Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

4

Майката Маня не откровеничеше с дъщерята Мася, не смяташе за възможно да товари неукрепналата й душа със своите тайни страдания, но Мася от малка, с тези скръбни разходки покрай асфалтовото шосе до телевизионния център, знаеше или в крайна сметка поне чувстваше къде е истинската причина за маминото упорство.

Тя се упрекваше за баща й. Смяташе се за виновна, че го е отдалечила от себе си, че той, единствено той — най-невинният — заплати за всички.

Майка и дъщеря спяха в различни стаи — Маня в голямото просторно легло, което някъде беше открил още баща й, а Мася на детското диванче и веднъж, вече десетгодишна, тя се събуди, за да изтича в тоалетната, но изведнъж чу тънък, без прекъсване звук, който приличаше на вой на развалена тръба, само че по-тънък. Тя не се вслуша, не му придаде значение, обаче в тоалетната, така да се каже най-близкото място за съсредоточаване на всякакви тръби, беше тихо, а когато Мася излезе оттам, звукът се поднови.

Момиченцето тръгна към него. Той излизаше от мамината стая. Мася разтвори по-широко притворената врата и разбра, че така плаче Маня.

— Мамо — прошепна тя, — какво ти е? — И тук Маня избухна в горчив, несдържан вече от нищо плач.

— Какво ти е! Какво ти е? — говореше й Мася, която се беше преместила при Маня и галеше лицето й. — Хайде, успокой се! Какво е станало?

Но майка й ридаеше така, сякаш току-що, в тази минута с нея се бе случило нещастие — с нищо непоправимо, с никакви земни утешения.

Мася се опитваше да успокои, да накара майка си да говори, като по детски не я оставяше на мира, наивно очакваше от нея признание:

— Какво е станало? На работата ли? Или си загубила парите? — След това се досети. — Татко?

Маня се отдръпна от дъщеря си, леко я оттласна, заповяда й „Върви!“. Но в колебливата тъмнина, разредена от светлината на уличните лампи, самата тя още се тресеше от плач, само че вече беззвучно, все едно беше забавила хода на своето страдание, което се беше изтръгнало навън.

Майката така и нищо не каза на дъщеря си — нито през онази нощ, нито на сутринта, колкото и Мася по време на чая да търсеше погледа й, по детски приканвайки я да се открие — макар и възрастен човек, майка, но нали е и жена.

— Мамо — каза тя изведнъж, неочаквано дори и за самата себе си, — а ти нали си играла волейбол! Защо отново да не започнеш?

Маня се усмихна криво:

— Вече съм стара. Там трябват момичета!

Но Мася много хареса идеята, казана просто от нея, но измислена от някой друг, много възрастен:

— Как да си стара! — и прибави съвсем като голяма нещо подочуто с крайчеца на ухото от женските приказки: — Жена в разцвета на силите си!

Маня махна ръка в отрицание, но момиченцето не се отказа от идеята, изпратена й отвън и същия ден, като позвъни предварително по телефона, след часовете отиде във фирмата „Стоматологика“ при вече знаменитата си баба Мария Павловна, чиито строги портрети, обещаващи безболезнено лечение на зъбите, украсяваха главните булеварди на града.

Както става при дъщерите и внучките Мася пазеше нежни отношения и с двете по-големи Марии — не изкуствено, не умишлено заради някаква полза, а съвсем по роднински, с обич, впрочем без каквито и да е размишления за това, нали хората не мислят как дишат, как пият вода, как се радват на цветята.

Мапа, която и без това се чувстваше като главна мъкнеща сила на всички семейни тежести, страшно се зарадва на Масината визита, а когато тя й разказа за нощния епизод и хрумналата й на сутринта кой знае откъде идея, че майка й отново трябва да започне да играе волейбол, да ходи на тренировки, да участва в състезания, още веднъж се зарадва на две обстоятелства: че малката е престанала да бъде малка и иска да помогне на майка си и че за своя довереница тя избира не кого да е, а нея, най-старшата.

Това старшинство, повече от видно, все пак имаше незрима част, привличаща Мася, измервана не само с възрастта — каква ли особена ценност има в това, още повече за жена — идващата с възрастта опитност.

Ох, тази опитност! Мария Павловна охотно би се съгласила, че горе-долу познава хората, знае за своето влияние върху някои представители на различни човешки породи, с едни лесно се оправя, а пред други застава като препарирана. Наистина напоследък времето беше оцветено само в два-три цвята: как да завлече, т.е. да омае, как да разшири кръга, да заздрави авторитета — навярно със същите средства, как да получи максималния хонорар и как да го укрие от разните видове навлеци, които се навъдиха.

Общо взето на този етап всъщност имаше само два цвята от голямото разнообразие на дъгата на живота: розов (за завличане) и зелен (цвета на „твърдите“ пари). Всички останали гами все едно бяха останали в миналото. И жълтото слънчево веселие — от миналите, материално недоимъчни, но ще се съгласим, напълно безгрижни години, и светлата радост от безоблачните отпуски с приятели, от които не очакваш измама, и белите разцветки на доверието към непознати хора, а не черната завист и сиво-кафявите нюанси на подозрителност.

Всичко това можеше и да огорчи Мария Павловна, ако й оставаше време да помисли за него. Но тъй като беше затънала до гуша в основната си работа, нямаше време за нищо друго.

И тогава се появи Мася и погледна баба си с надежда, че тя може всичко.