Алберт Лиханов
Счупената кукла (21)

11

И все пак, независимо от острите завои в собствения си живот, Мапа, както и Николай Михайлович — но той по-рядко и без система — страдаха за дъщеря си. Бащата беше угнетен от нейното подчертано състояние на аутсайдер, и то след такова бурно развитие в началото на кариерата й — той отново преувеличаваше социално-политическата част на нейния живот. Майка й, обратно, мислеше само за нова партия за Маня, изразявайки се по старинному. По нейно мнение, дъщеря й беше слязла и падаше все по-ниско, само защото загуби мъжа си, Мария Павловна беше сигурна.

И навсякъде говореше за това.

Говореше в своята клиника, срещайки съчувствените погледи на сътрудниците и сътрудничките. Говореше на оперните певци и певици. Разбира се, говореше избирателно и на най-солидните пациенти и дори каза на онзи грузинец от „Арагви“. Наистина едва след третия или четвъртия обяд.

В един неособено прекрасен момент Мапа беше осенена от прозрението, че тя прекалява в своята суетня. Това не е добре за Маня, дъщеря й не заслужава това. Излиза, че майка й я предлага като застояла стока и всички се отвръщат. Стига си бъбрила, стара кранто!

И едва си заповяда това и тутакси се превърна в стара кранта: много възрастна лелка с отпуснати рамене и умърлушено лице, независимо от финансовите постижения. Това правеше впечатление, будеше и тревога. Според новите правила на живота и всякаквите свойства на „връзките“ — нали Мапа държеше всичките им делови юзди — нейното състояние не на шега разтревожи партньорите й. Причината беше очевидна, не бяха необходими обсъждания и по време на краткия мъжки таймаут беше решено да се отнесат сериозно към работата.

След известно време Мосешвили се поинтересува от Мария Павловна как точно се нарича катедрата на дъщеря й, където със сигурност може да бъде намерена и според нея по кое време Маня е свободна. Мапа, все така унила обясни горе-долу нещата…

Разбира се, не бива да се твърди, че са сработили безотказно някакви връзки на Мапиния партньор. Просто нали от време на време нечуто прищракват отгоре някакви ключалки и се откриват невидими форточки и вратички, срещат се случайно непознати хора, неочаквано се раждат надежди, за да изпълнят живота с нов интерес.

Как това се случи при Маня, този път никой нищо не разбра, само веднъж Мася видя, докато стоеше до прозореца, как до входа на техния непредставителен блок се доближи мерцедес със затъмнени стъкла. Доста дълго — минута, а може и две — вратите не се отваряха, но все пак после се отвориха и от сумрачната глъбина излезе майка й. В ръцете си имаше „потресаващ“ букет от бели рози и тя се усмихваше. И то как!

Мася цялата изстина. Между впрочем ще отбележим, че женската интуиция не е придобито, а вродено качество и предположенията, обхванали малкото момиче от главата до петите, бяха съвсем като на възрастен. „Как така — нахвърли се тя сама върху себе си, — ти не забеляза промяната в своята собствена майка, нали тези промени не се случват за един миг! Преди тях има подготовка! Нека да е тайна, но тя може да бъде разпозната, ако си внимателен!“

Впрочем, ето какво се случи по-нататък. От шофьорското място на мерцедеса се измъкна плещест и една глава по-нисък от майка й мургав мъж. Той стоеше не съвсем близо, на разстояние една-две крачки, сигурно, за да не вири глава и дори зад стъклата на прозорците, които скриваха звука, се виждаше колко любезно се отнася към майка й, какви правилни думи употребява, защото тя се усмихваше непрекъснато.

Майка й нещо говореше в отговор, показа с ръка прозорците на техния апартамент, изглежда го канеше, но мъжът завъртя веднъж-дваж глава — отказваше, след това седна зад волана и замина. А майка й все стоеше долу. Когато колата се скри, тя отпусна букета като метла, наведе и главата си.

Мася реши да не я пита за нищо, макар че сърцето й тупкаше, все едно е на някакъв изпит. Майка й влезе вкъщи както обикновено: щракна ключалката, съблече се. Зашумя с целофана, освобождавайки букета.

— От кого са розите? — попита Мася от своята стая, без да се откъсва от учебника.

— От мъж — отговори Маня. — Нали видя.

Тя откъде можеше да знае, че е видяла: Мася не надничаше много. Но няма да спори за такава дреболия.

— А той какъв е?

— Бизнесмен — отговори Маня, — кани ме на работа.

На Мася й олекна на сърцето: може би не е това, което си помисли. Тя скочи от масата, изтича в коридорчето, разсмя се:

— А аз помислих, че ти е жених!

— Ма-а-аша! — сконфузено проговори майка й. — Нима мислите ти се въртят само около това? Като на мама!

— Ами да! — облекчено възкликна малката. — Нали всичките сме Марии. И мислите ни са мариини… марийски… как се казва?

— Машкини — засмя се майката.

Ето! Тя се смееше. Може би за пръв път, откакто загина баща й, се смееше така свободно. И Мася отново беше пропуснала и това. Не, не е пропуснала, забеляза го, разсмя се в отговор, но не обмисли какво означава. Няма значение! Слава богу, че има хубаво настроение.

На другия ден Маша се забави в училище, отначало имаха допълнителни занятия, а после момичетата тичаха на репетиция на училищния музикален ансамбъл, който бе организиран от по-големите класове и когато се прибра вкъщи, майка й вече нещо работеше в кухнята, готвеше нещо, миришеше вкусно и малката Мария помисли, че все пак Маня се е върнала необичайно рано. В коридорчето наред с вчерашните бели имаше и тъмночервени рози.

„Така!“ — стъписа се Мася. И като реши, че е време да се обади на баба си, тръгна към кухнята.

Тяхната синкава кухненска маса от пластмаса, вечно гола, беше покрита с празнична покривка, а върху нея — два прибора и големи плоски чинии. Мася не беше ги виждала никога — значи е нова покупка! — а Маня, като си тананикаше, изваждаше печени картофи, съскащи в масло котлети, а в купата в центъра — всякакви зеленчукови вкуснотии и две бутилки — с червено вино за мама и спрайт за дъщерята.

И таз добра!

Те си разменяха нищо неозначаващи думи и най-накрая Маня съобщи, че е взела решение и се мести на нова работа при Вячеслав Кимович, при онзи широкоплещест мургав мъж, който я беше докарал вчера.

— Днес ли? — прозорливо попита Мася.

— Днес — спокойно се съгласи майката.

Мася се запозна с Вячеслав Кимович на третия ден от деня, в който беше забелязала от прозореца майка си с розите.

Нищо не подозирайки, тя излезе от училище и видя мерцедес, край който стояха майка й и онзи човек. Мася с омекнали крака се приближи до тях и този едрият веднага й протегна ръка:

— Е, здравейте, Машенка. Казвам се Вячик.

— А защо не Слава? — смело и неочаквано попита Мася.

— Каква ти слава! — възкликна чичкото, без да се обърка. — Аз съм обикновен човек, не посягам към никаква слава. Така че ме наричай простичко — Вячик. Така ме нарича майка ти. — И се засмя.

А майка й каза:

— Хайде да разгледаме новата ми работа. Вячеслав Кимович моли да го направим двете заедно.

Все пак я завариха неподготвена. Това лесно им се удава на възрастните — неочаквано да те ударят. Струва й се, че тя не можа да каже повече нито дума: мигаше, кимна един-два пъти. После се оказа на меката седалка на мерцедеса до майка си. В опушеното стъкло всичко изглеждаше във вечерна светлина, макар че беше ясен ден. Колата тихо се движеше и в нея ухаеше на нещо непознато преди — мирис на кожа и някакъв невероятен спрей. Мася разбра: мирише на мъж — неизвестен и тайнствен. И ето този мирис покоряваше майка й.

Те караха по улиците, ту ускорявайки, ту спирайки, все едно спокоен лайнер плава по реката, препълнена със суетящи се несигурни корабчета и те се отдръпваха от тях, спираха до тях или ги изпреварваха и бързичко бягаха. Най-накрая мерцедесът акостира до невисоко, но ново-новеничко и с неруска конструкция здание. Още на улицата към него се впуснаха да го посрещнат двама или трима мъже, които вървяха пред Вячик, нещо полугласно му говореха, а той само кимаше в отговор. Тези същите хора разтвориха вратата с блестящи като злато дръжки, и любезно предложиха на майката и дъщерята да им свалят палтенцата. И тогава майка й наистина се смути: нейното доста овехтяло палто с ожулена яка, старите ботуши, напълно поносими в метрото или в автобуса, но мизерни върху мраморния стерилен под, пък и дъщеря й, облечена в същото палто — между явната бедност и поддържането на приличие, изобщо не се връзваха с потискащата, макар и делова, строга обстановка на фоайето.

По-нататък не беше по-лесно. Те пътуваха в безшумен от червено дърво асансьор с огледала, където Маня се стараеше да не гледа. После вървяха из просторни помещения с десетки някакви невиждани компютри, впрочем полупусти. Влизаха в кабинети с приемни, където над бюрата в позлатени рамки висяха неголеми картини, осветени отдолу с особени лампички в месингови аплици. Подът беше покрит с мъхеста тъкан, така че крачките им — а нали вървяха цяла група — не се чуваха.

Най-после се намериха в неголяма, но съвсем кръгла зала без прозорци, с кръгла маса, върху която имаше ястия.

Но всичко това затъмни другото. Мапа!? Тя стоеше редом с грузинеца Мосешвили и когато вратата се отвори, нададе зле сдържан вик:

— Момичета!

Мася гледаше Маня, а пък тя — Мапа. Изражението върху лицето на Мария Николаевна с нищо не беше по-малко шашардисано отколкото лицето на Мария Павловна. Но минаха още няколко минути докато малката Маша най-после разбра, че и за майка й, и за баба й това беше съвсем неочаквано.

И за тази изненада те бяха задължени на двама мъже, на бабиния партньор и на Вячеслав Кимович.

Всички седнаха на масата, наляха чашите — на мъжете коняк, на жените вино, а на Мася — кока-кола.

— Радвам се да се запозная с вас, знаменитата и велика Мария Павловна — сериозно и с достойнство каза Вячеслав Кимович. — И се поздравявам с обстоятелството, че вашата дъщеря Мария Николаевна, изтъкнат специалист в областта на програмирането, прие скромното предложение да възглави компютърната служба на нашата фирма.

Мася с небивало внимание слушаше небивалата реч. А след това едва не ахна на глас, защото този солиден и значителен човек, който, кой знае защо, искаше да го наричат с несериозното име Вячик, каза следното:

— Но аз предлагам да пием за малката Маша, за най-малката от всички вас, необикновени жени, необикновено свързани не само от роднинството, кръвта, но и от общото свято име. Нали за Маша всичко е пред нея!

Всички станаха, безшумно отместиха разкошните бели столове, приближиха се до Мася и се чукнаха с нея.

Тя си помисли, че се намира в някакъв сън.