Майк Лосън
Двойни игри (74)

73

В един прекрасен юнски ден Махоуни се срещна с Ема и Демарко в къщата на Ема. Познавайки нрава му, Демарко беше сигурен, че мотив за това посещение бе някаква егоистична причина. В Маклийн живееха богати привърженици на Демократическата партия, на които би могъл да гостува, или пък просто се беше отбил на път към летище „Дълес“ преди поредната екскурзия, платена с парите на данъкоплатците. Със сигурност се беше появил в района, защото това бе изгодно лично за него, а не за някой друг.

Ема, Демарко и Кристин седяха на верандата, пиеха лимонада и се наслаждаваха на прекрасните цветя в градината. Разбира се, кученцето на Кристин също беше част от компанията. Когато Махоуни се появи, първата му работа беше да огледа с разсъбличащ поглед късите панталонки на Кристин. В този поглед се съдържаше всичко, което можеше да си помисли един лъстив мъжкар за панталонките на красива лесбийка и онова, което се криеше под тях. Той грабна кученцето от ръцете й, вдигна го над главата си, погали го и обяви, че никога през живота си не е виждал по-красива купчина рошава козина.

— Как му е името? — попита председателят, успял правилно да определи пола на животинчето. Вероятно бе напипал миниатюрния орган под гъстата козина.

Демарко се извърна към Кристин, очаквайки отговора й с видим интерес.

Тя забеляза погледа му и леко се усмихна.

— Казва се Йо-Йо. Когато бях малка, имах куче, което се казваше Йо-Йо.

— Миниатюрен е като ухото на въшка — обяви Махоуни.

Кристин се извини, че трябва да направи гимнастиката си, и напусна верандата. Без да обръща внимание на мълниите в очите на Ема, Махоуни с възхищение огледа задника и дългите й крака, след което се тръшна на освободения от Кристин люлеещ стол и промърмори:

— Надявам се, че в тази къща ще се намери нещо за пиене.

— Боже господи! — направи гримаса Ема, но все пак се изправи. — Какво искаш? Бърбън?

— Със съвсем малко лед, ако може.

Когато Ема се появи отново с питието в една ръка и бутилка бърбън в другата, той вдигна глава и подхвърли:

— Значи и двамата сте на мнение, че цялата работа е постановка на Файн, а?

— Точно така — кимна Демарко. — Досега не се бях замислял за него, по простата причина че смятах, че не разполага с достатъчно пари. Някой е платил на Пю и Линкълн огромна сума за това, което направиха. Насочих вниманието си към Доблър и Идит Бакстър, дори към самия Бродрик. Но не и към Файн, защото той не разполагаше с подобни средства.

— Да, ама се оказа, че е разполагал — поклати глава Махоуни.

— Така е. Имал е достъп до всички средства, събрани от спонсорите на Бродрик. Казано с други думи, Файн е вършил точно това, в което обвинява Бродрик, но го е организирал така, че да хвърли вината директно върху шефа си, в случай че нещо се обърка.

— Какви са мотивите му? — сбърчи вежди Махоуни.

— На първо място парите. Не мога да бъда сигурен, но според мен именно Файн е привлякъл Доблър. След приемането на законопроекта Доблър несъмнено щеше да получи поръчка за няколко милиарда, а Файн — тлъста комисиона. Може би си е казал: „Майната му на всичко. Белите копелета никога няма да ме направят сенатор, а на мен ми писна да получавам трохи.“

Демарко направи кратка пауза и продължи:

— Според мен се е случило следното: идеята за регистрацията на мюсюлманите възниква след неуспешния опит за взривяване на тунела в Балтимор. Но тя не е идея на Бродрик, а на Файн. Той убеждава шефа си да внесе съответния законопроект, след което се свързва с Доблър и споделя с него идеята си за бързо забогатяване, в случай че законопроектът бъде приет. Доблър захапва въдицата и вероятно му отпуска известни средства за „смазване на зъбчатите колела“.

Но Файн прекрасно знае, че опитът за взривяване на тунела от страна на двама мюсюлмани няма да е достатъчен. Независимо от изявленията си пред медиите, той знае за Линкълн, тъй като на практика е присъствал на заседанията на Комисията по разузнаването заедно с Уингейт, независимо от изявленията му пред медиите. Така се появява идеята да принуждават мюсюлмани да извършват терористични актове, които да привлекат общественото внимание — например насочването на самолет към Белия дом. Свързва се с Линкълн и му плаща за изпълнението на плана.

— Но защо е убил Бродрик?

Демарко беше доста озадачен от небрежния и спокоен начин, по който Махоуни задаваше въпросите си. Дали това не се дължеше на бърбъна? Не, не беше това.

— За да бъде приет законопроектът — отговори на въпроса той. — „Законът Бродрик“ събира почти цялата подкрепа, от която се нуждае. Той е одобрен от Сената и по всичко личи, че ще бъде приет и от Камарата на представителите. Но там се появявате вие и му слагате прът в колелата. Файн усеща, че е нужно съвсем малко за преодоляване на препятствието „Махоуни“. И това е убийството на Бродрик, което ще го превърне в мъченик. Да не забравяме, че на този етап Файн се интересува само от парите, които ще спечели от Доблър. Идеята да доведе войната докрай му хрумва малко по-късно. Защо пък да не заеме овакантеното място на Бродрик? След пенсионирането на Уингейт той почти го получава от републиканците. Но този път решава да не разчита на тях, а да си осигури подкрепата на губернатора, който има право на временни назначения. Как го прави? Обещава му място на университетски преподавател след изтичане на мандата му, а може би и направо го е подкупил.

— Но законопроектът не минава, защото ти успя да заковеш Джубал — отбеляза Махоуни.

— Да — кимна Демарко. — Но въпреки това Ник Файн получава утешителна награда: място в Сената на САЩ.

— А защо не са успели да стигнат до него чрез Доблър?

— Защото това би означавало Доблър да признае, че е съучастник на Файн в опит за източване на значителни държавни средства. По всяка вероятност в момента Доблър е бесен, защото се е простил с парите, вложени в законопроекта на Бродрик. Но той няма да издаде Файн, защото това би означавало да уличи и себе си.

— Дотук добре — кимна Махоуни и разклати леда в чашата си. — Имаш ли някакви идеи как да изобличим Файн?

Добре?! Какво му става на този човек?

— Не — отвърна на глас Демарко.

— А ти, умнице? — попита председателят, обръщайки се към Ема. — Обикновено от теб идват най-блестящите идеи. Например за кубинката, която уби онзи производител на дрога, за да може Бюрото да закове Линкълн.

Ема го погледна така, сякаш щеше да скочи и да го удуши. Може би заради „умницата“, а може би и заради внушението, че умишлено е предизвикала смъртта на Пю. Но Махоуни не й обърна внимание. Просто защото си беше Махоуни, или защото беше зает да си налива ново питие.

— Нямам идеи — отвърна Ема. — Просто се надявам, че най-после ще използваш влиянието си, за да насочиш вниманието на ФБР към Файн. Сигурна съм, че едно изявление пред медиите ще бъде достатъчно, но не смея да си помисля подобно нещо…

— Правилно, че не смееш — тежко отвърна Махоуни.

— Но би могъл да проведеш един частен разговор с шефовете на ФБР, нали?

— Вече го направих — изненада ги председателят. — Но дълбоко се съмнявам, че ще му направят нещо, особено след рязко нарасналата му популярност. Всички социологически проучвания сочат, че при извънредни избори във Вирджиния Файн ще получи мястото на Бродрик. — На лицето му изплува широка усмивка. — Вчера чух, че Опра го е поканила в своето шоу, едновременно с онзи тип от Илинойс, с когото ще осъществи телевизионен мост. Но както и да е. Заключението е само едно: Бюрото ще стъпва на пръсти около Файн. Няма как да го вкара в килия и да го пребие с гумен маркуч, за да изтръгне признанията му.

— И това е всичко, така ли? — изгледа го Ема. — Файн ще получи място в Сената на САЩ въпреки всичко, което е направил?

— Предполагам, че е така — въздъхна Махоуни, а в гласа му прозвуча странно примирение.

Демарко остана доста озадачен от факта, че председателят не е разстроен от перспективата Файн да остане ненаказан за престъпленията си.

По всичко личеше, че и Ема изпитва същото. Впила очи в лицето на Махоуни, тя замислено хапеше устните си.

— Нима мислиш, че…

— Да — кимна Махоуни, без да я изчака да довърши въпроса си.

Какво да мисли? — объркано се запита Демарко. Какви ги дрънкат тези двамата?

Махоуни изля остатъка от уискито в гърлото си, след което с усилие се надигна от стола.

— Трябва да вървя — промърмори той. Но преди да си тръгне, все пак се обърна към Демарко и закачливо му намигна: — Не се тревожи. Сигурен съм, че нещата ще се подредят.