Алберт Лиханов
Счупената кукла (39)

6

Мася седеше на пейката до разкъсания, раздърпан пакет, от който се беше изсипало недокоснатото съдържание, и се измъчваше от глупав въпрос: мислеше си, какво точно или кой е сомнамбул. Тя знаеше това сравнение — като сомнамбул, тоест нещо подобно на сънно, продължително, с тежки мисли. Но какво е точно — кой е точно? — все пак трябва, трябва! — някак да изглежда, да има форма, съдържание.

Сомнамбул, сомнамбул… Ясно е, че сега тя е като сомнамбул, след тази нощна пропаст, земетресение, срещу което се оказа безсилна, лошо съобразяваше, зле се движеше и дори говореше зле, макар че както е известно, човек може да говори и без да му е ясно нищо. И ето ти — сомнамбул…

Може би сомнамбулът прилича на онова странно същество, което тя беше видяла по телевизията в „Света на животните“ — все едно е слепено от клонки, като истинска клонка и едва-едва се движи като в забавен филм, май се казваше богомолка. Или като смешното австралийско зверче коала — дървесно меченце, което бавно се придвижва с вкопчени лапи, закривени като на монтьор?

Ами тя, тя!… Никак не прилича на коала и съвсем не прилича на богомолка, тя все пак е човек, но всичко у нея се движи бавно, едва-едва, не е наясно какво е това сомнамбул, но тя е точно сомнамбул. Не знае какво да прави, къде да иде, защо…

Изглежда Мася беше навела глава, в крайна сметка за дълго бе клюмнала глава върху гърдите си и може би бе заспала за малко, защото трепкайки и отваряйки очи, видя пред себе си бедна старица.

Тази старица приличаше на артистка, нещо подобно, само че не по лицето, а по дрехите: на главата — лилава демисезонна филцова шапка, на краката — изхабени ботинки, май войнишки. Сакото се натрапваше с неестествения си оранжев цвят — с къси ръкавчета, от които се показват червеникави юмручета и бели, като изрязани от хартия ръчици — такива сака носят работниците по пътищата и яркостта на изкуствения цвят включва и способността вечер да отразява автомобилните светлини. Като карнавален костюм.

Под голямата периферия на лилавата шапка лицето на старата жена почти не се виждаше, криеше се като в сянка, затова беше съвсем невъзможно да се види цветът на очите й — тези очи проблясваха само в дълбочината, обозначаваха ги две, отразяващи утринната светлина огънчета. А носът се подаваше от сянката, огромен патешки нос стърчеше от периферията на шапката и под него плоска и малка уста, като лек щрих, едва незабравен от създателя на това същество. И освен това — две уши — големи, пропорционални на носа, така че вместо лице, бузи, чело, вежди — и каквото още се полага там на всяко лице? — изпод лилавата шапка се показваха патешки нос и две закръглени дебели уши, а и две точици, отразяващи светлината.

Мася веднага нарече старицата Присмехулка, а тя, все едно дочакала да я назоват, напълно в духа на името си, произнесе:

— Какво така, ваше принцесно величество, сте се разпуснали на харчове? Май ви е широко около врата?

— Широко — проговори Мася, без да знае как да се държи и какво да отговори.

— К’во? — попита съчувствено старицата. — Откупиха се с ей тая слама и това ли е всичко? Захвърлиха ли те?

Мася се наежи, нищо не каза.

— Нещо не ми е ясно — не можеше да се спре Присмехулка, — не приличаш на наша, богато си облечена, а пък на бузите ти сълзи като на бедните. Коя ще да си ти, принцеске?

— Стига — разсърди се Мася. Първото впечатление от екстравагантната старица премина, всичко, което можеше да се случи по-нататък, не можеше да е радостно. — Каква принцеска съм аз?

— Добре де — не я жалеше Присмехулка. — Много още ще видиш, височество! Колкото по̀ напредват годините, толкова по-трудно става на женския пол! — И вече в гръб на Маша: — Обърни се! Погледни ме още веднъж! А пък бях красавица, ха-ха! Можеш ли да си представиш?

Мася не издържа, обърна се. Не, усмихна се тя, не може, няма да може. Но не изпита злоба срещу присмехулната старица. Съжали я. Нали наистина това същество някога е могло да изглежда съвсем иначе. И е могло да бъде и младо. Интересно как ли е изглеждала тогава.

— Принцесо! — продължаваше Присмехулка. — А може ли аз това ам-ам? — И показа разхвърляното по пейката богатство на Аладин.

Мася кимна.

Мерцедесът я закара в училище с изключително нахалство. Да пристигнеш нахално — това не е да спреш леко до тротоара, не е да спреш спокойно, вмествайки се в свободно от другите коли място — а голяма скорост, тихи спирачки, защото са качествени, и рязко припряно спиране на сантиметри от стоящата отпред таратайка. А и непременно всички да видят.

Ето така паркира Вячиковият мерцедес с Мася в купето — под носа на Аня Бочкарьова и Льошка Благой. А пред входа изтриваше краката си литераторката Лизуня.

Никой от възрастните не придружаваше Мася, което можеше да бъде някаква случайност, каква ли не, например било е по път на майка й, така че защо да не закарат дъщерята на училище — и всичко изглеждаше неприятно, нескромно, подчертано нахално: карат момичето на училище с мерцедес, пфу! — евтино снобарство. Впрочем Мася имаше друга репутация, така че Анечка веднага се хвърли към нея с разтревожено лице:

— Какво се е случило?

Отзад озадачен стоеше Благой. Пък и Лизуня се тревожеше: дори отвратителният мерцедес не можеше да създаде лошо впечатление, ако познаваш човека. Мася разбра това и целият смут, натрупан през страшната нощ, държан от сънотворното и прохладата на мъгливото останкинско утро, изведнъж се изтръгна от нея в протяжен стон на голям човек.

Лизуня пъргаво дотича от входа, подхвана Мася за ръкава на сакото, взе чантата й с книгите, а тя падаше, падаше, летеше надолу… Сякаш едва сега всичко достигна до нея, всичко я връхлетя и всичко в нея страдаше, плачеше, болеше.

И оскърбеното тяло, и унизената душа, и потъпканото достойнство, събрали се заедно, се сплетоха в един болезнен възел и най-после намериха изход в страшен вой — не детски, а женски, отчаян.

Разбира се, спор няма — съществува женска интуиция! Иначе как да обясним защо изведнъж Лизуня тикна Масината чанта на Благой и му замаха с ръце, погна го към училището, за да отива, да не спира, да не привлича излишно внимание, а на малката слабичка Анечка Бочкарьова заповяда да отиде с Маша вкъщи, да пропуснат един-два часа, а ако се наложи и целия ден, защото Машенка днес не трябва да бъде оставяна сама.

Аня даде на учителката и своята чанта. От другата страна на мерцедеса стоеше гардеробът — шофьорът на Вячик и по съвместителство телохранител — учудваше се, не разбираше, беше готов да ги закара за нула време където кажат.

Но Мася слабо махна с ръка, Лизуня подсили този жест с енергично твърдо махване, в което се четеше не само отрицание на подобна услуга, но и оскърбено достойнство, черната лимузина затръшна врати и изчезна.

Изчезна и Лизуня, благословила ги, двете слабички буболечки, със старчески, кой знае откъде научен знак — дали благословия, дали сбогуване — и те тръгнаха по улицата.

Недалеч от училището имаше градинка, сутрин празна, те седнаха на крайчеца на пейка и Мася като на сигурна и мъдра приятелка разказа на Анечка онова, което й се бе случило.