Алберт Лиханов
Счупената кукла (41)

8

Успехите не напускаха най-голямата от Мариите и нейния мъж, Николай Михайлович, общо взето доста възрастни хора. Сега вече съвсем определено и двамата постоянно мислеха — каква ти мисъл, обикновени факти — и когато оставаха сами, често обсъждаха, че по-голямата част от живота им бе преминала в равенство за всички и във всичко, че е била празна и сива и може би, поради тази несправедливост, дори обикновена историческа заблуда, сега, на старини им се е усмихнал късметът и те могат да живеят като всички прилични хора от другите страни.

Мапа, която със страх мислеше за времената, когато възрастта й ще бъде сериозна пречка, неочаквано за себе си усвои компютъра и като оставаше вечер, тайно от всички, дори от законното й старче, нахвърля учебник по обща стоматология за зъболекарските институти и факултети, като включи там много от западните списания, които с желание й превеждаха студентчета от разнообразните и многобройни вузове по чужди езици.

Тя плащаше за преводите, наистина скъпернически, но пък веднага и нямаше отърване от гладни хлапетии, което се приемаше добре от нейните млади колеги. Като копираше на купения ксерокс западни статии, тя им помагаше да поддържат формата си. Полека-лека, не без „смазване“, разбира се, банкети, приятели — всички те защитиха кандидатски, а после — и то начело с Мапа — и докторски дисертации, и вече не фирмата, а клиниката „Стоматологика“ се оказа цялата докторска — не в смисъл на лекарската професия, а в смисъл на докторските дисертации.

Самата Мапа пък, както вече стана дума, твърде бързичко приготви учебник, около триста страници, нае издател, посочи къде и какви картинки трябва да се прибавят към текста и когато й дадоха първите, засега пробни разпечатки, за да ги коригира, тя изтръпна от възторг.

С идването на свободния пазар, в столицата бяха създадени множество фирми и представителства на западни фармакологични концерни, включително и специализирани в зъболечението, а тъй като в тези фирми и представителства наемаха и бивши зъболекари, то Мапа, със съдействието на вездесъщия Мосешвили, успя с всички, или почти с всички, да създаде делови контакти, които имаха взаимноизгоден характер: фирмите предоставяха на „Стоматологика“ много западни новости, макар и скъпи, цените сега не спираха никого: цялото стоматологическо сдружение бе ентусиазирано, приложи ги изцяло, то се знае върху пациентите, а „Стоматологика“ стана експериментален център, в който се използваха за първи път тези иновации.

По такъв начин учебникът на Мария Павловна бе запълнен с описания и на новото оборудване, лечебни технологии и препарати — стана сладурански — да си оближеш пръстите.

Когато след размножаването на колите на ксерокс и прочитането на бъдещия учебник от докторите на науките в „Стоматологика“, те заедно се събраха да пият чай в кабинета на президентката и присъдата се оказа сурова, но справедлива.

Незабавно да се отделят средства от общата сметка на клиниката за тиражиране на книгата, докторският състав — отново в научния смисъл на думата — да подпише обръщение до съответната служба в Министерството на здравеопазването, която да одобри книгата за „учебник“, като едновременно с това експертното мнение бъде подписано от специалисти, а списъкът на тези специалисти да се оглавява от две-три стоматологични светила, действителни членове и член-кореспонденти на Академията на медицинските науки, което, с чисто сърце, се наема да организира Мосешвили. Такъв учебник още не е имало!

— Най-галяма мъка — с неизгладим акцент заключи грузинецът, московски пияница, който притежаваше всеобхватни връзки, — това кое чака, вас Марья Пална, така че вие ще трябва малко притесни и пусне напред голям учен. И тогава ще бъде опасно вас изберат академия!

Това заключение на познавача — и частичния собственик — на главните грузински ресторанти в столицата, многоучения и свръхвлиятелен човек, завърши с грандиозен успех. Две академични светила, изпращайки по една неголяма допълнителна глава към учебника, се съгласиха на съавторство, женкарите от Министерството на здравеопазването издадоха бърза и възторжена присъда, клиниката нае двама майстори по професионален пиар, които не само поръчаха тиража, но и изпратиха на всички ректори на стоматологични вузове и декани на аналогични факултети нещо като предложения или предписания, или рекламен текст за срочно и масово придобиване на учебника.

Процентите от този необичаен капитал бяха необикновени. В банално материален смисъл това бяха грошове, особено в сравнение с цените на зъболекарските услуги. А в морален — просто феерични. Този мустакат добродушен грузинец се оказа филантроп от най-висока класа. Вече на банкет в „Арагви“ по случай издаването на учебника, където, разбира се, разпускаха и височайшите съавтори, беше решено да предложат Мария Павловна за член-кореспондент, но не на истинската Академия на науките — това би било прекалено! — а на обществената Академия за медицински изследвания, където трябваше малко да се плати. Което беше направено.

Така че сега начело на „Стоматологика“ беше възрастна жена с открито, предразполагащо лице, голям зъбен хирург, доктор на науките, а сега член-кореспондент на Медицинската академия — иди разбери на коя академия, пък и нима това има значение? Но всичко това не е ала-бала!

Стотици дребни зъболекарски кабинетчета бяха отворени във всеки свободен сутерен! А всички доктори в клиниката — до един! — са доктори на науките!

В „Стоматологика“ се нареди истинска опашка, знатни от всякакъв ранг трошеха телефоните и сега вече Мапа вечер не хитруваше с държавата, вкарвайки чековете във фалшивия касов апарат. Макар и да царстваше все още в същия малък, но уютен кабинет, но царстваше истински: пиеше чай и разговаряше с най-важните пациенти, оперираше само по избор и все си мислеше: благодаря, Господи, че макар и на края на живота всичко се уреди така щастливо.

И академията, и учебникът, и новият тристаен апартамент, макар и далечко, но сега пък тя има нов личен фолксваген с шофьор — още едно преимущество на клиниката.

Привечер тя пътува за вкъщи на този безшумен автомобил с Петя, млад и учтив шофьор, научен да отваря вратата на знаменитата старица и да й носи, ако трябва, тежкия багаж — чантата с документи, а и торбата с плодове — а покрай пътя, макар и не често, но я гледат билбордове с нейния грамаден портрет в бяла престилка и бяла шапчица — съвсем друга снимка, не онази в началото. Текстът на борда рекламира клиниката точно така както трябва в конкурентната борба: лидерът на „Стоматологика“ — автор на учебник, член-кореспондент, а всички лекари са доктори на науките. И всичко — без болка! Тичай, човече, в нашите обятия!

Що се отнася до Николай Михайлович, то и него съдбата не го лиши от радости: системата на влиятелните демократи си го набеляза и включи в състава на редколегията по издаването на архивните документи за сталинските репресии. Тези документи в архива бяха като дърва — цели кубици и с редки изключения, никой преди не беше ги докосвал. Сега те се котираха високо и на заместник-директора на архива — както преди заместник и както преди кандидат на науките — едва му стигаше работното време само за да даде разпореждания, да координира действията на групите от млади хрътки, политически точно ориентирани, а честичко и с чуждестранни паспорти — хора, които с неруска организираност и бързина копираха документите, сортираха ги, коментираха ги сами или наемаха старите специалисти, които с голям интерес откликваха на молбите: за това плащаха добре.

А пък за Николай Михайлович какво да говорим! Съмнителните продажби на ценни документи потънаха в първоначалното минало — сега всичко при него се движи законно и чисто, падна му товар от раменете и той се усеща почти като при стария лозунг — мобилизиран и призван.

Разглеждайки вечер от прозореца на третия етаж заобикалящата го околност и блъскайки се в стените на еднаквите железобетонни типови сгради, чудна работа, Николай Михайлович, човек доста възрастен и склонен към философия, не забелязваше, че неговият поглед е зазидан. Там, в централна Москва той разглеждаше покривите на по-ниските здания, закърпени, нерадостни и те не му пресичаха пространството — можеше да гледа надалече и това го изпълваше с усещане за простор на мисленето, позволяваше му да мечтае, макар и за глупости, смешни, почти детски.

Стените пред новото жилище ограничаваха света. Пред очите му се издигаше бетонен лабиринт. А онова, което беше зад гърба му — благополучното пространство на новото жилище, комфортното съществуване и мисълта за успеха в края на живота — това освобождаваше от всякакъв вид празни мечти.

За какво да мечтае, когато има реален успех?