Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

9

Мася и Анечка седяха на студената пейка в горичката докато не премръзнаха и тогава Анечка предложи да отидат у тях.

— Ако не се изплашиш — прибави Анечка, но Мася пропусна тези думи, може би ги отхвърли. Искаше й се да се подслони някъде на топло и да заспи. А преди това — да вземе душ, на всяка цена душ, цялото й тяло изведнъж й стана противно, струваше й се мръсно, изцапано.

Те тръгнаха бързо, съкращавайки пътя, през някакви пресечки, влязоха в изподраскан вход на стара арбатска къща, където отвратително миришеше на урина и покрай стените имаше празни бутилки от вино. Анечка вървеше отпред, май на третия етаж отключи една врата и те влязоха в коридор, от двете страни на който имаше разтворени врати.

— Това е комуналка — каза Аня, — разселват ни, останахме само ние с мама. Само че ние не искаме да си отиваме от центъра. Но все едно, ще ни изхвърлят.

— Как — учуди се Мася.

— Както поискат! — засмя се Анечка. — Знаеш ли как изхвърлят на улицата котетата помиярчета?

Мася не знаеше. Каза глупаво, неуместно:

— Пък аз мислех, че ти си дъщеря на онзи Бочкарьов. От бирата.

— Глупаче — като голяма я прекъсна Анечка. Те вече бяха в тяхната стая и тя вадеше кърпа, свои чисти пликчета, фланелка, отваряше нова опаковка тоалетен сапун.

Банята действително беше страшна. Някъде в далечината, на пет метра височина светеше лампичка, като далечна и бледа изкуствена звезда, дъното на ваната беше червеникаво от ръждивата вода, а гуменият маркуч на душа пръскаше встрани тънки струйки. Наистина водата течеше силно — може и заради това да е пробит този несигурен маркуч.

Мася остана сама. Сапуниса се с ароматния ягодов сапун — приятен на мирис, познат, но забравен. Такъв сапун имаха с майка си преди, когато Мася беше съвсем мъничка, а Маня преподаваше в училището и те живееха както всички. Само че оттогава — колко време изтече и Мася вече не помнеше кога беше взела в ръце сапунчето с остри ъгли. За главата те имат течен шампоан, за тяло — гел, а ако трябва да измият ръцете си, има сапун — винаги объл или кръгъл, с поразителен, дори нежен, но неестествен мирис.

Тук нямаше шампоани и гелове, пък и въобще си трябваше умение, за да не политнеш в хлъзгавата и противна вана, за да не докоснеш мръсните стени — а пък няма да седнеш на това отвратително червеникаво дъно.

Изглежда Анечка разбираше какво става и стоеше зад вратата. Мася чуваше леките й движения, малки крачки и въздишки.

Ах, колко е мила тази Анечка, колко е добра, нежна, чувствителна! Тя нищо особено не каза в отговор на Масината изповед, само слушаше, дори не се ужаси и това беше най-хубавото, защото Мася и без това беше сломена, а ако на всичко отгоре бяха пригласяли и усилвали болката й, бяха се съгласявали с нейните страдания, изобщо нямаше да й стане по-леко. А Анечка просто притискаше Мася до себе си, крехка, слабичка и се оказа, че тази слабост е по-нужна на Мася отколкото здрава ръка. С цялото си същество Анечка все едно й казваше: „Дръж се, ти си по-силна от мен и физически си по-силна, а представяш ли си, че всичко това можеше да се случи и на мен. Тогава какво?“.

Може би Анечкината крехкост спря Мася от падането. Тя не започна да спира, не, а мислеше за Анечка и я сравняваше със себе си. После я втресе и поиска да се измие — започна да се чеше. И ето сега стоеше под горещата струя, измиваше от себе си ягодовата пяна, вдишваше резкия, но естествен мирис — ягода като ягода — с изплашен поглед оглеждаше страшната черна баня — сякаш дълги години тук не бяха живели хора, а кой знае какви същества; вслушваше се в движенията на Анечка зад вратата.

После се избърса, облече се, отиде в стаята, в която живееха Анечка и майка й. Уютно, но страшно бедно. Мася помисли като възрастен, че вече е отвикнала от това, впрочем в подобна бърлога те никога не бяха живели, а после си помисли, че би останала тук. Сигурно.

Анечка я настани в своето легло, зави я с две одеяла, каза й да поспи, а тя самата отиде някъде до прозореца. Преди това даде на Мася малка кукличка в стара рокличка, като й каза: „Тя успокоява! И носи щастие!“.

Почти веднага Мася потъна в дълбок сън.

Събуди я Анечка. Минаваше три, часовете в училище отдавна бяха свършили.

— Ставай, Маша — каза Анечка, — сега трябва да си отидеш у дома. При майка си.

И взе от изтръпналата й ръка старата простичка кукличка, която носи щастие.

Излязоха навън и Анечка изпрати Мася не до входа, а до прага на апартамента.

Вратата отвори Машината мама Мария.