Айн Ранд
Ние, живите (27)

XI

Павел Серов, седнал до бюрото, проверяваше речта си „Железниците и класовата борба“, написана на пишеща машина. Секретарката му стоеше до него, вперила тревожни очи в молива в ръката му. Прозорецът на канцеларията гледаше към един от пероните на гарата. Той вдигна глава и видя висока фигура в кожена тужурка, която изчезна от перона. Серов бързо се наведе напред, но фигурата бе отминала.

— Видя ли този човек? — остро запита той секретарката.

— Не, другарю Серов. Къде?

— Няма значение, стори ми се, че видях един познат. Но защо е тук?

Час по-късно Серов излезе навън, като дъвчеше семки и плюеше на земята. Тогава отново забеляза човека с коженото яке. Не беше сгрешил — това бе Андрей Таганов.

Павел Серов спря, веждите му се събраха, изплю още една семка. Приближи небрежно Андрей и поздрави:

— Добър вечер, другарю Таганов.

— Добър вечер, другарю Серов.

— Ще пътуваш ли, Андрей?

— Не.

— Да не би да преследваш влакови черноборсаджии?

— Не.

— Може би са те назначили в транспортния отдел на ГПУ?

— Не.

— Е, радвам се да те видя. Трудно е човек да се срещне с теб, много си зает и нямаш време за старите приятели. Искаш ли семки?

— Не, благодаря.

— Нямаш лоши навици, нали? Не се разпиляваш, нямаш пороци, освен един, а? Приятно ми е, че се интересуваш от тази стара гара, която е мой дом, така да се каже. От около час си тук, нали?

— Имаш ли други въпроси?

— Кой, аз? Нямам въпроси, за какво да те питам? Само се опитвам да водя разговор. Човек и това трябва да прави, иначе ще те обвинят, че си индивидуалист. Защо не ми се обаждаш, когато идваш в тази част на града?

— Може би ще ти се обадя. Довиждане, другарю Серов.

Серов остана неподвижен, с неизядена семка в зъбите и очи в Андрей, който слизаше по стълбите.

 

 

Продавачът избърса носа си с палец и показалец, обра с престилката си капките ленено олио от гърлото на бутилката и попита:

— Това ли е за днес, гражданино?

— Да — отговори Андрей Таганов.

Той скъса парче вестник и зави бутилката; по хартията се появиха мазни петна.

— Продавате много стока, нали?

— Нищо подобно — момчето с размъкнат син пуловер сви рамене, — вие сте първият клиент от три часа. Най-после да чуя човешки глас. Седя по цял ден сам и гоня мишките.

— Това е лошо, сигурно губите пари.

— Аз не съм собственик на магазина.

— Сигурно скоро ще си загубиш работата. Шефът сам ще застане зад щанда.

— Кой? Шефът ми? — продавачът се изкиска дрезгаво и разкри голяма дупка с два черни, счупени зъби. — Той няма да се занимава с тази работа. Не мога да си представя елегантния гражданин Коваленски да пъха херинги в ленено олио.

— Няма още дълго да е елегантен с тези слаби продажби.

— Може би, не знам.

— Може би.

— Петдесет копейки, гражданино.

— Ето, заповядайте. Лека нощ.

 

 

Антонина Павловна се сдоби с билети за премиера на балетно представление в Маринския театър. Представлението беше профсъюзно и Морозов бе получил билетите в Компанията за храни. Той не се интересуваше от балет, освен това трябваше да изнесе реч в едно училище на тема: „Пролетарско разпределение на хранителни продукти“. Затова даде билетите на Антонина Павловна. Тя покани Лео и Кира да я придружат:

— Естествено, става дума за червен балет. Вие знаете политическото ми отношение, но човек трябва да е широко скроен в изкуството, не мислите ли? Най-малкото това е интересен експеримент.

Кира отказа и Лео и Антонина отидоха на представлението. Тя беше облечена в зелена рокля с цвят на нефрит, избродирана в златно и твърде тясна в талията. В ръцете си държеше монокъл от перли с дълга позлатена дръжка.

Кира имаше уговорена среща с Андрей. Слезе от трамвая и закрачи по здрачните пътеки на дворцовата градина. Изведнъж осъзна, че неволно забавя стъпки. Тялото й се изпъна от напрежение, вряза се напред с усилие, сякаш вървеше срещу бурен вятър. То помнеше това, което умът й искаше да забрави — предната нощ с Лео. Нощ като първата, в която бе с него в сивата и сребърна стая, техен дом от три години. Тялото й бе невинно и чисто, но краката й се съпротивляваха, задето греховно, против волята си, копнееше за идващите мигове тази вечер.

Стигна върха на дългата, тъмна стълба, Андрей отвори и тя рече:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Дори преди да те целуна?

— Веднага след това. Заведи ме на кино.

Той я целуна и на лицето му се изписа вечната невярваща радост от присъствието й.

Те тръгнаха, хванати за ръце и новия сняг заскърца под нозете им. В трите най-големи кина на „Невски“ бяха закачени големи памучни плакати с червени букви:

НАЙ-ДОБРИЯТ ФИЛМ ЗА СЕЗОНА!

Новият шедьовър на съветското кино!

ЧЕРВЕНИ БОЙЦИ

Грандиозен разказ за борбата на червените герои в Гражданската война.

Пролетарска приказка!

Титанична драма за неизвестните герои — работници и войници.

На едно от кината имаше лозунг:

ДРУГАРЯТ ЛЕНИН КАЗА: „ОТ ВСИЧКИ ИЗКУСТВА ЗА РУСИЯ НАЙ-ВАЖНО Е КИНОТО!“

Входът на кинотеатъра пламтеше в бяла светлина. Касиерите тъжно гледаха минувачите и се прозяваха. Никой не спираше пред снимките от филма.

— Не искаш да гледаш това, нали?

— Да.

В четвъртото по-малко кино прожектираха стар, чуждестранен, неизвестен филм без звезди. Във витрината бяха поставени три избелели снимки на жена с много грим и рокля, модерна преди десет години.

— Бих гледала този филм — каза Кира.

Касата беше затворена.

— Съжалявам, граждани, няма билети — съобщи им разпоредителката, — и за следващата прожекция няма билети. Фоайето е претъпкано с хора, които търсят места.

— Няма как, ще трябва да гледаме „Червени бойци“ — примири се тя.

Преддверието с бели колони на огромния кинотеатър „Паризиана“ беше празно. На посетителите беше забранено да влизат в салона, защото филмът беше започнал. Но разпоредителката се поклони ниско и ги пусна да влязат. Големият празен салон бе тъмен, студен и някак смълчан, въпреки тътена на оркестъра и ехото на тишината. Няколко глави, сивкави петна в мрака, трудно се различаваха в пустите редове. На екрана тълпа от окъсани сиви униформи седяха край огньове и готвеха супа. Дълъг влак от открити товарни вагони, пълни с тълпи окъсани сиви униформи, бавно пълзеше през безкрайни филмови минути. Появи се надпис „Един месец по-късно“. Тълпа от окъсани сиви униформи побягна сред калта, като размахваше щикове. Море от ръце размаха знамена. Тълпа от окъсани сиви униформи запълзя в окопите под черното небе. Появи се надпис „Битката при Заврашино“. Тълпа в ботуши от лачена кожа разстреля тълпа в ботуши от лико, изправена до стената. Появи се надпис „Битката при Самсоново“. Тълпа от окъсани сиви униформи побягна през калта, като размахваше щикове. Появи се надпис „Три седмици по-късно“. Дълъг влак запълзя в залеза. Появи се надпис „Пролетариатът смачка с могъщите си ботуши предателското гърло на разюзданите аристократи“. Тълпа в ботуши от лачена кожа затанцува в долнопробен вертеп сред счупени бутилки и полуголи жени, които гледаха в камерата. Появи се надпис „Но духът на нашите червени бойци пламтеше от вярност към пролетарската кауза“. Тълпа от окъсани сиви униформи побягна през калта, като размахваше щикове. Нямаше сюжет и герои. Във фоайето плакат обясняваше на зрителите: „Целта на пролетарското изкуство е в драмата и цвета на всекидневието“.

В паузата преди втората прожекция, Андрей попита:

— Искаш ли да видиш началото?

— Да, още е рано.

— Знам, че не ти харесва.

— И ти не го харесваш. Смешно е — не отидох на балетната премиера тази вечер в Маринския театър, защото е революционна, а сега гледам този филм.

— С кого щеше да идеш?

— С един приятел.

— Лео Коваленски?

— Андрей, не ставаш ли нахален?

— Кира, от всичките ти приятели той е…

— Който ти не харесваш. Знам, но въпреки това прекалено често го споменаваш.

— Не се интересуваш от политика, нали?

— Не, защо?

— Искаш ли да жертваш безсмислено живота си, да изгубиш напразно годините си в затвора или на каторга без никакъв смисъл?

— За какво намекваш?

— Стой далеч от Лео Коваленски.

Устата й се отвори, ръката й се вдигна във въздуха, тя остана неподвижна за един дълъг миг. После проговори с мъчително усилие:

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не искаш да бъдеш близка с човек, който е близък с лоши хора?

— Какви хора?

— Няколко души, например нашият другар Павел Серов.

— Но какво общо има Лео?

— Той нали е собственик на частен магазин за хранителни продукти?

— Андрей, сега като офицер от ГПУ ли ме питаш?

— Не те разпитвам, няма какво да науча от теб. Но се чудя какво знаеш за аферите му, за твое добро е.

— Какви афери?

— Повече не мога да ти кажа. Дори и това е много. Не искам по никакъв начин да се замесваш в тази история.

— Как да се замеся?

— Кира, с теб и към теб аз не съм офицер от ГПУ.

Лампите загаснаха и оркестъра поде „Интернационала“. На екрана тълпа от прашни ботуши замарширува през суха, буцеста земя. Огромен, сив, трептящ правоъгълник от ботуши увисна пред тях. Ботушите бяха без тела, с дебели подковани подметки, сбръчкана напукана кожа, разпънати отвътре в гънки от мускулите и потта. Ботушите не вървяха бавно, но и не бързаха, не бяха копита, но и не бяха на хора. Те се търкаляха напред, петите се сменяха с пръсти, пръсти се сменяха с пети, поклащаха се като сиви танкове, помитаха всичко пред себе си. Буците пръст се разпадаха на прах под ботушите — сиви, безжизнени, устремени, безкрайни, безмилостни.

Кира прошепна на ухото на Андрей сред рева на „Интернационала“:

— По ново разследване на ГПУ ли работиш?

— Не, това е мое лично разследване.

На екрана сенки в сиви униформи седяха край огньове под тъмно небе. Загрубели ръце разбъркваха железни чайници, усти и криви зъби широко се ухилиха, човек засвири на хармоника, като се люлееше похотливо. Друг се завъртя в казашки танц, размята крака и запляска в ритъм ръце, трети се почеса по врата, войник задъвка кора хляб, трохи се посипаха в отворената му яка и в черната космата гръд. Те честваха победата.

Кира прошепна:

— Андрей, имаш ли за какво да докладваш в ГПУ?

— Да.

На екрана демонстранти закрачиха по градска улица, за да празнуват победата. Знамена и лица бавно заплуваха край камерата. Хора от восък се задвижиха, дърпани от невидими нишки, млади лица в черни забрадки, стари лица в плетени шалове, лица във войнишки и кожени шапки. Лицата бяха еднакви, застинали и сериозни, с меки безформени устни, очите им — като нарисувани. Те маршируваха безстрастно, равнодушно, отпуснато, сякаш каменния паваж привличаше замръзналите им крака. Маршируваха без енергия, понесени от червените знамена-платна, без гориво, освен задушливата топлина на милиони кожи и милиони меки, направени от брашно мускули. Вървяха без дъх, освен миризмата на закърпените мишници и топлите, уморени, покорни вратове. Маршируваха безспирно, безнадеждно, сякаш не бяха живи хора.

Кира внезапно извърна глава от екрана, потрепери цялата и задавено рече:

— Андрей, да си ходим!

Той стана бързо, послушно. Навън махна на една шейна, но тя поиска:

— Не, да вървим, да вървим пеша.

— Какво има — хвана я той за ръка.

— Нищо… не ми хареса филма — закрачи до него Кира, вслушана в живия звук от скърцането на снега под обувките й.

— Съжалявам скъпа, разбирам те. Бих искал да не правят толкова едностранчиво изкуство.

— Андрей, ти имаше намерение да изоставиш всичко и да заминеш за чужбина.

— Да.

— Тогава защо работиш срещу… даден човек, за да угодиш на господари, на които вече не желаеш да служиш?

— Искам да разбера дали те все още са достойни за мен.

— Какво значение има това за теб?

— Животът ми зависи от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Давам на себе си последна възможност. Имам нещо да им дам и знам какво те трябва да направят. Но знам какво те ще направят в действителност. Аз съм все още член на партията. Съвсем скоро ще разбера дали ще остана член на партията.

— Правиш опит с цената на няколко живота?

— С цената на няколко живота, които трябва да бъдат отнети.

— Андрей!

Той изненадано погледна побелялото й лице:

— Кира, но какво те тревожи? Преди никога не си ме питала за работата ми, никога не сме я обсъждали. Знаеш, че аз работя с човешки животи и ако е необходимо — причинявам смърт. Досега никога не си била така уплашена. Между нас има мълчаливо споразумение да не говорим за това.

— Забраняваш ли ми да наруша това споразумение?

— Да, забранявам ти. Искам нещо да ти кажа. Моля те, слушай ме внимателно и не ми отговаряй, защото не желая да знам отговора. Искам да мълчиш, тъй като не искам да знам колко знаеш за този случай. Боя се, че знаеш много. Очаквам абсолютна откровеност от хората, които ще се изправят пред мен и не мога аз да се изправя пред тях с нещо по-малко.

Тя се опита да се овладее, но гласът й трепереше със свой собствен ужас от смъртта, на който тя не можеше да нарежда:

— Добре, няма да ти отговоря на този въпрос. Но, моля те, сега ти ме изслушай и не ми задавай въпроси. Моля те, не ми задавай въпроси! Нямам какво да ти кажа, освен това: умолявам те с цялото си същество, с душата си и ако държиш на мен, моля те, сега го докажи — моля те, спри това разследване, докато е в ръцете ти. Моля те, направи го заради едно — заради мен!

Той се обърна към нея и тя видя лице, което никога преди не бе виждала — неумолимото каменно лице на другаря Андрей Таганов от ГПУ, който заповядваше да бъде въздадена тайна смърт в черни, неизвестни мазета. Запита бавно, като разчленяваше всяка дума:

— Кира, какво означава този човек за теб?

Гласът му й каза, че ще защити Лео, ако не отговори пряко. Сви рамене и сухо изрече:

— Нищо не значи, той е само мой приятел. Добре, Андрей, няма да говорим повече. Късно е, ще ме изпратиш ли до вкъщи?

Той я остави при апартамента на родителите й. Веднага след като стъпките му заглъхнаха, тя побягна по тъмната улица до първото такси. Скочи в таксито и извика:

— Колкото е възможно по-бързо до Маринския театър.

В прашното пусто фоайе, зад затворените врати я посрещна нестройният яростен грохот на оркестъра.

— Не можете да влезете, гражданко — съобщи й строга разпоредителка.

Тя пусна смачкана банкнота в ръката и промълви:

— Другарко, трябва да намеря един човек, спешно е, въпрос на живот и смърт, майка му умира…

Безшумно се промъкна между завесите от синьо кадифе в полутъмния, полупразен театър. На светещата сцена хор от крехки балерини в къси, яркочервени тюлени рокли пърхаха и размахваха тънките си напудрени ръце с позлатени картонени вериги. Балерините изпълняваха „Танцът на трудещите се“.

Тя откри Лео и Антонина Павловна удобно настанени във фотьойлите на празния ред. Двамата се стреснаха, когато Кира се втурна към тях по дългата пътека между редовете. Отзад някой изсъска:

— Седнете!

— Лео, бързо, веднага тръгвай, случи се нещо!

— Какво?

— Хайде, ще ти кажа, да се махаме оттук!

Той я последва в тъмната пътека. С издадена напред брадичка, Антонина Павловна бързо се понесе след тях. В празното фоайе Кира тихо изговори:

— Лео, в ГПУ са разбрали за магазина ти.

— Какво? Откъде знаеш?

— Току-що видях Андрей Таганов и той…

— Видяла си Андрей Таганов? Къде? Нали отиде при родителите си?

— Видях го на улицата…

— Коя улица?

— Лео, спри с тези глупости! Не разбираш ли, че няма време!

— Какво ти каза той?

— Не ми каза много, само намекна. Каза ми да стоя далеч от този случай, ако не искам да бъда арестувана. Знае, че имаш частен магазин за хранителни продукти и спомена името на Павел Серов. Заяви, че ще докладва на ГПУ. Мисля, че знае всичко.

— Предупреди те да стоиш далеч от мен?

— Лео, ти отказваш да разбереш, че…

— Отказвам да се изплаша от един ревнив глупак!

— Не го познаваш, той изобщо не се шегува, когато става дума за ГПУ! И защо да ревнува от теб?

— В кой отдел на ГПУ работи?

— В разузнаването.

— Тоест не е в икономическия отдел?

— Не. Но сам прави това разследване.

— Добре, ще се обадя на Морозов и Серов. Серов трябва да се свърже с приятеля си в икономическия отдел и да разбере какво точно прави Таганов. Не изпадай в истерия, няма от какво да се страхуваш. Приятелят на Серов ще ни помогне.

— Лео, помни, че аз нямам нищо общо с магазина — задъхано каза Антонина Павловна, която ги настигна при таксито навън. — Ако има разследване, помни, че аз нямам нищо общо. Аз само пренасях парите до Серов, без изобщо да знам откъде идват! Помни, Лео!

 

 

Час по-късно шейна тихо пристигна до задния вход на магазина с надпис „Лев Коваленски. Хранителни продукти“. Двама мъже мълчаливо се плъзнаха по заледените, неосветени стълби към мазето, където ги очакваха Лео и продавача. Край тях гореше фенер. Новодошлите не издадоха звук. Лео посочи безмълвно торбите и кашоните. Мъжете бързо ги пренесоха по стълбите до шейната, покрита с голяма, кожена завивка. За по-малко от десет минути мазето се изпразни.

— Какво стана — тревожно запита Кира, когато Лео влезе в стаята.

— Лягай да спиш и недей да сънуваш агенти на ГПУ.

— Какво направи?

— Всичко е наред. Отървахме се от цялата стока. В тази минута сигурно напуска червения Ленинград. Утре трябваше да получим доставка от Серов, но я отменихме. За известно време магазинът ще е празен, без продукти, докато Серов провери нещата.

— Лео, аз…

— Моля те, не започвай отново. Вече ти казах, че ще остана в града. Би било изключително опасно и подозрително, ако замина. Няма за какво да се безпокоим. Серов има силни връзки в ГПУ, така че…

— Лео, ти не познаваш Андрей Таганов.

— Не, но изглежда, че ти добре го познаваш.

— Разбери, те не могат да го подкупят!

— Може би, но могат да му затворят устата.

— Ако не се страхуваш…

— Естествено, че не се страхувам!

Но лицето му бе по-бледо от обикновено и тя забеляза, че ръцете му трепереха, докато разкопчаваше палтото си.

— Лео, моля те, чуй ме! Моля те!

— Млъкни!