Алберт Лиханов
Счупената кукла (3)

3

Да започнем с Мапа. Почти целия си живот, преминал при съветската власт, тя преживя скучно, без особени сътресения, работеше в районната стоматологична поликлиника и получаваше твърде скромна заплата, без да има възможност за каквото и да е допълнително заплащане; в стоматологията работата на частно съществуваше открай време, обаче това се отнасяше за зъботехниците, а съвсем не за нея — тя беше просто хирург, макар опитен и сръчен.

Инжекция — клещи — зъбът е изваден и така почти цели четиридесет години. Мария Павловна отдавна беше загубила интерес към професията, макар че „Туча“ (така я наричаха зад гърба й в работата заради внушителната й представителна външност — висок ръст, достойна пълнота, близка до дебелина) на шега удържаше статуса си на висока професионалистка, която отстранява с лекота и най-сложните коренови системи, ако види зор дълбае венците, а като добавка на не съвсем сериозните летучки в стоматологичната поликлиника с леки забележки потвърждава дълбочината на своя богат опит.

Подобните й в поликлиниката, честно казано, се побояваха от нея, предпочитайки да не се сближават, пък и нямаха основание за това; тъкмо обратно, лекуващите стоматолози й се подмилкваха, търсеха я за съвет — дали да извадят или да не извадят нечий зъб — шегуваха се, подмазвайки се, като я признаваха за шеф на хирургическото отделение, което се смяташе за най-сложното. Ръководството я уважаваше, болните я признаваха и сигурно за това признание определена роля играеше и нейният ръст, който придаваше някаква увереност за благополучния изход на всяка, дори и най-сложната хирургична намеса.

Но да повторим, на Мапа през целия й трудов живот й беше скучно. И тя влагаше неизразходваната си енергия в Маня и в мъжа си Николай Михайлович.

Що се отнася до мъжа й, то енергозагубите в тази личност не се увенчаха с почти нищо. Историк по образование, той беше заместник-директор по научната работа в един исторически архив: на млади години защити кандидатска степен, но после някак си затихна, замълча — и у дома, и, което е особено тъжно, на работата, впрочем в работата мълчанието мина безнаказано, защото първо — за нищожната заплата, която получаваше зам.-директорът, не се забелязваше никаква конкуренция, а второ — малкото говорене можеше да бъде прието за многозначителност и дори, най-вече — за дълбокомислие, което, съгласете се, не беше толкова лошо.

Така че проникнатият от тайнствен историзъм, лошо платен Николай Михайлович като изпълнеше задължителните си точки вкъщи — хляб, мляко, веднъж седмично отиване с пищната съпруга на пазар за продукти — през останалото време от живота си прекарваше в замислено и безкрайно пушене на цигари с цигаре и разглеждане на московското пространство през прозореца на кухнята, която му беше и кабинет, от височината на дванадесететажния блок.

Макар и висок, той беше слаб, с увиснали, поръждавели от цигарите мустаци, имаше по-скоро унил поглед и когато ей така се вглеждаше в сивотата навън, изглеждаше, че този твърде умен и мълчалив учен сякаш се взира в далечната история, разсъждава и няма-няма сравнява миналото с настоящето и изобщо не може да стигне до заключение кога е било по-добре — преди или сега.

Мапа отдавна беше свикнала с мисълта за особеността на своя мъж, за неговата, ако може така да се изразим, богоизбраност — в края на краищата архивът, където той научно „замстваше“ имаше всесъюзно значение, от време на време нейният мъж се изказваше на съвещания и симпозиуми, дори пътуваше в задгранични командировки и въобще не беше беда, че до почетна възраст той така си и остана само кандидат на науките. По-добре така, отколкото докторат на някаква тъпа тема за историческото значение на поредния конгрес на КПСС.

Те двамата — и Мапа, и Николай Михайлович бяха част от някаква интелигентска съпротива, мълчалива опозиция на недоволни от съветската власт, от нейните безкрайни ограничения — нищо не бива, всичко е забранено, а което не е забранено, то е ограничено — къде по-добре е на Запад!

Ах, Запад! От време на време с тих и външно спокоен глас той разказваше на Мапа, че например в Германия работниците от завода „Мерцедес“ са съсобственици на това отлично предприятие, защото имат акции от него. А в края на годината получават от тях доход.

— Освен заплатите! — сто пъти не питаше, а се възхищаваше Мапа, която вече бе чула това от мъжа си.

— Освен заплатите, премиите, надбавките! Така че работникът там съвсем не е работник — дълбокомислено обобщаваше Николай Михайлович, макар че, то се знае, никога не беше ходил в „Мерцедес“ и не беше разговарял с работниците.

— А какви са? — обичаше да се плаши Мапа.

— Ами помисли — отвръщаше Николай Михайлович, — какви!

И макар че той дори за Брежнев избягваше да разказва анекдоти, помнейки опасни аналогии от близкия исторически опит, разбира се, по душа беше западняк, законсервирал сам себе си за неизвестно какво и неизвестно докога.

Човек с порция хинин зад бузата — твърде типичен персонаж от късната съветска епоха. За да е ясно, ще поясним, че хининът — много противно горчиво-кисело вещество, се взема при признаци на малария, сиреч тръпки, неприятна треска, случваща се най-често по южните места. Но ето че стана така, че северните руски места заеха тази южна зараза, по някакъв начин предварително и макар че въобще никой нямаше настинка и тръпки и не го тресеше, някои съвсем механично пъхаха зад бузата си порция хинин и лицето им се кривеше — от всичко, което беше наоколо.

Лоши колбаси в магазина, наистина евтини, но — кривят муцуни; космонавти изстрелят — отново са кисели, по-добре да има повече колбаси. Гледат по телевизията лош наш филм — мръщят се; на фестивал видят хубав американски филм — отново е лошо: нашите не могат така.

Пък и какво да защитаваме старото — всичко имаше! И безсрочни персонални пенсионери във властта, и дефицит на дрешки — кошмар за великата страна, и купуване на фураж от канадците… Но пък имаше и нещо хубаво, така си е. Само срещу една заплата можеше да отидеш на Черно море, ей така направо да тръгнеш за Ялта — без каквито и да е курортни карти, а пък с карти си беше късмет — впрочем точно тези, с кривите физиономии, поголовно си правеха кефа с карти, за разлика от масите, които уж възглавяваха. Да учиш в институт — ти само се старай, а ако някой, за да му съдействат в нещо, „пускаше“ пари — беше криминално престъпление. Апартаментът — може и да не е луксозен и да чакаш в дълъг списък — но пък е за жълти стотинки, почти даром, и именно намръщените физиономии без ред получаваха жилища и то в сгради от розови тухли!

Изобщо, колкото по-активно се криви твоята физиономия — и от лошото, и от доброто, толкова — чудна работа! — по-лесно правеше кариера такъв „маларийник“, толкова повече блага му отпускаше властта, сякаш се срамуваше от неговото гримасничене, с една дума — беше по-изгодно да си в лагера на негласната опозиция, отколкото да си спокоен, добродушен, доброжелателен към строя жител.

И Николай Михайлович беше точно такъв „хининист — ясен сокол“: с твърде дребничко самочувствие и забравена от всички в гъстата мъгла на времето и от самото начало никому ненужна кандидатска степен и учудващите за критическата му възраст инфантилни представи за това точно какво би искал. Как казваше някога класикът: „Ни риба, ни рак“.

Впрочем архивният мечтател беше по-практичен. Ту си мечтаеше, че е секретар на ЦК по идеологията и диктува на стенографката исторически решения за демократизация на архивното дело и ликвидация на специалните хранилища, ту пък като равносметка от своите мислени терзания той получаваше ново жилище — петстайно, не по-малко, в района на Сивцев Вражек: веднъж мина оттам и видя, че там се строят нови постройки за елита на ЦК. Ту пък си въобразяваше, че се разхожда по Бродуей — ни повече, ни по-малко — и влиза в луксозен магазин, също като един, който видя веднъж в Будапеща, а като натрупва покупки за Мапа, Маня и Мася, е, разбира се, и за себе си, небрежно вади от портфейла кредитна карта златна „Виза“ „Банк ъф Америка“ и снизходително приема любезното обслужване, което също видя в будапещенския магазин, и вълшебното, прилично на свещенодействие: картата се поставя в специална приставка, излизат данните от банката, тя потвърждава кредитоспособността на вашата „вип“ персона, касата изхвърля от своето гърло дълъг чек и ви го подават за подпис, след това го сверяват с подписа на картата и той взема пакети и пакетчета, за да ги свали долу до чакащата го там черна лимузина или още по-впечатляващо — придружаващото го лице, преводач или помощник, раболепно мъкне покупките долу.

Дявол да го вземе, може би точно заради тези тайнствени вълнения живее човек? Не за конституции, революции, реформации, а за ето такива невидими за света тайни мигове като плащане с кредитна карта в магазина, като вечеря с прекрасна дама, когато на масата има плато със стриди и бутилка най-фино бяло вино, като беседа с посланика на енската държава с пури между зъбите и чаши с уиски, беседа за нещо с политика, високо, взаимноизгодно, като например отварянето на секретни архиви.

Понякога Николай Михайлович се замисляше как, по какъв начин да открие, и главното — как да напълни кредитната си карта в американска банка, нали това е углавно престъпление по съветските закони, пък и за какъв ли вид труд ще му предложат да заплатят и вкарат в сметката му достойно за неговия статус възнаграждение?

Мъглата, зад която се тълпяха тези въпроси, беше още по-гъста, но отговорът, което е много странно! — се оказа просто до него, съвсем близо, макар че мислеше за това със страх.

Но засега нека почакаме с това.