Майк Лосън
Двойни игри (19)

18

В продължение на пет дни той не се отдели от момчето. Сутрин го посрещаше в мотела, където в продължение на един час се молеха на Бога и четяха Корана, а после водеха дълги разговори. Не след дълго той осъзна, че няма смисъл да разпалва омразата в душата му. Затова реши да наблегне на други неща — да изгради основа за вярата му, за перспективите пред него и, естествено, да го запознае с историята, за която момчето нямаше дори най-бегла представа. То беше родено в Америка — една от причините да възприема действителността и развоя на международните събития по абсолютно изкривен начин. Той му разказа за народа, от който беше произлязъл, за неговите борби и страдания, за безмилостната експлоатация, на която е бил подложен, която продължава и ще продължава, ако не бъде прекратена с решителни действия. Той също говори много и за изграждането на по-добър свят, ако всички следват верния път. Момчето жадно поглъщаше думите му — сякаш цял живот беше чакало някой да му обясни всичко онова, което отдавна усещаше в душата си, но му липсваха думи да го изкаже.

Наподобяваше полузавършена скулптура. Няколко умели удара с длетото бяха достатъчни, за да се получи желаната от твореца форма.

А и това момче беше съвсем различно от двамата младежи, които бе вербувал в Балтимор. Не беше лекомислено. Слушаше внимателно, без да помръдва и без да показва признаци на отегчение. Беше изключително съсредоточено. И той не се съмняваше във вярата на момчето. Никога не можеше да бъде сигурен, но още от началото на контактите с онези двамата в Балтимор имаше чувството, че се съгласиха да му помогнат само заради парите. Това беше причината да нагласи детонатора така, че да ги убие в момента, в който бъде задействан. Но това момче беше различно. Много му напомняше за едно друго момче от Индонезия, което беше обучавал преди години. И което се самовзриви в пълен автобус, прославяйки Бога.

Да, това момче бе готово за следващата стъпка.

— Ела с мен — каза му той.

Слязоха от автобуса в покрайнините на града и се насочиха към автокъща за употребявани автомобили. Намеренията му бяха да се сдобие с пикап, който да натовари със стари вещи — мебели, кашони, косачка за трева. Да приличат на имигранти, занимаващи се с физически труд. Но тук пикапите бяха прекалено големи (той не беше свикнал да шофира големи автомобили в градски условия), а по-малките модели бяха почти нови и прекалено скъпи. Сподели това с продавача — млад човек с ослепително бели зъби, сякаш се бе жабурил с белина.

— Мисля, че имам точно това, което ви трябва — отвърна онзи и ги заведе при един доста странен на вид автомобил. Предната му част не се различаваше от обикновените леки коли, но отзад вместо седалки имаше открита каросерия. — Модел „Ел Камино“ на „Шевролет“ — поясни продавачът. — Преди време „Форд“ правеха нещо подобно, наричаше се „Ранчеро“. Върви като класическа лека кола, разполага с достатъчно мощност, но едновременно с това поема доста товар. Тази тук е производство осемдесет и шеста, изминала е само сто и четирийсет километра. Ще ви я продам за две хиляди и петстотин.

Що за име е това „Ел Камино“? — запита се той. Още една глупава прищявка на американците, които са луди по автомобилите. Цветът на колата също беше странен — бледозелен, но цената беше добра. Освен това изглеждаше съвсем обикновена и не толкова голяма, че да го притеснява. Би предпочел някой съвсем обикновен пикап на „Тойота“ или „Хонда“, но и това „Ел Камино“ щеше да свърши работа.

После двамата с момчето направиха първото си по-далечно пътешествие, изминавайки почти двеста километра до едно градче, кацнало на западния бряг на езерото Ери. Той спря колата на едно възвишение и посочи рафинерията. Или по-скоро огромните резервоари зад оградата, в които се съхраняваше киселината.