Алберт Лиханов
Счупената кукла (50)

6

Първото, което Мапа реши за правилно, е да спаси внучката си от празния интерес на дядо й: какво могат в такава ситуация мъжете, при това престарелите? И затова извика своя фолксваген — шофьорът живееше в този район, специално така го бяха подбрали — за икономия на време и на бензин — бързо се приведе в необходимия вид и вече готова за общуване на всякакво ниво, само сакото не беше облякла, тръгна към банята да изтрива и облича Маша.

После те пътуваха към центъра и шефката без умора припираше своя млад шофьор: искаше й се да завари у дома не само дъщеря си, но и Вячик. Беше безсмислено и невнимателно да говори с Мася за станалото. Първо, пречеше ненужният свидетел и второ, веднага щом тръгнаха, Мася, омаломощена, тутакси здраво заспа.

Уви, Вячик не беше вчерашен и го нямаше у дома. Затова пък планината от плът, някога бившата дъщеря, макар и с неудачна съдба, но все пак с нежна душевна нагласа, седеше на масата в гостната и пиеше чай, заобиколена от голям избор на сладки — в кутийки, панички, подносчета. Пиеше, изглежда, не първата чашка, беше потна, върху челото й сияеше неизтрит влажен бисер и от сутринта имаше твърде уморен вид от нощната работа, вероятно от подготовката на своя плод за появяването му на бял свят.

Мапа мислеше, че дъщеря й ще я посрещне разтревожена, ще я засипе с дъжд от въпроси, но Маня дори не стана от масата, само попита дъщеря си:

— Ще ходиш ли на училище?

Като че ли можеше и да не отиде и Мапа усети в самата постановка на въпроса отразеното смущение, тревога, неизвестност.

Мася кимна.

— Тогава върви се приготви — каза Маня твърдо и някак спокойно, а с поглед показа на майка си масата.

Двайсетина минути, докато Мася се движеше от своята стая до банята и обратно и отново по същия маршрут, докато тихо не затвори вратата след себе си, жените мълчаха. Само дето си разменяха междуметия. Единственото нарушение на тази тишина беше от Маня, която помоли минаващата покрай тях Елза:

— Изпратете момичето до училище. Ако откаже, просто вървете след нея. Докато не влезе във входа.

Това беше казано тихо, уморено, но уверено и твърдо.

Най-после те останаха само двете.

През двайсетте минути, в които седяха и мълчаха, Мапа измисляше един след друг варианти на разговора. От вик, от психологична атака върху дъщеря си, изпотена тук, до полираната луксозна маса със сладки и чайове — до сълзите, до собствения си вой — боже мой, какво нещастие се случи с момичето!

Майката разглеждаше своята възрастна дъщеря и не можеше да я познае.

Не, не, работата не беше във външността. Външно Маня наистина беше неузнаваема: кафяви тъмни петна на бузите, набръчкано чело, раздърпаност и странна отпуснатост — всичко това се обяснява с нейното положение, макар че когато носеше Мася — беше прекрасна: изпълнена с радост пъпка. Но нали дори при най-решителни промени в човека остава нещо предишно, основно. Животът може да те върти ту тъй, ту инак, но сигурно Господ ни снабдява с някакъв вътрешен фундамент и пред паяжината на времето и изпитанията във възрастния, дори стар човек, може при внимателен и добронамерен поглед да се забележи детето, щастливо, с нищо непомрачено, с искреност и чистота, ненакърнени от никакво зло. А в Маня нямаше нищо! Не просветваше нищо добро и детско!

Майката вътрешно се ужаси. И обвини себе си: ти си виновна! Пък и познаваш ли своята дъщеря? Къде беше, ти стара жено, в дните й на изпитания? Мъкнеше мрежи с продукти от своята стоматологична щедрост. Но нима можеш с това да минеш, да се откупиш, да се оправдаеш? Освен това: ти, престаряла Мапа, както на всички им се струваше, със своя успешен пример все едно упрекваше дъщеря си, тогава вярна — вярна! — на своя първи мъж, Льоха! Избрала трънливия път на бедността, съграден от паметта, от любовта.

Тя беше силна, нейната Манечка, Мария Николаевна, а нейната стара майка въртеше опашка, демонстрираше своите частнособственически постижения, подхвърляше долари и — какво! — дъщерята й повярва! Повярва, че трябва да се живее по нов начин, в края на краищата животът ни се дава само веднъж, като твърдеше някога забравеният Николай Островски.

„Животът се дава само веднъж и трябва да го изживееш така, че да не ти бъде мъчително срамно за безцелно изживените години!“ Май така звучеше това, ако не й изменя остарялата памет — силно и чисто.

Но скотският поврат на съдбата префасонира тази чистота за своите цели. Цинично. Старият девиз, прочетен поновому означава — живей и не се лишавай от нищо. Хващай отлитащия ден за пищната щраусова опашка, иначе ще я хванат други — нали не на всички, съвсем не на всички се пада такава щастлива фортуна: да хванеш макар и едно пъстро перце от днешната радост — пари, благополучие, успех, приличащ на рядка печалба в казиното.

Всичко това прелетя за секунди в структурите на сивото й вещество и Мапа, вместо да нападне променилата се, почти непозната своя дъщеря, изведнъж заплака и безпомощно попита:

— Какво става с теб, дъще?

— Ами с теб, мамо? — отговори планината от плът, но не заплака.