Алберт Лиханов
Счупената кукла (6)

6

Институтският живот на Маня се превърна в приказка.

В московското Висше техническо училище „Бауман“ изглежда представата за подходяща във всяко едно отношение студентка съвпадаше с Манината същност и облик — ей богу, все пак мнението на хората доста често излиза вярно.

Трябва да се предполага, че един от най-знатните и уважавани вузове, подготвящи научно-техническия елит, учени и практични мъже от най-висока класа съдеше за жените така: или те трябва да бъдат наравно с мъжете, а това означава да бъдат двайсет процента по-добри по нивото на знания и подготовка, при това да притежават еднаква издръжливост за бъдещите тежки работи, или пък да им подхождат в качеството си на жени, ако разбира се, издържат на училищните страдания, а трябва да се каже, че учението тук беше твърде мъчително и не само момичетата, а и много момчета на цели тумби отпадаха, така и нестигнали до финала.

На Маня й се падна изключителен късмет.

Когато тя дойде в приемната комисия, за да си подаде документите, там надникна висок старец, пред когото всички станаха прави. Той веднага забеляза голямата абитуриентка, приближи се до нея, усмихвайки се приветливо, а когато мъжът, който приемаше документите й, я представи като златна медалистка, й кимна и каза:

— Я ела с мен, дете! Да пробваме със зъби вашето медалче! От какво ли качество е?

Поведоха Маня след стареца, съпроводени от цял ескорт солидни мъже и отначало момичето се смути, мислеше си — дали да не избяга, но само си го мислеше — дипломата й и останалите документи бяха вече в ръцете на високия старец, който вървеше бодро пред малката, но изглежда твърде внушителна групичка, на която правеха път всички срещнати студенти и преподаватели, които спираха и почтително поздравяваха.

Лицата се изтриха от паметта на Маня, изглеждаха й като някакви блини: една от блините от кавалкадата й прошепна колко й е провървяло — водят я на събеседване при самия ректор, академик Петров, и ако всичко мине добре, тя може да се смята за студентка — най-първа в новия прием.

Според логиката на предишния й живот тази новина трябваше да довърши Маня. Мълчалива, скромна, стесняваща се от своите „размери“, тя можеше съвсем да се вцепени, но момичето — все пак някой води в такива случаи хората — изведнъж дълбоко въздъхна, отпусна се и се почувства като съвсем свободна птица, към която е проявен необикновен интерес и затова няма от какво да се стеснява — дойде времето да си разпери перцата…

В кабинета на ректора тя влезе вече спокойна, а когато седна на края на големия кожен диван, срещу който в противоположния ъгъл се разположи ректорът, окончателно се успокои, все едно беше в този кабинет не за първи път и отдавна бе свикнала с него.

Старецът отвори нейната папка, разгледа дипломата. Набързо прочете останалите документи, после ги остави настрана.

— Е, добре — каза той, усмихвайки се приветливо, — няма да стигаме до проверка на вашите училищни знания, това е празна работа. Запомнете: за вас детството е в миналото. Сега започва съвсем друг живот. Много труден, живот на възрастен. Разберете, само с факта, че постъпвате в нашето училище, вие се издигате няколко стъпала нагоре. Няма да има време за колебания!

Тя го гледаше право в очите и изглежда, че ректорът намери в погледа й отзива, който очакваше.

Неочаквано академикът попита:

— Занимавате ли се със спорт?

— Не — усмихна се тя.

— Напразно. Какво ви харесва повече, баскетбол или волейбол?

Тя вдигна рамене.

— Запишете се в секцията. По-добре волейболната — той се усмихна, — както и аз някога.

Седящите в кабинета възрастни се разсмяха, а Маня каза:

— Ще взема под внимание вашата препоръка.

Отново всички се засмяха и на нея й се стори, че по-освободено.

— Ще се радвам — каза ректорът и те поговориха още малко за нещо съвсем странично: често ли ходи на театър, защо избира технически вуз, каква книга чете сега…

Тя говореше сдържано, но на най-обикновения, но подвеждащ въпрос отговори блестящо: тя обича хората, белязани с божи дар и това, както тя го разбира, са представителите на изкуството. Певци, художници, великия Пушкин — ангел го е целунал при рождението му и слава богу. Но има област в човешките достижения, която, разбира се, е зависима от таланта, но в още по-голяма степен от труда, от знанията и с възхита назова имената на Ландау, Йофе, Капица, че женският ум дори няма право да мечтае за подобни достижения, но нали редом с великите физици са били като техни помощници и жени, не може да се мине без тях. Ето, тя мечтае да стане такава помощничка на сериозен учен — а на тях им е нужна не каква да е, а подготвена помощничка.

Все пак, ненапразно кротката Маня беше станала медалистка и то златна. После, в живота като възрастни училищните медалисти обикновено стават „средняци“ и по-често тройкаджиите, а съвсем не отличниците се измъкват напред — но засега натрупаното в училище се отливаше в необходимите, съответстващи на възрастта и търсенето, форми.

Белокосият академик се усмихваше на думите й, после стана и се приближи по-близо. Те бяха горе-долу на един ръст — Маня вече стигна 183 сантиметра — и се гледаха един друг в очите. Това й помогна и после.

С времето Маня със сигурност разбра, че да гледаш очи в очи — това е добре, това е с равни по нещо и може да се очаква някакво внимание, а ако ти си по-висока и трябва да гледаш на човека от горе надолу, дори и с най-добри чувства, това ще го вбеси, или в крайна сметка ще му създаде усещането за дискомфорт.

Но тогава й се беше паднал хубав момент, ректорът игнорира своята възраст, опит, всичките си останали превъзходства — и в това беше неговата мъдрост — погледна Маня в очите като равна и каза недвусмислено:

— Добре дошла, Мария Николаевна!