Алберт Лиханов
Счупената кукла (56)

12

Но всичко това е занапред. А в настоящия момент съдбата се смили над Маня.

Един от охранителите на Вячик й съобщи по телефона, че босът за две седмици ще замине на почивка в някаква много източна посока — дали Тайланд, дали Тайван, не е известно със сигурност. Бяха го изпратили до ВИП залата на Шереметиевското летище и той изчезна, като заповяда първо — да позвънят на Мария Николаевна и на Маша и да поздравят всички. А второ — да им предадат също, че всичко случило се ще мине и ще се забрави, наистина за какво, охранителят не можеше дори и да предположи, може би нещо с работата. И трето — той нареди Мария Николаевна да живее спокойно, да се приготвя за майчинството, а ако нещо спешно се случи — да му съобщи. Впрочем, той самият ще позвъни от мястото за отдих.

Като сложи слушалката, Маня се прекръсти. Гледаше в празния ъгъл. Мислеше си: защо ли си няма икони? Нито една!

И още преди Масиното отпътуване даде на майка си пари с нареждане да отиде в антиквариата и да купи две колкото се може по-стари, това означава много молени икони, с лика на Пресветата дева Мария и с лика на нейния син, нашият Господ Исус Христос. Което опитната Мапа извърши, за първи път почувствала неизказана и с нищо необяснима радост при харченето, ако не на огромна, то все пак на значителна сума. Тя откри в себе си и дълбоко благоразумие. Влезе в храма и помоли отеца пак да освети иконите, нищо че са стари, но все пак са купени в магазин, да ги освободи от прежните и за нея незрими изпитания, за да напътстват при влизането им в новия дом.

Маня не можеше да се нарадва на отсъствието на мъжа си, или на вълка, както искате. Право да си каже, тя непрекъснато се връщаше към мисълта, че това е и нейната истинска цел: спокойствие, пари, свобода. Липса на заплаха, собствени решения, освободеност. Пък и очакваното дете.

Мъжът й просто не й е необходим. Неговото присъствие на земята, дори в далечния Тайланд или Тайван, я обременяваше и това беше нейното подсъзнателно желание да се освободи от пречещата особа, от смъдящото трънче. Тя въздъхваше.

Заминаването на Мася мина без сълзи. Майка й уреди ВИП залата, където пъхна дреболийка на дежурната изпращаща и тя, самата любезност! — обеща и изпълни — не просто заведе момичето до салона, но и я настани да седне на мястото си, като помоли стюардесата за изключително внимание към нея.

Приготвяйки си нещата за път, Мася взе своята неспяща кукла. За първи път помисли за нея не по детски. Така и не бяха й измислили име — любопитен детайл. Кукла, та кукла. Куклата със затварящите се очи. Но там е работата, че очите й не се затварят. Стана: куклата с незатварящите се очи. Мася и майка й неведнъж я бяха тръскали, слагали, дори раздрусвали надолу с главата, но нищо не помагаше. И преди майка й плачеше заради това. Плачеше, макар и глупаво за една разумна отличничка. Едва когато Мася порасна, тя призна: куклата се счупи, когато загина баща й Альоша. Пък и куклата той бе купил глупаво — на още нероденото дете, това не се прави, не е на хубаво. А и не беше я купил за Мася, а за момченцето, което се бе родило мъртво.

Момичето потрепери като чу това. Куклата не беше нейна. Куклата беше купена за онзи, който не беше поискал да живее. Или не е съумял да живее. Нямаше го. И ето че тя цял живот трябваше да съществува с тази незатваряща очите си хубавица. За какво й е? Тя и на нея, на Мася, няма да донесе късмет, нали не за нея беше купувана? Излиза, че хладните им отношения не бяха случайни — на момичето и на куклата. Но защо ли не я захвърли? Не я запрати на боклука, в килера, на тавана — в далечни от детството места за заточение на счупените и ненужни играчки?

Защо я беше поставила тук, направо на писмената си маса и понякога дълго гледаше неживите, никога незатварящи се очи? Какво означаваше тази кукла за Мася? И защо това неодушевено същество не я пускаше?

Ето и сега, като я погледна за кой ли път, Мася я пъхна в чантата си.

Мася беше изпратена от тримата — майка й, баба й и дядо й. На Николай Михайлович му беше най-леко от всички: трагичните събития бяха встрани от него, разбира се, заради желязната издръжливост на Мапа и той изглеждаше най-безгрижния, мъкнещ от бюфета до масичката, около която се беше разположило семейството, кафе, сокове, сладолед, на себе си, разбира се, тумбеста конячена чаша, напълнена до неприлично ниво.

Мапа беше величествено респектираща и тъжна. Като покани внучката си да я придружи до тоалетната, тя й мушна в ръката две хиляди долара, цитирайки й от английската или от френската класическа литература: „за джобни пари“. Затова пък Маня, която заемаше половината диван и се възвишаваше като планина дори над майка си, се държеше властно и удовлетворено, право да си каже, преценяваше страничните погледи на пъстрата публика — депутати от Думата с трицветните флагчета, които не сваляха дори в задграничните пътувания, лидери без флагчета — по-слаби и по-дебели, заобиколени от раболепни „гардероби“, сипващи им скъпи питиета и техните разнообразни дами, които — всички поред — бременната гигантка със своите мащаби ги туряше в джоба си сто пъти.

И затова Маня, без да снишава много гласа си, за последен път показваше на Мася пластмасовата банкова карта, открита на нейно име, на първо време хиляда фунта, които като пристигне, е по-добре да прехвърли в текуща сметка вече в английска банка, като не забрави да получи карта и оттам, списък на телефоните на познати на Маня от разни светски приеми, които тя ще поднови, като им позвъни и ги предупреди, че дъщеря й се е преместила в Англия.

— Учи се и не се тревожи за нищо. Аз няма да мога да дойда скоро, сама разбираш, пък и баба ти е заета, така че, миличка, потъгувай самичка, това много помага да погледнеш миналото с други очи.

Ето така, много обикновено и без възклицателни знаци завършва тази история.

Но не и Машината съдба.

А съдбата може да има два завършека.