Алберт Лиханов
Счупената кукла (8)

8

Ако Маня беше гаднярка и с по-практичен характер, щеше да си уреди кариерата още от студентските години. Нея веднага я препоръчаха и за партията, така че тя стана патентован кадър май във всякакъв смисъл. И някой, някъде, нещо имаше предвид за нея. Но тя пръста си не помръдна за своя изгода, освен при един, повече от сериозен случай, само че за това — по-късно. Късметът като че ли сам падаше в ръцете й, без каквито и да е усилия от нейна страна, впрочем тази глупачка дори не съзнаваше, че това е късмет, че явно й върви и че може да настъпи миг, когато всичко ще рухне, заедно с успехите и неуспехите, изобщо всичко ще изчезне, ще дойдат други времена, когато нито нейното положение, нито червената й диплома, която тя постигна без особени усилия, ставайки инженер програмист от висока класа, тогава когато в страната нямаше още дори прилични компютри, нито общественото признание — нищо няма да има достойна, какво да говорим, дори каквато и да е минимална цена.

Две години, изнемогвайки от младост, Маня се опазваше, отдавайки енергията си на волейбола и ученето, за да не се предаде на Льошкините набези, но след четвърти курс, през август те отидоха да се къпят с преспиване на Истринския язовир и когато се стъмни, в крайбрежната горичка, тя не издържа. Нейният млад здравеняк ухажор за две години чакане така беше зажаднял за този миг, че Маня запомни за цял живот лятната горичка със скъсалата веригите си дива страст на жениха, и със собственото си съкровено откритие на нова страна от живота.

Тя забременя веднага, още първата нощ. Льошка я отведе в гражданското и двамата се уговориха да минат без каквито и да е разточителства: родителите, близките приятели и приятелки като Линочка и това е — в института дори не знаеха до първите признаци на Машината закръгленост, че те са се оженили.

Тези дни Льоха купи спяща кукла, подарък за бъдещата дъщеря — той много искаше момиченце — а Маша вярваше в предразсъдъци и малко се разстрои.

Кукла и всичко останало можеше да се купи едва след раждането на детето, за нищо на света по-рано. Тя, сякаш я наказа, скри куклата в някакъв забутан куфар.

Разбира се, с волейбола беше свършено, Маня само ходеше в залата, за да подкрепя своите приятелки и точно в това положение отново видя ректора.

Маня седеше на пейката за зрители, когато забеляза, че академикът влезе в залата и започна да разглежда играещите съвсем не с поглед на фен, а точно търсейки някого. После погледна към зрителите, видя Маша, тръгна, усмихвайки се към нея, но колкото се приближаваше и разбираше защо не е на площадката, погледът му все едно че угасваше. Въпреки това той любезно я поздрави, седна до нея и поседя десетина минути, пресилено демонстрирайки интерес към играта.

Той нищо не я попита и не каза — а тя пък какво трябваше да говори? — после се тупна по коленете и произнесе:

— Време е да вървя. Дългът ме зове. — И неочаквано попита: — С какво мога да помогна?

Вкъщи това изобщо не се обсъждаше, но както казват, висеше във въздуха: как ще я бъде по-нататък, как ще живеят петимата в двайсет и осемте квадратни метра родителски апартамент и Маня се тормозеше от това. Да, тя беше в пети курс, Льошка — в четвърти, бъдещето беше твърде неясно — разпределение, работа, детето е на път — и Маня се изчерви и каза:

— Да имахме с мъжа ми поне някакво жилище.

— А кой е той, мъжът ти? — попита ректорът.

— Студент от четвърти курс на енергофакултета.

— Значи, наш — изхъмка ректорът и неопределено заклати глава. После изпъшка и каза: — Най-трудното.

Той й кимна и те повече не се видяха. След два дни я извикаха в местния съвет и й казаха да подаде молба за жилище.

Едва после, със задна дата ти се струва, че годините летят бързо, на един дъх, а в действителност всичко върви мъчително и по-продължително. Генсекът, който окуражи Маня, почина, смени го по-млад старец, но много болен, той не изкара много и бе сменен от трети, по-грохнал и от първия. Струваше им се, че страната се блъска в някакво невидимо безпътие, а целият народ недоволстваше — магазините празни, на пазарите — скъпотия. Впрочем това винаги засяга старците или възрастните, младежите живеят със своя млад дух, и ако страдат, то е по съвсем други причини.

Маня получи апартамент. Същият като на родителите й, само два метра по-малък, двустаен двайсет и шест квадратни метра в кооперация недалече от телевизионната кула в Останкино, само че не беше висок блок, а хрушчовска пететажка. Независимо от това имаше завистници — о-хо!

Дори при младите има все пак някаква граница на успеха, която е опасно да се преминава. Е, добре, отличничка, стипендиантка на Ленинска стипендия, депутатка, държа реч пред Генсека, в партията я приеха… Но пък да дадат жилище на студентка, която още нищо не е направила в живота! Маня просто физически почувства каква дружна завист отблъсна от нея съкурсниците й, особено момичетата, сякаш короната, която сияеше върху главата й, изведнъж потъмня и започна да прилича на знак за особена враждебност, отблъскване, признак на кариеризъм. Погледите на съпричастност, които преди ги изпращаха с Льоха, сега се смениха с откровено завистливи и недоброжелателни.

Странейки инстинктивно от тях, Маня все по-често се криеше в спортната зала и веднъж, глупачката, съвсем преди раждането, в края на тренировката излезе на площадката да поудря топката, протегна се да подаде, нещо в нея изпращя, хвана ответния пас и, забравила за своето положение, падна на гръб. Маня загуби съзнание, още в залата й изтекоха водите, откараха я с Бърза помощ и тя роди мъртво недоносено бебе. Момченце.

И веднага за всичко обвини Льоха и спящата кукла, която той, глупакът, подари на нероденото си дете.

След болницата Маня поиска да я закарат вкъщи при родителите й, лежеше завита с одеялото, говореше малко и плачеше, на утешенията на майка си отговаряше съвсем по старчески, че съдбата я е наказала за всякаквите глупави успехи и че са я урочасали завистниците. Тя поиска да върнат апартамента. Казваше, че като се оправи, ще отиде при ректора, ще му поднесе своите извинения и ще върне ключа.

Не успя. Той умря.

Докато стоеше в почетния караул, със синини под очите — от неотдавнашното собствено, изпитано със своето тяло, небитие, Маша изведнъж помисли, че това е нейното второ предупреждение. Нейното собствено момче, нейната кръв, което тя дори мислено не успя да обикне, я напусна не просто така, не беше случайно, това беше някакъв знак, някаква съдба, която я препъна на хлъзгавия и вече прекалено гладък път, и ето сега — смъртта на академика.

Какво да се лъже: той я покровителстваше. Наистина, ако тя се учеше за тройки, и той не би успял, но доброто учене все пак е само половината работа, да се добере до среща с Генсека беше немислимо без магия и този мършав висок старец, който й позволи да го гледа в очите като равна, всъщност беше нейният добър гений, покровител, благодетел… Какво ще прави сега без него?…

Маня постоя в почетния караул. На другия ден сутринта изпрати във факултета заявление с молба да й разрешат академичен отпуск за една година — към заявлението прилагаше медицински справки за нещастието си.

Тя искаше да се затвори, да се скрие, година да не се появява пред хора, да се подготви за пропуснатите изпити и да ги вземе като задочник, за да не изостане от курса си, но нещо в нея се пречупи: науките не влизаха в ума й, главата й беше затъпяла, замъглена, глупава. По цели дни Маня лежеше, напълно отблъснала своя верен Льошка, а той се мотаеше между лекциите и новата квартира, която ремонтираше, обновяваше, подреждаше със свои собствени сили. Но когато я ремонтира, задлъжнявайки на собствените си родители и на Мапа, Маша отказа да отиде там, без да има сили да обясни защо.

Легнала на дивана, тя се проклинаше, проклинаше собствената си безгрижност, кариерата, която така съблазнително и измамно легна в краката й, своята партийност и депутатство, своето отличничество — изобщо всичко, което й се случи.

Мария Павловна изразходва много думи, за да утеши дъщеря си, да я убеди, че всичко се случва, че животът не свършва с това и всичко е още пред нея. Маня кимаше в отговор, съгласяваше се, с ума си съзнаваше правотата на майка си. Но нещо я свиваше, нея атеистката, някакво тежко предчувствие.

Тя не разбираше какво означава това, защо има такъв камък на душата си, защо изведнъж само за един час всичко така мъчително се прекърши — нали нямаше никакви предупреждения за това. Изглежда Маня имаше природна склонност към твърдата логика на точните дисциплини и всякакви отклонения предизвикваха в нея сътресения, също като, да допуснем, отмяната на правилата за съпротивлението на материалите или отричането на закона на Нютон за гравитацията, и ябълката вече да не пада надолу, а да си лети в неочаквана посока.

И все пак имаше още нещо в нейните усещания — тя чувстваше, дори потръпваше от предстоящото нещастие, което се натрупва невидимо някъде зад хоризонта; хората не можеха да го предскажат, а само го предчувстваха както кучетата земетресение и ето че именно на нея се случи — може би единствена от всички да предусети това.

В един прекрасен ден Маня реши, че ще е по-разумно да не догонва курса си, а да прекъсне за една година. В края на краищата Льоха ще я настигне и ще бъдат разпределени заедно. Благодетелят изчезна, така че няма да е грях, ако внимателно се огледа и помисли къде може да бъде разпределена, за да й бъде по-удобно и по-близо до местоживеенето, а и заплатата да бъде по-висока, известно е какви пари получават абсолвентите на вузовете, дори от Бауманка. Впрочем това бяха мисли на Льоха, той нали беше от провинцията, нямаше никакви познати, Маня беше най-здравата нишка, която го свързваше с Москва.

Разказвайки за Маня, аз сякаш малко отместих в сянка нейния мъж, впрочем и родителите й също. А те между другото незабелязано се оформиха като две враждуващи сили.

Мария Павловна и Николай Михайлович дори в най-успешните, понякога зашеметяващи дни на Манината слава, като идваха на себе си, приемаха нейните успехи като своеобразни извинения на съдбата за тяхната лична обикновеност… Алексей напротив, смяташе успеха на своята млада жена за изключително нейна лична заслуга: изтъкнатост, спортсменство, политическа привлекателност, всеки път се опитваше да отдели нейните успехи от родителите й.

— Чу ли? — казваше той. — Всеки сам е ковач на своето щастие! А родителите — помогнали са ти в началото на живота, благодаря им. Но това е всичко!

Но така — това е всичко! — не ставаше. Маня по цели часове слушаше по-голямата Мария, целият морал на която се свеждаше до краткия извод: жената може да си намери друг, но майката син, тоест дъщеря — никога! Кръвните връзки са по-важни от всичко!

Постепенно тя дойде на себе си, отиде с мъжа си в новото жилище и се възхити. Льоха го беше превърнал в истинско гнезденце, и откъде се е взел у мъжа този наистина женски дар: и перденца някак си беше измислил, и съвсем прилична покривка на широкото легло отнякъде беше намерил, и беше напълнил с книги стария шкаф — а останалите мебели? Личеше, че не са нови, но не са и лоши, уютни, предразполагащи. След няколко месеца въздържания и страдания Маня отново веднага забременя.

Тя сякаш действаше по внимателно проверен математически график: точно след една година в училището се появи все същата отличничка Мария Николаевна, бременна точно в същите месеци, когато стана белята. Младостта беше оправила всичко, освен главното, генсековското, макар и това да беше цитат от „Кавказка пленница“. Тя вече не беше комсомолка и спортистка, но си оставаше красавица. Отдавна беше сменила Комсомола с партията, в спортната зала просто отказваше да влезе, а пък младостта — кой ще й я отнеме?

Още две години излетяха като миг: раждането на Мася — наложи се отново да се преместят при родителите, плюс отпуск за раждането — нов Генсек, цели вечери и дори нощи пред телевизора, когато предаваха речите на избраниците в Конгреса на народните депутати на СССР и великата държава приемаше всичко, което се случваше, с надежда за бъдещи промени, изпити (независимо че Маня беше в отпуск, отново отлични оценки), свободен график за кърмещата майка, изключително разпределение — оставят Маня в катедра в родния факултет да преподава на студентите, а Льоха попадна в Курчатовския институт…

Но после…