Айн Ранд
Ние, живите (30)

XIV

Другарката Соня седеше до масата в избеляло кимоно с цвят на лавандула. Беше втъкнала молив зад ухото си. Кимоното не се затваряше отпред, защото тя бе наедряла прекалено много и това не можеше да се скрие. Наведе се над лампата и прегледа календара, после написа нещо забързано на лист хартия и захапа молива. По долната й устна изби лилаво петно, защото моливът беше химически.

Павел Серов беше легнал на кушетката, вдигнал високо крака, обути в чорапи. Четеше вестник и дъвчеше слънчогледови семки. Плюеше шлюпките на друг вестник, разгънат на пода. Шлюпките издаваха тих свистящ звук, докато излизаха от устата му. Той беше отегчен.

— Нашето дете ще бъде гражданин на новата държава — каза другарката Соня, — то ще бъде възпитано в свободната, здравословна пролетарска идеология, без никакви буржоазни предразсъдъци, които биха затруднили естественото му развитие.

— Аха — отговори Серов, без да вдига глава от вестника.

— В деня, в който се роди, ще го запиша в пионерската организация. Ще се гордееш ли от живия ти принос към съветското бъдеще, който ще марширува с другите невръстни граждани в сини шорти или с червена забрадка на шията?

Серов изплю шлюпка върху вестника:

— Разбира се.

— Ще организираме червено кръщение, без попове, само с партийните ни другари, на гражданска церемония и с подходящи речи. Искам да изберем име и… Павел, слушаш ли ме?

Съпругът й натика семка в устата си и повтори:

— Разбира се.

— В календара има много добри идеи за нови, революционни имена, вместо глупавите стари имена на светците. Преписах някои отлични предложения. Ако е момче, мисля, че Нинел е добро име. Какво мислиш?

— Какво е това име, по дяволите?

— Павел, няма да позволя такъв език и такова невежество! Изобщо не си мислил за името на детето си, нали?

— Имаме време.

— Причината е, че не се интересуваш, не ме заблуждавай. И не мисли, че ще забравя това!

— Соня, моля те, ти ще избереш името. Ти знаеш най-добре.

— Да, така е. Нинел е името на великия ни водач, Ленин, произнесено обратно. Ако е момче, можем да го кръстим Вил, това са инициалите на великия ни ръководител — Владимир Илич Ленин. Какво ще кажеш?

— И двата варианта са добри за мен.

— Ако е момиче, за което се надявам, защото новите жени идват с качествата си и бъдещето е тяхно, на свободните пролетарски жени и вие, мъжете, дори не можете да си го представите, ако е момиче, можем да го наречем Октябрина, тъй като ще бъде жив паметник на великата Октомврийска революция.

— Не е ли малко дълго?

— Какво от това? Името е много хубаво и много известно. Фимка Попова организира предпоследната седмица червено кръщение за отрочето си и го кръсти Октябрина. Дори и във вестника писаха. Съпругът й е толкова горд, какъв сляп глупак е той…

— Соня, да не би да намекваш, че…

— Ти си бил голям моралист! Тази кучка Фимка е прочута като… няма значение. Но тя си въобразява, че само за нейното дете ще пишат във вестника… ето още няколко, добри, съвременни имена: Марксина, от Маркс, Комунара…

Нещо шумно изтропа под масата.

— Това са проклетите ми чехли! — каза другарката Соня, неловко се сгъна на стола, протегна крака си и затърси нещо под масата. Откри чехъла, мъчително прегъна корема си и го хвана за плоската, износена подметка.

— Виж какви стари боклуци съм принудена да нося! Детето идва и ще ми трябват много други неща. А ти, пияни глупако, точно сега реши да правиш литературни опити и всичко развали!

— Соня, моля те да не говорим отново за това. Знаеш, че имах късмет в случая.

— Да, вярно. Надявам се, че този Коваленски ще бъде изправен до стената, след добър, шумен процес. Ще се погрижа жените от Женотдела да организират демонстрация против спекулантите и аристократите.

Тя прелисти календара и извика:

— Ето още чудесни имена — Трибуна, Барикада, или нещо, свързано с духа на съвременната наука — Университета.

— Това е доста дълго.

— Аз предпочитам Октябрина, символично е. Искам да е момиче — Октябрина Серова, водач на бъдещето. Ти какво искаш — момче или момиче?

— Нямам предпочитания, само да не са близнаци…

— Това изказване никак не ми харесва, защото…

На вратата се почука — силно и властно. Серов вдигна глава, остави вестника и рече:

— Влезте.

В стаята влезе Андрей Таганов и затвори вратата. Другарката Соня изпусна календара, Павел Серов бавно се изправи.

— Добър вечер — поздрави Андрей.

— Добър вечер — отговори с втренчен поглед Серов.

— Таганов, защо си тук? — заплашително попита домакинята с дрезгав глас. Без да й обръща внимание посетителят рече:

— Серов, искам да говоря с теб.

— Добре — съгласи се неподвижен Серов.

— Искам да говоря с теб насаме.

— Добре — повтори другият.

— Кажи на жена си да излезе.

— Съпругът ми и аз нямаме тайни един от друг.

— Излез и чакай в коридора — обърна се към нея спокойно Андрей.

— Павел, ако той…

— Соня, по-добре излез — изрече съпругът, вперил очи в Таганов.

Тя се изкашля, от устата и изскочи единичен кикот:

— Другарят Таганов е още силен, а? Добре, добре, ще видим до кога, няма да чакаме дълго.

Събра плътно кимоното с цвят на лавандула на корема си, забучи цигара между зъбите и излезе, като шляпаше с чехлите.

— Мислех, че последните дни си научил урока си — каза Серов.

— Научих го.

— Какво искаш?

— Обуй се, докато ти обяснявам. Двамата имаме работа навън и не можем да губим време.

— Така ли? Радвам се, че ме информира, защото нямах намерение да излизам. И къде ще ходя, ако мога да знам, другарю Мусолини Таганов?

— Ще освободиш Лео Коваленски.

Серов тежко се отпусна върху леглото и краката му разпръснаха шлюпките по пода:

— Таганов, ти обезумя ли?

— Слушай и мълчи. Ще ти кажа какво трябва да правиш.

— Ти ще ми кажеш какво да правя? Защо?

— После ще ти кажа и защо трябва да го направиш. Сега бързо се обличай и отивай при приятеля си в ГПУ. Знаеш кого имам предвид.

— Сега, в този час?

— Изкарай го от леглото, ако е необходимо. Какво и как ще му кажеш, е изцяло твой проблем. От теб искам Лео Коваленски да бъде освободен до четиридесет и осем часа.

— А ще ми дадеш ли магическата пръчка, с която да направя това?

— Магическата пръчка е направена от хартия. Всъщност има две такива пръчки.

— От кого са написани?

— От теб.

— Какво?

— За да бъда точен, две фотографски копия от оригинала.

Серов стана от леглото, облегна се с две ръце на масата и изсъска:

— Таганов, проклет плъх, изобщо не е време за шеги!

— Аз шегувам ли се според теб?

— Добре, ще се срещна с моя приятел и ти ще видиш Коваленски, но по-рано от четиридесет и осем часа, защото ще бъдете в съседни килии. После ще видя тези документи…

— Както ти казах, има две фотографски копия, само че и двете не са в мен.

— Какво?

— Двата документа са в приятели, на които имам доверие. Безсмислено е да се опитваш да ги откриеш. Познаваш ме достатъчно и знаеш, че килия за изтезания на ГПУ също е безполезна. Приятелите ми незабавно ще изпратят копията в Москва, ако нещо се случи с мен, преди Коваленски да бъде освободен. Или ако с него се случи нещо, след като го освободят.

— Проклет да си!

— Едва ли искаш фотографските копия да стигнат до Москва, тъй като приятелят ти няма да може да те спаси, а най-вероятно няма да може да спаси и себе си. Не се безпокой, повече няма да ме видиш. От теб искам само да освободиш Лео Коваленски и да потулиш случая. Никога вече няма да чуеш за копията. Няма и да ги видиш.

Серов взе носната кърпичка и избърса челото си:

— Лъжеш, не си правил фотографски копия.

— Може би. Искаш ли обаче да рискуваш?

— Седни — рече другия и рухна на дивана.

Андрей се облегна на масата и кръстоса крака.

— Слушай, да бъдем разумни. Добре, камшикът е в теб, но съзнаваш ли какво искаш?

— Това, което можеш да направиш.

— Андрей, за Бога! Процесът ще бъде голям, ще има първокласна пропагандна кампания с големи заглавия във вестниците и…

— Спри всичко.

— Как да го спра? Как да го поискам от него? Какво ще му кажа?

— Това е твой проблем.

— Но той вече ме спаси…

— Не забравяй, че приятелят ти също има интерес. Има приятели в Москва, но може би има и неприятели…

— Слушай…

— Когато членовете на партията не могат да бъдат спасени, те имат проблеми по-големи дори от спекулантите. Както знаеш, и това е повод за първокласна пропаганда.

— Андрей, един от нас е полудял, не знам кой. Но защо искаш Коваленски да бъде освободен?

— Не е твоя работа.

— Ако си му ангел-хранител, тогава защо започна следствието срещу него? Ти започна разследването, отлично знаеш.

— Ти каза, че съм научил урока си.

— Нямаш ли партийна чест? Сега имаме нужда от удар срещу спекулантите заради положението с изхранването на населението…

— Това вече не ме засяга.

— Проклет изменник! Казал си, че си предал единственото копие от бележката!

— Може и да съм излъгал.

— Слушай, да бъдем разумни. Вземи цигара.

— Не, благодаря.

— Нека да говорим като приятели. Взимам си назад всичко, което казах против теб. Извинявам се, но не можеш да ме обвиняваш, че не успях да се овладея в тази ситуация. Ти имаш твои съображения, аз мои. Признавам, че сгреших, и двамата обаче не сме ангели, затова можем да се разберем. Бяхме приятели от детинство, не помниш ли? Затова нека да говорим разумно.

— За какво?

— Имам изгодно предложение. Моят приятел може да направи много за мен, защото и аз знам доста за него, напълно достатъчно, за да го изправят до стената. И ти играеш тази игра, признавам, брилянтно. Ще се разберем, ще говоря направо — положението ти в партията никак не е добро, особено след речта ти тази вечер. Сигурен съм, че никак няма да ти е лесно на следващата партийна чистка.

— Знам.

— Не се съмнявай, че ще си изпатиш.

— Не се съмнявам.

— Нека тогава да сключим сделка. Забрави за този случай и аз ще се погрижа да запазиш членството си в партията. И не само — ще получиш по-висок пост в ГПУ, какъвто поискаш, с каквато искаш заплата. Няма да ти задавам въпроси, всеки ще тръгне по пътя си. Ти и аз можем много да си помагаме.

— Защо мислиш, че искам да остана в партията?

— Андрей!

— Не е необходимо да ми помагаш на следващата чистка. Може да ме изключат, да ме разстрелят, да ме прегази камион. За теб няма значение. Разбираш ли? Но няма да докосваш Лео Коваленски и ще се погрижиш никой да не го безпокои. Грижи си за него, както ще се грижиш за детето си, без значение какво ще се случи с мен. Ти си неговият ангел-хранител, не аз!

— Но какво е за теб този мухлясал аристократ?

— Вече ти отговорих.

Серов несигурно стана и направи последен отчаян опит:

— Андрей, искам нещо да ти кажа. Мислех, че знаеш, но сигурно греша. Чуй ме внимателно и не ме убивай при първата дума. Знам, че едно име не искаш да споменавам, но ще го изрека — Кира Аргунова.

— Е?

— Не губим време с излишни думи, нали? Сега вече, не! Чуй — ти я обичаш, а тя има любовник повече от година… чакай… не ме прекъсвай… тя е любовница на Лео Коваленски през цялото време. Не си длъжен да ми вярваш, само провери и ще се убедиш.

— Защо да проверявам? Аз го знам.

— О, така ли? — каза Павел Серов.

Застана прав, олюля се, вгледан в Андрей. Сетне се изсмя:

— Трябваше да се досетя.

— Взимай си палтото.

— Трябваше да се досетя защо светецът на компартията ще прибегне до изнудване. Какъв глупак си ти! Нещастен, безмозъчен, праведен глупак! Ето защо е тази комедия на благородство, на кух героизъм! Това е болест, от която някои хора никога не могат да се излекуват! Нямаш ли капка разум, капка гордост!

— Повече няма да разговаряме. Добре ме познаваш и знаеш, че няма да променя решението си.

Серов облече палтото си. Бледите му устни се изкривиха в подигравателна гримаса:

— Добре, сър Галахад, или както там се нарича. Сър Галахад с меча на изнудването, този път печелиш. Очевидно няма смисъл да те заплашвам. Хора като теб винаги получават каквото искат без помощта на хора като мен. След година тази бъркотия ще бъде забравена. Аз ще управлявам железниците на СССР и ще купувам копринени пелени за отрочето си. А ти ще чакаш на опашка за паница супа и може и да я получиш. Но ще бъдеш доволен — човек, когото мразиш, е интимен с приятелката ти! Поздравления!

— Желая ти щастие, другарю Серов.

— Желая ти щастие, другарю Таганов.

 

 

Кира седеше на пода и прибираше бельото на Лео в шкафа. Роклите й бяха струпани накуп пред отворения гардероб. Под краката й шумяха документи. Пух се стелеше над мебелите от раздраните възглавници.

Тя не бе излизала от два дни. Не беше чула нито звук от света извън стаята си. Галина Петровна се обади веднъж и започна да вие в слушалката. Кира й каза да не се тревожи и я помоли да не идва. Галина Петровна не отиде при дъщеря си.

Лаврови решиха, че съседката им не е толкова разтърсена от трагедията — не чуха ридания, не забелязаха нищо необичайно в крехката, малка фигура, която пресичаше стаята им на път за банята. Забелязаха, че тя е ленива — крайниците й падаха и застиваха в различни положения. Изглежда, че ги движеше с големи усилия Очите й се фиксираха в една точка и с още по-голямо усилие тя ги отместваше. Очите й бяха тежки като двадесеткилограмова торба с пясък, теглена от детски юмрук.

Тя продължи внимателно да сгъва ризите му, като ги приглаждаше с ръце и ги подреждаше в чекмеджето. На един джоб видя избродираните му инициали. Спря и ги загледа неподвижна.

Не вдигна глава при звука от отварящата се врата.

— Ало, Кира — чу се глас.

Тя се отпусна върху чекмеджето и то се затвори с трясък. Лео гледаше надолу към нея. Устата му се разтегна, но не в усмивка. Устните му бяха безцветни, кръговете под очите — сини и остри, сякаш нарисувани от начинаещ художник.

— Кира, моля те без истерии — каза той уморено.

Тя стана, ръцете й се завъртяха и увиснаха. Пръстите й се заровиха в косата на дясното слепоочие и тя се втренчи в него невярващо, като се страхуваше да го докосне.

— Освободиха ли те?

— Да, освободиха ме, по-точно ме изритаха.

— Но как е възможно…

— Откъде да знам? Мислех, че ти знаеш.

Тя зацелува устните му, врата, мускулите в разкъсаните ръкави, ръцете му, дланите. Той я погали по косата и огледа безизразно разбитата стая.

— Лео, какво ти направиха? — прошепна Кира.

— Нищо.

— Да не би да са те… чувала съм, че…

— Не ме изтезаваха. Казаха ми, че имат специална стая, но нямах честта… Сложиха ме в нелоша килия, с храна три пъти на ден, въпреки че супата беше отвратителна. Стоях там и репетирах последните си думи за пред взвода за разстрел. Добро занимание, нали?

Тя свали палтото му и го блъсна във фотьойла. Коленичи, свали галошите му, притисна глава в коленете му за миг, разтърси я, наведе се, за да скрие лицето си. После завърза връзките на обувките му.

— Имам ли чисто бельо?

— Да, ще ти донеса… но ти нищо не разказваш.

— Какво да ти разказвам? Предполагам, че случаят приключи. Казаха ми да внимавам и да не попадам за трети път в ГПУ.

И прибави равнодушно:

— Мисля, че твоят приятел Таганов има нещо общо с освобождаването ми.

— Той…

— Ти помоли ли го?

— Не, не го помолих — рече тя и се изправи.

— Виждам, че са разрушили почти напълно мебелите и леглото.

— Да, мебелите и леглото… Лео! — извика тя внезапно.

Той вдигна с труд клепачите си и я изгледа.

— Лео, нищо ли няма да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Разбира се. Изглеждаш добре. Не си се сресала.

— Лео, мисли ли за мен, докато беше там?

— Не.

— Не си мислил за мен?

— Защо да мисля? Това с нищо нямаше да ми помогне.

— Обичаш ли ме?

— Какъв въпрос! И то сега… Кира, прекалено женствена ставаш, никак не ти отива…

— Съжалявам, скъпи, знам, че е глупаво. Не знам защо те попитах. Ти си толкова уморен. Ще ти донеса бельо и ще ти приготвя вечеря. Не си вечерял, нали?

— Не съм гладен. Има ли нещо за пиене?

— Отново ли започваш да…

— О, моля те, остави ме на мира. Моля те, излез, ако обичаш, иди при родителите си или някъде другаде.

Тя се изпъна като струна с ръце в косите и запита с изумление:

— Лео, какво са ти сторили?

Той облегна глава на стола и Кира се вгледа в трептящия бял триъгълник на врата и брадичката му. Лео заговори равно, глухо със затворени очи, само устните му се раздвижиха:

— Нищо не ми направиха. Вече никой нищо не може да ми направи, никой. Досега единствено ти можеше да ме нараниш, но вече и ти не можеш…

Тя сграбчи отпуснатото бяло лице в ръцете си и яростно, безмилостно го разтърси:

— Лео, те няма да те пречупят! Това няма да стане!

Той хвана ръцете й и ги отхвърли от лицето си:

— Няма ли най-сетне да слезеш на земята? Какво искаш? Да пея песни за живия живот и междувременно да се разхождам до ГПУ? Ужасена си, че ще ме пречупят? Искаш да запазя нещо, което калта никога няма да достигне, а всъщност искаш да страдам още повече, докато потъвам в калта! Добра си с мен, защото толкова много ме обичаш, нали? А не мислиш ли, че ще бъдеш дори по-добра с мен, ако ме оставиш да потъна? Защото така ще се слея с действителността наоколо, нищо няма да чувствам, никога вече…

Ръка потропа на вратата.

— Влез — каза Кира.

В стаята влезе Андрей Таганов, спря като видя Лео, после рече:

— Здравей, Кира.

— Здравей, Андрей.

Лео с мъка вдигна глава и без изненада погледна фигурата пред себе си.

— Добър вечер — обърна се той към Лео, — не знаех, че сте тук.

— Освободиха ме. Мисля, че го очаквахте.

— Да. Но не предполагах, че толкова бързо ще се случи. Извинявам се, че ви безпокоя, знам, че не искате посетители.

— Андрей, всичко е наред. Моля те, седни — намеси се Кира.

— Кира, искам да ти кажа нещо — той се извърна към Лео, — имате ли нещо против да поговоря с нея навън за няколко минути?

— Разбира се, че имам. Какви тайни ще обсъждате с Кира?

Тя се наведе и почти изкрещя:

— Лео! — и по-спокойно, но с треперещ глас добави: — Добре, Андрей.

— Не, не е нужно. Всъщност не е тайна — и отново се обърна към Лео, — исках да ви спестя необходимостта да се чувствате задължен към мен, но е по-добре и вие да чуете какво ще кажа. Кира, седни, не се безпокой. Става дума за освобождаването му от ГПУ.

Лео се втренчи в него безмълвно и зачака. Кира остана права, с прегърбени рамене и ръце, сключени сякаш в окови зад гърба й. Тя погледна Андрей — очите му бяха чисти и далечни.

— Седни — помоли я той.

Кира покорно седна на стола.

— Искам двамата да знаете нещо, което ще ви е от полза. Кира, не можех да ти го кажа по-рано, преди да съм сигурен, че ще успее. Това се случи и сега може би знаете кой стои зад освобождаването — Павел Серов. Искам да знаете и какво стои зад него, ако някога ви трябва.

— Вие стоите зад освобождаването ми, нали? — запита с остра нотка Лео.

— Лео, моля те, мълчи! — извика Кира и се извърна, за да не вижда очите му.

— Става дума за едно писмо — продължи спокойно Андрей, — писмо, което той е написал. Вие знаете за това. Писмото ми беше предадено от… друг човек. Серов има могъщи покровители, те го спасиха. Но той е страхлив, а това спаси вас. Писмото беше унищожено. Аз обаче му казах, че притежавам фотокопия от него, които са в двама приятели и те незабавно ще ги изпратят на висшестоящите власти в Москва, ако Лео не бъде освободен. Така случаят беше приключен. Не мисля, че ще ви безпокоят в бъдеще. Но искам да знаете за фотокопията и да ги размахате над Серов, ако е необходимо. Нека той да мисли, че вие знаете къде точно се намират фотокопията и че те са в сигурни ръце. Както и че документите веднага ще полетят за Москва, ако той направи дори една стъпка към вас. Това е всичко. Не мисля, че ще се наложи да действате, но днес, при вашия социален произход, това е полезна защита.

— Къде всъщност са фотокопията? — прошепна Кира.

— Няма фотокопия — отговори Андрей.

Долу на улицата изгърмя светкавица и прозорците се разтресоха в настъпилото мълчание. Очите на Кира и Андрей се срещнаха, но веднага се разделиха, защото Лео ги наблюдаваше.

Пръв проговори Лео. Стана, пристъпи към Андрей и наведе глава:

— Предполагам, че трябва да ви благодаря. Считайте, че съм ви благодарен. Но не съм ви благодарен до дъното на сърцето си, защото искам да не бяхте ме освобождавали.

— Защо? — попита Андрей и погледна нагоре към него.

— Мислите ли, че Лазар е бил благодарен на Христос, когато Той го вдигнал от гроба? Според мен не е бил и аз съм ви точно толкова благодарен.

Другият го изгледа строго и рече мрачно, заплашително:

— Съвземете се! Имате толкова много, за което да живеете.

Лео сви мълчаливо рамене.

— Затворете този ваш магазин. Намерете си работа, не е необходимо да е престижна. За вас това е ужасно, но ще трябва да свикнете.

— Ако мога.

— Можете и трябва да го направите.

— Така ли?

Кира видя, че той внимателно изучава Андрей. После тя запита:

— Защо ни каза за писмото на Павел Серов?

— За да знаете, ако… нещо се случи с мен.

— Андрей, какво искаш да кажеш?

— Нищо — и се изправи, — освен че ще ме изключат от партията, както предполагам.

— Твоята партия означаваше много за теб…

— Да.

— И това има голямо значение за теб?

— Да.

— Ще ги намразиш ли, ако те изключат?

— Не.

— Ще им простиш ли някога?

— Нямам какво да им прощавам. Защото съм много благодарен за миналото, когато принадлежах към партията. Не искам те да считат, че са несправедливи, или че ги обвинявам. Но и никога няма да им кажа, че вече всичко знам, всичко разбрах. Въпреки че бих искал.

— Може би те се безпокоят, че са разрушили един живот. Независимо, че повече нямат право да ти задават въпроси.

— Когато ме изключват, ако ми бъде разрешено, ще ги помоля да не се безпокоят за мен. Така в партийната летопис ще бъда запомнен не като рана, а като поносимо явление. Така и моите спомени няма да бъдат болезнени.

— Ако те познаваха, както аз, щяха да ти позволят това.

— Бих им благодарил, стига да ми дадат възможност.

Той взе шапката си от масата и закопча тужурката:

— Трябва да тръгвам. И още нещо — стойте далеч от Морозов. Научих, че заминава, но когато се върне, ще започне нови кроежи. Не се свързвайте пак с него — той винаги се измъква и другите ще трябва да плащат заради него.

— Андрей, ще те видим ли отново?

— Разбира се. За известно време ще бъда много зает. Но ще поддържаме връзка… Лека нощ.

— Лека нощ, Андрей.

— Момент, искам да ви питам нещо — обади се Лео.

Приближи се до него с ръце в джобовете и изплю въпрос:

— Защо направихте всичко това? Какво точно е Кира за вас?

Андрей я погледна. Тя остана безмълвна, изправена, вгледана в двамата мъже. И му даде думата.

Той отговори:

— Кира е приятел, нищо повече.

— Лека нощ — каза Лео.

Вратата на стаята им се затвори, после вратата на Лаврови и те чуха как входната врата се отваря и затваря след него. В този миг Кира внезапно издаде нещо средно между стенание и ридание и се втурна напред. Лео не видя лицето й — тя побягна навън и от стъпките й кристалният полилей тихо зазвънтя.

Изтича по стълбите, сетне на улицата. Валеше сняг. Студеният въздух я жегна и удари по голата шия. Тя почувства краката си в пантофи странно леки в снега. Видя отдалечаващия се висок силует и закрещя след него:

— Андрей! Андрей!

Той се извърна и извика с изумление:

— Кира! Ти си навън без палто!

Хвана я за ръката и бързо я завлече до къщата, в здрачната, малка площадка на стълбите. Заповяда:

— Веднага се прибирай!

В светлината на уличната лампа тя видя как на лицето му се появи нежна, тъжна усмивка. Той отметна косите й заедно със снежинките:

— Кира, не е ли така по-добре? Да не казваме нищо, да оставим всичко на мълчанието ни, но да знаем и да не забравяме какво се случи между нас.

— Да, Андрей — прошепна тя със сухи очи.

— Не се безпокой за мен, ти ми обеща. Сега се върни вкъщи, ще настинеш.

Тя вдигна ръка и едва докосна бузите, белега на челото, далечните очи, брадичката, сякаш искаше да му каже с треперещите си пръсти нещо, което не можеше с думи. Той взе ръката й, притисна я до устните си. Изминаха дълги минути. Кола мина по улицата, фаровете ярко осветиха лицата им, стените, и изчезнаха.

Той отпусна ръка. Тя се обърна и бавно пристъпи нагоре по стълбите. Чу как вратата зад нея се отвори и затвори. Не се обърна.

В стаята им Лео говореше по телефона:

— Да, Тоня, току-що ме пуснаха… ще ти разкажа… разбира се, ела веднага… да, донеси, тук няма капка…