Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

Вместо епилог
Два края

Първи край
Финита ла комедия

Вячик отсъства не две седмици, както се заканваше, а цял месец. Той се обаждаше на жена си, интересуваше се от нейното здраве, уточняваше времето, когато ще отиде в родилен дом. За Мася не питаше, спазваше необяснима коректност. Впрочем, по-скоро бе преглътнал дезинформацията, пусната от Маня в офиса му, естествено чрез охраната: Наложило се момичето да постъпи в неврологичен санаториум за целия учебен срок. Колкото до бизнеса, то нали със съвременните технологии той може да бъде управляван и от Тайланд: компютър, Интернет, пълна информация, чак до платежните документи.

Вълкът се появи неочаквано и веднага започнаха проблемите на Маня. Извикаха лекар, той я настани в болница „за задържане“ — това отново се оказа навреме: беше й трудно да говори с него, а може би нямаше за какво, но, мръщейки се и опирайки се на лекарите и санитарите, тя все пак го огледа внимателно — почерняло отслабнало лице, бенката до устата беше станала още по-пикантна. Наскитал се е до насита, кучият му син, дори малограмотните знаят, че тайванските красавици са от най-добрите, а пък неговият джоб е издут от пари и от това-онова от онова.

Общо взето разминаха се направо в антрето. В родилния дом Маня се разтревожи, измъчи майка си, изисквайки по всякакъв начин да разбере: какъв интерес проявява той към изчезването на Мася. Майка й не можеше. Нямаше връзка с офиса на Вячик, не искаше да посвещава Мосешвили, ще я предаде, а Елза изчезна от къщата веднага щом отведоха Маня. По понятни причини.

Между другото, мъжът й не идваше в родилния дом. По два пъти на ден изпращаше цветя и кутии с бонбони за лекарите и обслужващия персонал, обаждаше се по телефона, но не можеше лично да дойде. Беше претоварен.

Да, той не можеше да дойде, защото се разяри, като разбра за заминаването на Мася, чрез междуградската мрежа научи английския номер и отлетя за Лондон. Докато летяха, дармоедите уточниха детайлите. Дежурните в училище извикаха Мася при баща й, макар срещите с роднините да имаха усложнена процедура. Мася нямаше никакъв баща и тя вървеше към изхода без да мисли, че ще види Вячик. А като го видя, отстъпи назад. Това не убягна от вниманието на бдителната англичанка, нарушила правилата учудващо безкористно.

Вълкът й каза, че е дошъл в Лондон да купува къща, вече е сключил договор с адвокатската кантора и тя никъде не може да се дене, нито в Британия, нито в Замбия, защото той така е решил. И на другия ден дойде да я вземе, вече с разрешение на директорката, ужким да оглеждат къщата.

Тези къщи просто бяха страхотни. Една от друга по-чудесни. Вячик не търсеше центъра, а комфортът бе достатъчен и в покрайнините. Такова нещо в Москва няма. Може би в Санкт Петербург е имало. Преди революцията.

Мася беше напрегната, но вълкът се държеше безукорно. Като се сбогуваха, той й връчи кредитна карта на „Бъркли банк“ и извлечение от сметката, където имаше сто хиляди, но не долари, а фунтове. Мася не беше успяла да вложи в банка парите от майка си…

Вячик изчезна, а в разговорите си с майка си, която лежеше в родилния дом, Мася не каза нищо за неговото посещение. След три седмици директорката я покани в кабинета си и удостовери нейната личност пред някакъв солиден господин в скъп костюм. Оказа се, че това е адвокатът, пълномощник на Вячик, който сега иска да предаде пълномощията на Мася. За къщата, която е станала собственост на мъжа на майка й. Господинът в скъп костюм помоли Мася да се разпише, връчи й няколко комплекта ключове в красива кутийка и снимка на обвита в бръшлян не стара постройка. Мася я позна: това беше една от къщите, които беше посетила с Вячик.

След като адвокатът си тръгна, директорката спря с жест Мася, позвъни да им донесат две чаши силен чай.

— Вашият баща милионер ли е? — попита тя.

— Не знам — чистосърдечно отговори Мася. И излезе, че призна, че Вячик й е баща.

— О! — сдържано, съвсем по английски се възхити директорката. — Вие сега станахте толкова странни, руски господа.

— Господа? — учуди се Мася, но веднага се сепна. Да се обсъжда това беше прекалено тънка материя.

А където е тънко, там се и къса.

След седмица и половина Вячик долетя отново. Съвсем официално разрешиха на Мася да отиде с баща си да огледат къщата. Там го очакваха неговите охранители, представители на фирмите — мебелни, за съдове, за тапети. Пред очите на Мася Вячик извади невъобразими пари, в брой, което накара представителите на фирмите да изпаднат в благоговеен несвяст — дори Мася не предполагаше, че те могат да освободят тези пари от суровите британски данъци.

Върнаха я в училището с взет под наем ролс-ройс, признание за висш аристократизъм. Момичетата открито й завиждаха. Разпитваха я за Сибир и нефта, чудачките. Вячик им се струваше като падишах и тя изрече нещо за западно-източния манталитет.

С една дума, Мася се предаде.

Тук — в чуждата страна, без стиховете на арменския древен монах Григор Нарекаци, без внимателните очи на Альоша Благой и лекото докосване на Анечка Бочкарьова, без сините очи на още една малка Мария — тази от църквата.

И може би без насилие от страна на Вячик, през цялото време докато бе тук.

Освен това и под нечутите аплодисменти за нейните, Масините преимущества пред достойнствата на малките англичанки, които с такива усилия вървят към върха на живота, тя се предаде.

И когато вече за пети или шести път, вече след раждането на сина му в Москва, Вячик влезе в спалнята при Мася в техния семеен лондонски дом, където тя беше дошла за уикенда с разрешение на администрацията на училището, с една дума, когато той влезе при нея и нежно я прегърна, тя се предаде.

Заминавайки, той й подари „Лолита“ от Набоков на руски, за да не могат английските й съученички да я прочетат, а тя — да може.

Тази книжка я погуби.

Като се върна от родилния дом, майка й често й се обаждаше по телефона, но тя нито веднъж не спомена за Вячик. Маня не знаеше и за къщата.

Минаваха години. Мася нито веднъж не си отиде до Москва. Оправдаваше се с училищните трудности. След това — с подготовката за университета. След това с университетските сложности. Тя се увлече по изтокознанието. Летя до Индия, Тайланд, Корея. Беше внимателна, за нищо не можеше да я упрекнеш: отвсякъде изпращаше пощенски картички на баба си и майка си. Но думите на обратната страна на гланцовите картички ставаха все по-формални, по-сухи и се долавяше акцент.

Мася забравяше родината си. Тя живееше в хубава къща, тя имаше достатъчна сметка, която не предизвикваше мърморенето на банкерите. И освен това — край нея нямаше млади хора. Нямаше увлечения. Смятаха я за една от най-благопристойните млади дами.

Докато не умря баща й. Нямаше с какво да плаща за къщата. Освен това къщата беше записана на баща й — тя имаше само пълномощия — а пък дамата нямаше документи, които потвърждават, че господинът, смятащ се за неин баща, е действително неин баща.

Успя да продаде къщата, но с много загуби и приходът едва стигна за двустайно апартаментче, наистина в центъра на Лондон.

Мася, станала мис Мери, добре владееше компютър, знаеше три или четири източни езика, включително руски, работеше в престижно издателство.

По-нататък следите й се губят.

През 2030 година нейният природен брат Игор намери Мася. Когато той влезе в забравената от бога квартирка, затрупана с книги, срещу него се изправи побеляла дама в спретнат костюм и възкликна:

— Вячик! Ти си жив?

И трудно разбра обясненията. За смъртта на баба си в 2009-та и на майка си в 2006-та, тя знаеше отнякъде.

Но това е измислен, макар и благоприличен край. За онези, които са свикнали на хепиенд — като в американските филми.

Уви, това не е по руски.

Нашата истина звучи по съвсем друг начин.