Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Двойни игри

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

ISBN: 978-954-769-179-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5905

История

  1. — Добавяне

14

Изтегнал се в леглото, Демарко слушаше плясъка на водата и доволното тананикане на жената под душа.

Животът бе прекрасен!

Това беше петият му ден в Кий Уест. За пръв път в живота си получаваше всичко, което беше написано в рекламните брошури. Дневните температури се задържаха около двайсет и седем градуса, духаше прохладен ветрец, не беше капнала дори капка дъжд, а морето беше топло като чай. На втората вечер влезе в един бар на Дювал стрийт, от който се разкриваше великолепна гледка към океана. За вечеря си поръча риба. Малко след като барманът прибра празната му чиния, през няколко столчета от него се настани жена, надхвърлила трийсет.

Един поглед беше достатъчен, за да пробуди артистичните му способности, колкото и ограничени да бяха те. Страхотно, помисли си той. Явно Бог те праща. Заби поглед в чашата си и направи отчаян опит да измисли някаква умна фраза, по-различна от обичайните харесва ли ви Кий Уест, времето е прекрасно или вижте каква гледка. Но, както обикновено, мозъкът му изведнъж реши да блокира. Не беше в състояние да роди нищо, дори най-баналната фраза. Точно тогава жената се обърна към него и подхвърли:

— Здрасти, казвам се Ели. Тук времето е прекрасно, нали?

В устата й тези думи съвсем не прозвучаха банално.

Ели Майърс се оказа прекрасна жена, умна и забавна. Имаше тъмна коса, яркосини очи и усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Плюс две прекрасни трапчинки на бузите. Стройните й бедра изглеждаха отлично под късите панталонки, въпреки че бледата й кожа издаваше, че и тя живее някъде доста по на север от Флорида. Не след дълго Демарко научи, че е учителка от Айова, разведена, без деца. И точно като него беше избягала от мрачната зима на Средния запад, за да се порадва на слънцето. В един момент и двамата се запитаха дали са наред, за да предприемат тази самотна ваканция, след което стигнаха до заключението, че нищо им няма. Още същата нощ си легнаха заедно, същото направиха и през следващите три. А сега, благодаря ти господи, им предстоеше още една, последната.

През деня плуваха и се гмуркаха с шнорхели, а надвечер се разхождаха по брега. Пиеха много, ядяха много и правеха любов, но не чак толкова много. През цялото това време Демарко нито веднъж не си помисли за Джон Махоуни или за Реза Зариф. Нито пък за бившата си жена и онзи гадняр братовчед си.

На първия ден от престоя си той звънна в Ню Йорк и научи, че делото срещу Дани ще влезе в съда най-рано след шест месеца. Дали пък неговият шеф не таеше надежди, че свидетелката на обвинението ще предаде богу дух или ще изгуби паметта си? Или беше решил да й помогне да изгуби паметта си? Всъщност това беше без значение. На Демарко не му пукаше.

Ели излезе от банята. Косата й беше разрошена и мокра, но вече беше облечена с тениска и шорти. Живееха заедно вече три дни, но тя все още се притесняваше да се облича пред него. Отпред на тениската бяха изрисувани ухилен алигатор и розова палма с лъскави апликации по листата. Напълно подходящо облекло за човек, който е на почивка в Кий Уест.

Ели му се усмихна и каза „добро утро“. Демарко отвърна на усмивката й и съобщи, че вече е поръчал закуската — кафе и кроасани. Тя започна да рови в чантичката си за гребен, а той спря поглед на съблазнителното й задниче и се запита дали да не я подмами в леглото. Отдавна беше стигнал до убеждението, че трябва да има някакъв начин времето да спре и завинаги да остане на четвъртия ден от една превъзходна връзка.

В този момент на вратата се почука. Ели отвори и пое таблата от ръцете на момчето, което обслужваше стаите. А после, просто защото се чувстваше прекрасно, го възнагради с прекалено щедър бакшиш. Остави таблата на тоалетната масичка и поднесе кафето на Демарко. После очите й се плъзнаха към вестника, който беше пристигнал заедно със закуската. Заглавието на първа страница гласеше: Терорист, застрелян в самолета за Вашингтон.

— Пак ли тези мръсници! — простена тя.

 

 

Ели излезе да пазарува обичайните сувенири, предназначени за сестра й и племенниците й — нещастните душички, които мръзнеха някъде в Айова. Демарко любезно отклони поканата да я придружи. За него обикалянето на магазините беше почти толкова болезнено, колкото ваденето на зъб. Вместо да се влачи след нея по магазините, той се настани на шезлонга и разтвори сутрешния вестник. Първият вестник, който разгръщаше след пристигането си във Флорида.

Изчете трите материала за инцидента в самолета, прескочи уводната статия за законопроекта на Бродрик, а после, обзет от внезапно чувство за вина, че е зарязал случая „Реза Зариф“, набра номера на Джери Хансън в Министерството на вътрешната сигурност. Но Джери не беше на работното си място. Още по-добре, рече си с облекчение той. Никой не може да каже, че не съм се опитал. Явно Хасан Зариф ще трябва да се примири с постъпката на брат си и да приеме версията на момчетата от ФБР.

Настани се в сянката на плажния чадър с питие в ръка и разгърна романа, който беше решил да довърши още тук, във Флорида. До този момент той беше на второ място след секса, но днес Демарко възнамеряваше да отхвърли шестата глава. Мобилният му телефон иззвъня в момента, в който разгърна книгата и започна да я прелиства. Сигурно беше Ели, която обеща да се обади в момента, в който приключи с прегледа на островната икономика. Идеята беше да се срещнат някъде за обяд.

— Здрасти — извика жизнерадостно той.

— Къде си, по дяволите? — троснато попита Махоуни.

— Във Флорида — отвърна Демарко и с неудоволствие долови отчаянието в гласа си. — Забравихте ли, че тази седмица съм в отпуск?

— Не си спомням — безцеремонно отсече председателят. — Вдигай си задника и се прибирай! Искам да проучиш оня тип, който се е опитал да отвлече самолета! Вчера комисията одобри шибания законопроект на Бродрик, който трябва да бъде гласуван от Сената само след две седмици!

— Не разбирам — промълви Демарко. — Има ли някаква връзка между отвличането и Реза Зариф?

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева Махоуни. — Нали затова те викам?!

— Ясно — въздъхна Демарко, моментално съобразил, че няма смисъл да спори. Понякога „ясно“ е една много удобна думичка.

Безброй пъти си беше задавал въпроса защо продължава да работи за Махоуни. Беше се сдобил с адвокатската си диплома в деня, в който застреляха баща му, работил за мафията. Това автоматично ликвидира шансовете му да получи работа в някоя от големите адвокатски кантори. На помощ се притече любимата му кръстница леля Кони. Преди години тя беше имала връзка с Махоуни — разбира се, когато и двамата са тежали с двайсетина кила по-малко. Леля Кони безцеремонно беше притиснала председателя да му намери някаква работа и той беше отстъпил. В онова състояние, в което се намираше тогава, Демарко веднага прие, при това с благодарност. Но защо продължаваше да работи за този мръсник след толкова години? Отговорът беше колкото тъжен, толкова и категоричен — Демарко беше човек без шансове на пазара на труда. Когато си юрист без адвокатска практика, когато работиш на парче за някой политик и когато няма как да напишеш името на този политик в резюмето си, възможностите за кариера стават доста ограничени. Но сега разчиташе да получи федерална пенсия — може би най-голямата полза от службата му при Махоуни.

Но независимо от пенсията и шансовете за бъдеща кариера, Демарко нямаше никакво намерение да напусне Флорида. Щеше да си тръгне на другия ден, което пак означаваше съкращаване на почивката с един ден — но не заради заповедта на Махоуни, а поради факта че и Ели се прибираше в Айова. От негова гледна точка опитът за отвличане не се нуждаеше от спешно разследване, въпреки мнението на Махоуни. Нямаше никакви индикации за грешка в разследването на Реза Зариф от органите на ФБР, следователно не можеше да има връзка между Зариф и онзи малоумник, който се беше опитал да отвлече самолета. Но Демарко имаше и друга, по-основателна причина да не бърза обратно за Вашингтон: убеждението на Махоуни, че той щеше да свърши по-добра работа от десет хиляди агенти на Федералното бюро, заети със случая.

И взе съответното решение. Ако председателят отново се обадеше, за да провери дали се е прибрал, той най-безсрамно щеше да го излъже. Щеше да каже, че на моста между Кий Уест и континента е станала тежка катастрофа, заради която е изпуснал самолета; или пък че всички полети от Маями закъсняват заради изключителните мерки за сигурност, или че…

О, майната му, уморено въздъхна той. Ще мисля, когато му дойде времето.