— Както виждаш нищо не ми се случи. Белегът на шията ми е само драскотина. Глупакът, който стреля по мен не беше добър стрелец.

 

 

Началникът на „Госиздат“ беше закачил пет портрета в кабинета си: на Карл Маркс, Троцки, Зиновиев и два на Ленин. На бюрото му бяха поставени два малки бюста от гипс на Ленин и Маркс. Началникът беше облечен в селска риза с висока яка от скъпа черна коприна. Погледна маникюра си, после погледна Лео:

— Сигурен съм, другарю Коваленски, че ще приветствате възможността да изпълните като всички нас дълга си в нашия велик културен подем.

— Какво искате?

— Нашето предприятие прие почетната длъжност „Култшеф“ над една дивизия от Балтийския флот. Вие, естествено, разбирате за какво става дума. В съответствие с новата — и брилянтна — директива на партията за по-широко разпространение на знанията и пролетарската култура, ние поехме „културно шефство“ над по-слабо образованите слоеве. Поехме отговорността за културния напредък на смелите ни братя от Балтийския флот. Това е нашият принос към гигантския подем на новата управляваща класа.

— Добре, какво искате от мен?

— Не е ли ясно, другарю Коваленски? Организираме безплатно вечерно училище за нашите подопечни. Вие знаете чужди езици, мисля, че два урока по немски седмично ще бъдат от полза. Немският е крайъгълен камък на бъдещата ни дипломация, защото Германия е следващата крачка на световната революция. Струва ми се, че и един урок по английски седмично също ще бъде от полза. Естествено, няма да получите парично възнаграждение, услугите ви трябва да бъдат във формата на дарение, тъй като това не е изискване от държавата, а изцяло доброволен жест от наша страна.

— От началото на революцията не съм купувал подаръци никому, за нито един от приятелите ми, не мога да си го позволя.

— Другарю Коваленски, знаете ли какво мислим ние за хора, които работят само за пари, без да взимат участие в обществения живот в свободното си време?

— А хрумвало ли ви е, че искам да живея — в свободното си време? — Човекът зад бюрото погледна към петте портрета на стената:

— Съветската власт не признава друг живот, освен обществения.

— Не възнамерявам да обсъждам това с вас.

— С други думи отказвате да дадете вашия принос?

— Да.

— Много добре. Не сте длъжен да го правите, ни най-малко. Значението и новото тук е в доброволното желание. Предложих ви тази услуга само за ваше добро. Мислех, че във връзка с някои събития от миналото ви вие с ентусиазъм ще… няма значение. Но трябва да ви съобщя, че другарят Зубиков от партийния комитет никак не беше доволен да види, че в разплащателните ни документи фигурира човек с вашия социален произход. И когато разбере, че отказвате…

— Когато разбере, кажете му да ми се обади. Ще му дам безплатен урок, ако иска.

Лео се прибра вкъщи по-рано от обикновено. Синият пламък на примуса съскаше в падащия мрак край бялото петно на престилката на Кира. Той захвърли шапката и куфарчето си на масата:

— Свърши се, уволниха ме.

С лъжица в ръка тя попита:

— От „Госиздат“?

— Да, уволниха ме. Съкращение на персонала. Чистят нежелателните елементи. Казаха ми, че имам буржоазно отношение и нямам обществена нагласа.

— Добре… добре, ще се справим.

— Разбира се, че ще се справим. Мислиш, че съжалявам за тази тъпа работа? Има значение, колкото времето навън.

— Естествено. Свали си палтото, измий си ръцете и ще вечеряме.

— Какво има за вечеря?

— Супа от цвекло, ще ти хареса.

— Не съм казал, че ще ми хареса. Няма да вечерям, не съм гладен. Отивам в спалнята да уча. Не ме безпокой.

— Добре.

Останала сама, Кира взе пешкир, вдигна капака на тенджерата и разбърка супата — бавно, внимателно, по-дълго от необходимото. Взе чиния от рафта и докато я носеше до масата, забеляза, че чинията трепери. Спря в мрака и зашепна, за пръв път в живота си се обърна към себе си, сякаш говореше с непознат:

— Кира, не, не, Кира, не, не, не.

Стоеше неподвижна с чинията до масата със сведени очи, изпълнени с цялата й воля, като че ли от чинията зависеше живота й. След малко чинията спря да трепери.

* * *

Кира реши, че не е необходимо да пържи рибата с мас. Би могла да използва слънчогледово олио. Ако купи качествено олио няма да има миризма, освен това беше по-евтино. Преброи внимателно парите си пред щанда на кооперативния магазин и се отправи към къщи, като държеше внимателно гъстата, жълта течност в мазна бутилка.

 

Секретарката казва на Лео:

— Извинявайте, че чакахте толкова дълго, гражданино, но редакторът е много зает. Можете да влезете.

Другарят редактор се обляга в стола си. В ръката си държи бронзов нож за разрязване на книги. Ножът почуква календар за бюро с лика на Луначарски — народният комисар за образование и изкуство. Гласът на редактора звучи като нож, разрязващ книга:

— Не, няма свободно място. Няма и да има. Много пролетарии гладуват, а вие, буржоата искате работа. И аз съм пролетарий, идвам право от завода. Преди години бях безработен, но вашите буржоазни събратя по класа бяха безмилостни. Добре е сега и вие да разберете какво е да си без работа.

 

 

— Гражданино, това е недоразумение. Интервюта се провеждат от девет до единадесет, само във вторник. Чакате от час и половина? Но аз откъде да знам за какво чакате? Никой не ви е карал да идвате.

 

 

— Мисля, че не можем да ползваме услугите ви, гражданино. Нашето издание е изцяло за изкуство, но, припомням ви, пролетарско изкуство. Изцяло класово изкуство. Вие не сте член на партията, а и съгласете се, социалният ви произход не е подходящ. Кандидати за работата са още десет опитни репортери, всичките са партийни членове.

 

 

Той пристигна вкъщи мълчаливо. Тя поднесе вечеря, той седна до масата и започна да се храни. Кира се бе постарала да сготви вкусна вечеря, но той продължаваше да мълчи. Не погледна в спокойните сиви очи от другата страна на масата, нито към устните, които се усмихваха нежно. Не сподели проблемите си, не се опита да я утеши.

Понякога той дълго стои с безизразни очи и ръце в джобовете пред единствената здрава кристална ваза на малахитовата поставка. С цигара, увиснала в ъгъла на устата, гледа, без да мига, без да се движи, само димът се вие бавно нагоре. Сетне се усмихва, цигарата пада на пода и черен кръг се разлива на паркета, но той не го вижда. Кира също не го забелязва, защото очите, разширени и изплашени, са приковани в ледената му подигравателна усмивка.

Имате ли предишен трудов стаж, гражданино?

Член ли сте на партията?

Съжалявам, няма свободни щатове. Следващият.

Понеделник е, денят, когато Лео трябва да получи обещаната работа. Застанал е пред дребния, съсухрен началник на сектор и знае, че трябва да се усмихне с благодарност. Но Лео никога не се усмихва по задължение. Освен това навярно е безсмислено. Началникът го посреща тревожно, виновно и избягва погледа му.

— Много съжалявам, гражданино. Знам, че ви обещах тази работа, но братовчедката на големия шеф пристигна от Москва — тя е без работа и… Непредвидени обстоятелства… знаете, човек предполага, Господ разполага… Пак елате, гражданино.

 

 

Кира все по рядко ходеше в Института. Сядаше в дългата, студена зала сред лекцията за стомана, болтове и киловати и изправяше рамене, сякаш гаечен ключ опъва нервите й. Обръщаше очи към мъжа до себе си и се питаше дали стоманените колони и греди не са неговите кости и мускули, дали тази стомана е създадена за него, или той е направен от желязо, бетон и бял зной. Кира отдавна вече не помнеше къде свършва живота на Андрей Таганов и започва живота на машините. На внимателните му въпроси отговаряше:

— Андрей, кръговете под очите ми са изцяло продукт на въображението ти. Освен това ти никога не си се интересувал от очите ми.

 

 

Лео седна до масата. Кира го погледна с изкуствена усмивка и тихо рече:

— Днес нямаме истинска вечеря, само хляб. Просото свърши на кооператива точно когато ми дойде реда. Но поне купих хляб. Това е твоята порция. Изпържих малко лук със слънчогледово олио, добре върви с хляба.

— Къде е твоята порция?

— Вече я изядох, преди да дойдеш.

— Колко хляб ти дадоха тази седмица?

— Почти килограм, представяш ли си? Вместо половинка, както обикновено. Добре, нали?

— Да, много. Но не съм гладен, ще си лягам.

* * *

Ниският мъж до Лео на опашката се смее неловко, угоднически, в небцето му нещо хрипти и не може да достигне гърлото. Смее се сякаш повтаря печатни букви: „хе-хе-х-хе-х“.

— Гледате червената кърпичка в предния ми джоб, а гражданино? — шепне той доверително в ухото на Лео. — Ще ви кажа една тайна, това не е кърпичка, а малко копринено парцалче. Когато вляза, първо това се вижда и те мислят, че е партийна значка, или нещо такова, хе-х-х-еее. После разбират, че не е, но психологическият момент, нали знаете… помага, ако имат свободно място. Вървете, ваш ред е, Господи Иисусе Христе! Вече се стъмни навън. Как лети времето на опашките, хех-хеее.

В кооперативния магазин на Университета студентът на опашката пред Лео казва високо на приятеля си, с когото носят партийни значки:

— Забавно е как някои граждани не ходят на лекции, но са първи в магазина, за да си получат купоните.

Лео се опитва да се обърне към продавача за щанда с умолителен глас, който обаче звучи дървено, безизразно:

— Другарю продавач, може ли да откъсна купона за хляб и за следващата седмица? Ще го запазя и ще ви го представя тогава. Нека ви обясня… вкъщи има човек, но когото искам да кажа, че съм взел купоните за две седмици и съм изял моя дял на път за вкъщи, така че тя да разполага с двата купона… благодаря ви, другарю.

 

 

Намръщеният началник на канцеларията води Лео по коридора към празен кабинет със снимка на Ленин и затваря внимателно вратата. Едрите му бузи се разтягат в приятелска усмивка.

— Тук е по-спокойно, гражданино. Ето какво ще ви кажа, днес много трудно се намира работа, трябва да си на отговорна длъжност, за да осигуриш работа някому, но никой не получава голяма заплата… Затова, ако някой другар осигури работа някому, би трябвало да получи нещо в замяна, нали? Всичко е толкова скъпо в наши дни, трябва да се живее, ако някой получи работа, трябва да прояви благодарност, нали? Нямате почти нищо, така ли? Е тогава какво правиш тука, скитнико? Искаш от представител на работническата класа да дава работа на буржоазни скитници?

* * *

— Знаете английски, немски, френски? Много ценно, гражданино, имаме нужда от учители по чужди езици. Член ли сте на профсъюзите? На нито един профсъюз? Съжалявам, назначаваме на работа само профсъюзни членове.

* * *

— Искате да станете член на профсъюза на учителите? Много добре, гражданино. Къде работите?

— Не работя.

— Не можете да станете профсъюзен член, ако не работите.

— Не мога да си намеря работа, ако не съм профсъюзен член.

— Ако не работите, не можете да станете профсъюзен член! Следващият.

* * *

— Половин литър ленено олио, моля, ако може, да не е много гранясало… не, не мога да купя слънчогледово олио, скъпо е.

* * *

— Кира! Какво правиш тук по нощница!

Той вдигна глава от книгата. Единствената крушка над масата хвърляше сянка в хола и върху кръговете под очите на Лео. Бялата нощница на Кира трепереше в мрака.

— Вече минава три — промълви тя.

— Знам, но трябва да уча. Тук става течение, моля те, лягай си, трепериш.

— Лео, много се преуморяваш.

— И какво от това? Поне всичко бързо ще свърши.

Отгатна чувствата в очите й, които не можеше да види в тъмнината, стана и взе в ръцете си треперещата бяла сянка:

— Разбира се, не говоря сериозно… една целувка, но ако веднага си легнеш… дори устните ти са студени… ако не отидеш, ще те занеса на ръце.

Той я вдигна в ръцете си, все още силни и топли през тънката нощница и я отнесе в спалнята, с лице притиснато в нейното, като шепнеше:

— Още само няколко страници и ще бъда с теб. Сега заспи и лека нощ. Не се безпокой за нищо.

* * *

— В изпълнение на задълженията си на Управдом, гражданко Аргунова, трябва да ви уведомя, че законите трябва да се спазват. Наемът ви се увеличава във връзка с това, че и двамата не работите за съветската власт. Това ви поставя в категорията на лица, живеещи от нетрудови доходи… откъде да знам какъв ви е дохода? Законът си е закон.

* * *

Зад него хората чакат на опашка — свити, прегърбени, смачкани, с хлътнали гърди и приведени рамене, с треперещи и сгърчени жълти ръце. В дълбините на съкрушените им души очите гледат с черна безнадеждност, тъп ужас, пречупена молба. Той стои сред тях, висок и силен, като млад бог с все още горда уста.

Навън един минувач спира изумен от този мъж сред другите. Намигва му подканващо. Мъжът не помръдва, само бавно извръща глава.