Алберт Лиханов
Счупената кукла (5)

5

В определеното от бога време, когато с видим възторг младият тогава кандидат и „зам“ получи двустайно апартаментче на дванадесетия етаж в един блок, се появи и дъщеря им, която нарекоха Мария, а за да я различават от Мапа, й викаха Маня.

Нито Николай Михайлович, нито Мапа забелязаха как порасна Маня, по много проста, макар и не една и съща причина: бащата непрекъснато страдаше от несъвършенствата на заобикалящия го обществен строй и не забелязваше много-много какво там пъпли из краката му, а майката просто влачеше каруцата на живота, не се замисляше много за битовите противоречия, а просто ги преодоляваше, без да се задълбочава в контрастите на битието: в тях беше длъжен да вниква нейният отделно придвижващ се мозъчен център, което той, както се казва, правеше с успех. На едното рамо на Мапа висеше умният мъж, на другото — малката дъщеричка, добре че хирургът стоматолог имаше намален работен ден и Мапа просто се справяше с бита, възпитанието, отделяше време, за да може да сподели „енските“ страдания на своя мъж, а на всичко отгоре като на шега защити и кандидатска дисертация.

А дъщерята Маня се роди просто така, заради необходимост на семейството, сякаш по своя замисъл тя угаждаше на всичките му и най-малки потребности.

Ето примерно — тя беше спокойна и тиха, беше послушна, а после с годините стана и покорна, подчиняваше се на думите и мнението на родителите си. Малката мълчалива кифличка незабелязано се превърна в момиче, което не привличаше много вниманието не само на съученичките си, но и на съучениците си, а родителите, уви, необмислено не можеха да се нарадват на уравновесеността, с която растеше момичето. При другите деца — ту една неприятност, ту някакво извънредно произшествие: шега ли е — Москва, толкова много съблазни, крещящи, блестящи, гръмогласни, но и тихи, а пък опасни, кой не го знае — а пък момичето е като фин, идеално настроен инструмент с поразителни способности: за всичките десет години не получи нито една четворка, беше пълна отличничка по всички предмети.

Още от началните класове Маня се отличаваше с такова усърдие и внимание, че мълвата за нея отначало възхити учителската стая, а после така затвърди нейните достойнства при възрастните наставници, че беше просто срамно за учителите да поставят четворка на знаменитата Маша. При това през всичките години на учение момичето се отличаваше със забележителна покорност.

След време всичко някак се обясни. Малката пухкава топчица започна бързо да израства от своите дрешки, ръкавите на стандартните роклички от магазина за броени седмици сякаш се свиваха без каквото и да е пране, така че Мапа избираше новите задължително по-широки и дълги, да ги подгъне вечерта и момичето да отиде с тях на училище, а след месец да разшие подгъва и отново да го отпусне, защото иначе парите просто не стигаха за стремително растящата Маня.

Да повторим, те живееха твърде оскъдно: знае се каква е заплатата на лекаря, дори да е стоматологичен хирург, а в архива, дори и централен, изобщо никой не живееше охолно. Слава богу, че наемът за жилището беше грошове и транспортът — копейки, храната, макар и скромна и трудно намирана, но винаги я имаше. Мапа не обикаляше пазарите, не се заглеждаше в прясното месо, изисканата храна и плодовете. Общо взето живееха като всички. И се радваха на момичето, което без викове и поучения, без сълзи и педагогически проповеди от само себе си се учеше отлично, не се движеше със съмнителни компании, беше учудващо благоразумно и не създаваше никакви грижи на родителите си, освен една-единствена и както се оказа главната: растеше не с дни, а с часове, надмина по ръст всички в класа, дори момчетата, и на абитуриентската вечер се оказа несъразмерен „километричен стълб“, „върлина“, „нескопосана“.

Златният медал донесе на Маня само сълзи и макар че когато го получаваше с музика, която свиреше туш, и залата, особено учителите, я аплодираха бурно, а тя като първа от първите по заслуги държа реч от името на всички класове от випуска, но като излезе от училищния праг, никой не й завидя и никой през цялата вечер не я покани да танцуват — тя никога не бе имала ухажори, пък и кое момче ще иска за партньорка, дори и само за три минути, момиче, което стърчи над него с цяла глава.

Трябваше да стане баскетболистка! Това тя чуваше неведнъж и от учителя по физкултура, и от съседката си по чин, прелестната Линочка Горшкова, но освен думите, нищо не бе предприето. Линочка, както това се случва с момичетата от горните класове, достигнали зрелостта на възрастни, често без да срамува от никого, през междучасията се поглаждаше по хълбоците, тръскаше късите си кестеняви коси пред огледалото — истинска жена — и казваше на Маня, която стърчеше зад гърба й.

— Машка, ама ти защо си увесила нос! Ако беше плоскогърда, прегърбена, с повехнало лице — това е друго нещо. А пък ти си имаш всичко: и цици, и дупе, и очите ти искрят, и косите ти, ако се подстрижеш, са като моите! Ти просто си голям формат! Голяма работа, че нашите момчета кротушки не те харесват. Ще дойде време и ще срещнеш гигант, който ти подхожда, главното е да се отпуснеш! Да се освободиш!

Тази Линочка беше чудесно разкрепостено същество, тя дори можеше да си почеше пъпа пред момчетата, без изобщо да забелязва това и те винаги се трупаха около нея като песове около кучка по време на зимните кучешки сватби. Но Линочка изобщо не забелязваше тази дреболия, тази училищна суета, съвсем справедливо смяташе, че всичко започва едва след училищния праг и тук тя направо завиждаше на Маня.

— На теб какво ти е — ще си избереш някакъв институт, със златния медал дори в Московския университет ще те приемат, а там е въпрос на време: ще се учиш добре — аспирантура, кандидатска степен, докторска, богата невеста и това е. Има само една беда — твоя формат, който освен размерите, няма никакви забележки.

Тя се смееше и гримасничеше:

— Представяш ли си, намерила си своя гигант, подредила си се по размер и всичко ти е тип-топ. А пък аз? За да ме приемат, трябва да държа изпити, да търся момчета в тълпата, а сред тях има такива негодници — може и да сбъркам. Пък женската грешка винаги е тежка — дете, самотност, бедност. А времето си лети! Я опитай всичко отново!

— Излиза, че аз имам повече шансове? — усмихваше се отличничката Маша и клатеше глава. — Как ли пък не!

— Ти трябва — размисляйки, казваше Линочка за всеки случай, — трябва да постъпиш не в Московския университет, а в мъжки институт, където са само момчета и момичетата са малко. Например в Бауманския. В някаква физическа специалност.

— Но аз не знам какво е това — вяло се съпротивяваше Маша.

— Ще разбереш! — въздишаше Линочка. — На теб ти трябва мъжко обкръжение, да има около тебе тълпа, ти не си разглезена от внимание. А пък науката… Не ти ли е все едно. Нали по всичко си отличничка.

Така или иначе, подобни разсъждения ставаха и вкъщи. Наистина те бяха опаковани в други думи и други мисли, но накрая излизаше същото.

В крайна сметка най-много страдаше Мапа. По комплексите си дъщерята приличаше на нея, повтаряше я. Но ако съдбата на Мария Павловна вече се беше уредила, миналата й младост се случи някак от само себе си, без особени трудности, то Маня беше съвсем друга работа. Мапа, майка й, не беше нито отличничка, нито кротка и макар да се беше родила висока, но не така страшно колкото дъщеря й, тя не странеше от компаниите, от танците, от домашните купони. Николай Михайлович, току-що завършил аспирантура в историко-архивния институт, попадна на нея като ленив и не прекалено едър, леко заспал сом на весела и пъргава щука. И макар да не може да се каже, че Мапа го хвана за яката и го помъкна след себе си, но все пак се случи нещо подобно на този техен първи купон: те разговаряха, танцуваха и Мапа сякаш го отведе със себе си, накара го да я изпрати, а той вървеше след нея, по-точно до нея, а още по-точно завладян от нея, от нейната несъкрушима жизнена сила, масивност и готовност да го влачи след себе си. Николай Михайлович оцени и главното: младата жена без бой му отстъпи правото на умствено превъзходство, без да спори слушаше неговите речи и постепенно предаде на мъжа, ако може така да се каже, умственото кормило, като всичко останало остави за себе си.

А всичко останало не беше чак толкова обемисто.

Сред останалото, преди всичко моралното имущество, беше приликата на Маня с Мапа, на дъщерята с майката, прилика не точно буквална, а нещо повече и затова налагаше на Мария Павловна повишена отговорност. Не я успокояваха угодническите думи на колежките, които я познаваха, че толкова умно момиче ще стане знаменит лидер, обикновено такива дами с крупни размери са забелязвани от ръководството и няма да се учудят много, ако Маня, разбира се, избрала такъв едър мъж като нея, скоро ще се окаже поощрена и ще стане голям началник.

По природа умна, Мапа не изключваше в мечтите си подобно превръщане на грозното патенце в царица лебед. Но, бидейки изключително прагматична, повече се грижеше за друго. За това какъв институт да избере Маня, как да помогне на девойката в правилния избор не на път, а на съдба и къде по-лесно може да се уреди нейната женска участ.

Стигна се дотам, че веднъж, когато тримата вечеряха в кухнята, Мапа се изтърва:

— Колко жалко, че не живеем в Израел!

Дори „вътрешният емигрант“ се закашля и се втренчи в жена си, очаквайки обяснение.

— Какво тук не е ясно! — възкликна Мапа. — Там взимат момичетата в армията! И Машенка щеше да отиде в армията, непременно щеше да се издигне, да завърши академия, да стане — като начало — най-малко полковник! Може и генерал! А по пътя към целта може и да се омъжи!

— Мамо — само въздъхна Маня, а Николай Михайлович предпазливо предупреди:

— Да не си помислила да го кажеш на някого!

И като подъвка и помисли, заключи не съвсем определено, но в условията на тогавашните недомлъвки, твърде смислено:

— Ние макар… Но не… А и там стрелят!

Мапа въздъхна. Това действително беше пречка.

У нас тогава не стреляха.