Алберт Лиханов
Счупената кукла (37)

4

Несигурен сън — какво е това?

Това е, когато не си наясно — спиш ли, или само ти се струва. Струва ти се, че не можеш да заспиш, че сънят не идва, спомняш си изминалия ден или въобще някаква глупост — нещо от това, което ти се е случило, или пък би могло…

Картините на възбуденото въображение, което изобщо не можеше да се умири, да се умори и да утихне, са примесени с фрази или думи, които произнася неизвестно кой, повтаря ги досадно и настойчиво и тези думи изглежда, че нищо не изразяват, но после непременно нещо означават — нещо забравено, обещано някому, но неизпълнено. И изведнъж забелязваш, че очите ти са отворени и намираш в здрача линията, разделяща тавана от стените, отворите за прозорците или облегалките на столовете.

Ти ставаш и бързаш към тоалетната, а после в банята, вглеждаш се в своето непознато лице, отразено от огледалото, бледо — леко подпухнало, хем не се познаваш, хем се познаваш, набързо се измиваш и отиваш в спалнята, надявайки се, че сега всичко ще се оправи и ще се влееш в плавното течение на нощта. Но напразно: спомняш си недовършените работи, думите, казани не така, както би трябвало, и изведнъж ти идва на ум някакво откровение, мисъл, истина — на сутринта, като си спомниш за нея, само ще се усмихнеш — при ярката светлина на утрото тя ще ти се стори смешна, несериозна, просто глупава — но през нощта, в колебливия сън, смесването на забрава и бодърстване, на измама и мнимост могат така да забулят съзнанието, че да ти се стори откровение.

Не една и две нощи прекара Вячик в ужасни сънища, а цял месец или месец и половина и това беше пределът на неговите сили. Разяждан от своя порок, от своята западно-източна плът, където са свързани явно две противоположности, той всяка нощ ставаше, отиваше до вратата на кабинета и унизен натискаше дръжката. Уви, бременната му жена спеше и нищо не чуваше, а дори и да чуеше, не отваряше — не затова се беше преместила в друга стая.

Слабините на единака бяха препълнени, той, налочил се с коняк, сам в празната кухня, се зъбеше и нечуто ходеше из жилището — бос по меките килими, по топлите плочи, по паркетния под, беззвучно отваряше вратите, затваряше ги, търкаляше се на дивана в гостната, безполезно прелистваше гланцовите списания, шумно издишвайки задържалия се в гърдите му въздух, но този шум беше нечут и самотен, както и цялото непонятно за него самия същество.

Веднъж в своите инстинктивни мятания, полуглухият и полусляп единак се спря пред леко притворена забравена врата. За миг острият слух и хищното зрение се върнаха при него. Без да си дава сметка, той влезе в стаята.

На тясно, единично, боядисано бяло легло, лежеше Мася, неговата доведена дъщеря, която той не се решаваше да нарече дъщеря.

Тя спеше със здрав детски сън, малката й фигурка бе покрита с тънко светло одеялце.

Вячик се приближи плътно и помириса момичето като най-истински вълк. Той долови мириса на чистота и детство, но в тези аромати на невинността се прибавяше още един, най-резкият — мирисът, означаващ превръщането на какавидата в пеперуда.

Вълкът стоеше, склонил се над жертвата, леко се поклащаше, изгарящ от желание, после тихо отметна одеялцето. Момичето не се събуди. Вячик се съблече и легна на леглото.

Мася не можеше да закрещи — устата й беше запушена със здрава мъжка длан, тя не можеше да се обърне, защото я притискаше необикновена тежест. Тя се опита да действа с ръце, но какво можеха да направят две тънички слаби вейчици — да одраскат грубата полужълта кора?

Мася усети страх, породен от изненадата, някакво страшно пропадане, навярно нещо такова изпитват хората, когато се случи неочаквано земетресение и подът вкъщи се пречупва надолу, пада в пропаст и всичко в теб се срива, губейки опора — а охка и крещи само човек, на когото са останали сили за това и едва после усеща болката.

Тя не разбираше колко продължи това, но пропастта й се струваше безкрайна, отнемаща целия й кратък живот.

После тежестта се махна. Нещо я освободи, излезе от нея, но тя усещаше предишната тежест и болка.

Струваше й се, че товарът, който я притисна, изтръгна всичките й вътрешности, всичките й тънки чревца и те се сляха в едно кърваво тесто.

Мася крещеше, но вместо вик чуваше само жалко скимтене.

Тя не познаваше своя глас.

Не можеше да разбере дълго ли продължи тази пауза.

Тя лежеше сплескана, смазана, без да усеща върху себе си смачканата запретната риза, нищо не виждаше в тъмнината и нищо не разбираше.

После нещо я вдигна.

В хола ярко светеше и тя видя, че я носи Вячик.

Стана й малко по-леко. Тя разбра, че Вячик й помага.

Въпросът какво се бе случило с нея, още не беше дошъл до ума й, не беше стигнал до нея.

И тя не свързваше мъжа на майка си по никакъв друг начин, освен като късно дошла помощ от възрастните.

Не, още нищо не можеше да разбере.

Не разбираше какво се бе случило с нея — и заради съня, и заради страха, объркал всичките й представи за възможното.

Пастрокът й я носеше леко, внимателно, струваше й се нежно.

Беззвучно премина по коридора, сложи я в празната вана и пусна топлата вода.

Сръчно напълни чаша с вода, извади от аптечката таблетка.

Мася послушно я глътна.

Тя, както и преди, хлипаше, тръпки я обхващаха, обземаше я треска, но топлата вода вършеше своята работа, отпускайки момичето.

И, разбира се, таблетката.

И още нещо: Вячик ласкаво минаваше по нейното тяло с ароматна гъба, минаваше и там, където не беше позволено дори на мама.

Нежно и ласкаво я измиваше.

Мася погледна повърхността на напълнената вода и видя съсиреци от нещо червеникаво, прилично на кръв и непонятна слуз.

Разкъсаните на парчета усещания се превърнаха в знание.

— Това си ти! — изхриптя тя, губейки съзнание и закрещя: — Мамо! Мамо!

Но викът на обезсиленото дете беше слаб, дрезгав и не събуди щастливо спящата майка.

Мася беше сама пред този полугол човек. А той беше нежен и тя нямаше сили да го отблъсне, и нямаше сили да извика по-високо.

Ставаше й някак все едно, сякаш главата й пропадаше в мека тъмнина и беше нужна сила, за да изплува от нея.

А този чичко с черни страшни очи й говореше през сумрака:

— Ти не се плаши! Аз те обичам! Обичам! Обичам!

Той занесе Мася обвита в розова хавлия в нейната стая, сменил чаршафите, я сложи в леглото и докато не заспа, от време на време потръпвайки от страх и широко отваряйки очи, тя виждаше в неясната полутъма непознат чужд силует.