Майк Лосън
Двойни игри (5)

4

Махоуни направи безуспешен опит да се съсредоточи върху работата по проклетия транспортен законопроект, но мислите му упорито се връщаха към Хасан Зариф. Особено се тревожеше за последиците от акцията на Реза Зариф върху дебатите по нелепия законопроект за сигурността на Бил Бродрик. В крайна сметка реши, че трябва да излезе, за да прочисти главата си.

Облече си палтото, промърмори нещо на секретарката, която изобщо не го чу, и напусна Капитолия. Отначало мислеше да се разходи до парка, но времето се оказа твърде студено за разходки и дебелият му задник със сигурност щеше да премръзне. После видя една полицейска кола, зад волана на която седеше ченге с картонена чаша кафе в ръце и разгърнат вестник „Поуст“.

Пристъпи към нея и почука на страничното стъкло. Ченгето подскочи от изненада и за малко не се поля с кафето. А когато видя Махоуни, устните му се оформиха в едно безгласно „мамка му“.

Стъклото се плъзна надолу.

— Моля, сър. На ваше разположение, господин председател.

— Ще ме закараш ли до едно място? — директно попита Махоуни.

Подобно нещо изобщо не влизаше в служебните задължения на полицая, а Махоуни прекрасно знаеше, че не бива да го иска от него. Но горкият човек се страхуваше да откаже, а Махоуни изобщо не се страхуваше да се налага.

— Ами… разбира се — смотолеви ченгето, изчака председателят да се настани до него и добави: — Къде, сър?

— Виж какво, имам нужда да се проветря малко — откровено си призна Махоуни. — Какво ще кажеш да направим една обиколка? Главата ми ще се пръсне от проклетите политици!

— Няма проблем, сър.

Махоуни запали пура, смъкна леко стъклото, за да не трови човека, след което се облегна в седалката и се замисли за политическия феномен Уилям Бродрик.

Само преди една година никой извън щата Вирджиния не беше чувал за този проклетник. А допреди три месеца едва двайсет и три процента от жителите на Вирджиния знаеха името на новоизбрания си представител в Американския сенат. Но преди шейсет дни, когато Бродрик внесе идиотския си законопроект в пленарната зала, името му стана известно на всеки пълнолетен американец, който чете вестници и гледа телевизия.

Фактически този човек беше попаднал в Сената по една щастлива случайност. Предшественикът му Джон Уингейт беше абсолютен его маниак, на когото Махоуни понякога се беше възхищавал, но в повечето случаи ненавиждаше. След четирийсет и една години непрекъснато присъствие в Сената Уингейт почина внезапно, само шест седмици преди последните избори. По същото време Бродрик се бореше за място в Камарата на представителите, но шансовете му бяха доста съмнителни. Но Господ беше решил да освободи място в Сената, а лидерите на Републиканската партия, лишени от друг избор и притиснати от времето, включиха Бродрик в листата. Той пък взе, че спечели — главно защото избирателите във Вирджиния предпочитаха да гласуват за който и да е републиканец вместо за демократ.

Махоуни погледна през страничното стъкло. Пред сградата на Върховния съд бяха монтирани две телевизионни камери, насочени към някакъв тип с костюм. Течеше поредната пресконференция. Някой адвокат, прокурор или обвиняем засипваше обществеността със своите лъжи.

Махоуни така и не успя да си изясни истинските причини за избора на Бродрик от неговата партия. Известно време той беше служил като помощник на шантавия Уингейт, а преди това беше заемал някакъв пост в законодателния орган на Вирджиния. В продължение на осем години беше заемал почти синекурната длъжност помощник-губернатор. Това беше горе-долу всичко, което знаеше Махоуни. Присъствието му на политическата сцена трудно можеше да се нарече впечатляващо.

Но Бродрик беше богат, много богат. Дядо му беше притежавал няколко каменовъглени мини, при това във време, когато зараждащите се профсъюзи са били твърде слаби, за да извоюват достойно заплащане на своите членове. След смъртта му парите отишли при единствения му син. Бащата на Бродрик починал рано, а богатството му било разделено между него и двамата му братя.

Колата се плъзна покрай сградата на Държавния архив. Махоуни си представи статуята на една дама, седнала на стол, която се намираше от другата страна. Върху каменния постамент бяха издълбани думите: което е минало, е пролог — цитат от „Бурята“ на Шекспир. Председателят не знаеше каква е връзката им с пиесата, но те със сигурност бяха подходящи за една правителствена сграда.

Преди два месеца, след като името на Бродрик нашумя, той си направи труда да проучи семейството му.

Бил се оказа черната овца, средният брат. Най-големият бил известен неврохирург, а най-малкият — един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти по Западното крайбрежие, чието състояние скоро щяло да надмине това на любимия дядо. В сравнение с тях Бил беше дребен неудачник, с не особено убедителни опити да направи политическа кариера. До скоро хората изобщо не бяха забелязали, че той е в кръга на политиците.

По всичко личеше, че парите му са били факторът, повлиял на решението на Републиканската партия да го вкара в Сената. Но циниците на Капитолийския хълм, към които се числеше и Махоуни, бяха убедени, че има и нещо друго. Те поддържаха мнението, че Бродрик е бил избран заради своята податливост — тоест готовността му да играе по свирката на своите партийни кукловоди. Е, по всичко личеше, че са допуснали грешка.

Полицаят зад волана наближи далечния край на парка и се готвеше да завие покрай Мемориала на Линкълн. Миг преди това Махоуни зърна статуята на Айнщайн, издигаща се пред входа на Националната академия на науките. Четириметровият бронзов Айнщайн в измачкан костюм кротко седеше на бронзовата си пейка. Децата обичаха да се катерят по чичо Албърт и да сядат в скута му. И тук, както при повечето снимки на Айнщайн, които беше виждал Махоуни, гениалният учен изглеждаше ведър и спокоен — като човек, който знае всички отговори. Председателят искрено му завиждаше, ако наистина е било така.

Обществото изпитваше панически страх от радикалните мюсюлмани — Ал Кайда и всички останали. Очевидно държавата не беше в състояние да ги спре и те непрекъснато напомняха за себе си с атентати, при които загиваха деца и възрастни хора. По тази причина хората вземаха присърце законопроекта на Бродрик, въпреки неговата едностранчивост и многобройни пропуски. Те просто мечтаеха за по-голяма сигурност. Още повече че появата му беше отлично преценена във времето — непосредствено след опита на онези двама малоумници да взривят тунела.

Реакцията по отношение на законопроекта беше предвидима като смъртта. Представителите на крайната десница го намираха за разумен и навременен. Радикалните мюсюлмани бяха реална заплаха, истинският враг. А те — хората с друго вероизповедание, бяха уморени и отвратени от политическите пируети на правителството. Либералите бяха другата крайност. Различните дружества и организации за защита на гражданските права скочиха като един срещу Бродрик. За тях Бродрик се превърна в най-ободряващата субстанция след откриването на кофеина.

Реакцията на политиците също беше предвидима. Махоуни и колегите му от Демократическата партия обявиха Бродрик за превъплъщение на дявола, сравняваха го с Хитлер, Маккарти и други, по-малко известни демагози. Републиканците бяха принудени да демонстрират повече деликатност просто защото нямаше как да обявят своя съпартиец за напълно луд. Вместо това те изтъкваха, че неговите предложения съдържат много рационални елементи. Било крайно време риториката да отстъпи място на конкретни действия. Разбира се, младият Бил малко прекалява, може би е разгорещен и изнервен (като всички останали) от последните събития. Всички тези политици — както републиканци, така и демократи — бяха останали изненадани от лавината имейли на своите избиратели, в които се настояваше да обърнат гръб на политическите игри и да се обединят около законопроекта на Бродрик.

Разбира се, шумът около противоречивите предложения на Бродрик бързо го превърнаха в радио и телевизионна звезда. Махоуни скоро откри, че сенаторът предпочита предавания, в които само говори — без да е принуден да защитава своето становище — за разлика от продуцентите, които държаха да го изправят срещу опонент с либерални виждания. Подобни сблъсъци привличаха далеч повече от скандалите на двете дебелани в шоуто на Мори Пович, които се борят за вниманието на някакъв грозник.

Един от опонентите на Бродрик в подобно предаване беше Реза Зариф — известен адвокат мюсюлманин, а в момента — най-прочутият терорист в Америка.

Но Махоуни беше убеден, че въпреки всичко това шибаният законопроект на Бродрик беше обречен да потъне в някоя от сенатските комисии. Хората щяха да се успокоят и да се вразумят, защото в крайна сметка той беше не само демонстрация на ужасна ксенофобия, но и едно задръстено от недомислия недоносче. Бродрик предлагаше не само да се изритат всички желаещи да посетят Америка мюсюлмани, но и да бъде проучено миналото на американските мюсюлмани. При това без да предложи дефиниция на това, което се нарича „американски мюсюлманин“. Какво ще стане с онези от тях, които вече не се придържат към вярата? С хората, които имат брак с мюсюлмани? Или с християните, приели исляма? Повечето от тях са известни публични личности, обикновено афроамериканци — като великия Мохамед Али например. Бродрик не само подминаваше тези незначителни само на пръв поглед проблеми, но и не предлагаше задоволително обяснение за икономическите последици от подобен акт — главно върху университетите, туризма и вероятната ответна реакция на страните, които продават петрол на САЩ. Нищо подобно. Според него това бяха подробности — едно твърдение, с което Махоуни беше склонен да се съгласи, защото ако концепцията като цяло бъдеше приета, всички тези неща щяха да бъдат изчистени с помощта на юристи, икономисти и счетоводители.

Излязоха на Индипендънс авеню и поеха по обратния път към Капитолия. Отдясно се появи Тайдъл Бейсин. Когато очите му попадаха на лагуната пред Мемориала на Джеферсън, Махоуни неизменно си спомняше за конгресмена от Охайо Уилбър Милс, който, след един хубав запой през 1974-та, беше скочил там в компанията на някаква стриптийзьорка на име Фани Фокс. На младини самият Махоуни беше вършил доста щуротии, но такова нещо не му беше хрумвало никога.

Да, Бродрик и неговият законопроект би трябвало да потънат в забвение, но по стечение на обстоятелствата две неща се оказаха на негова страна. Първо, този човек имаше своите поддръжници и техният брой непрекъснато растеше. По телевизията се въртяха клипове, наподобяващи предизборни лозунги. Най-популярният от тях показваше Бродрик в пленарната зала, изричащ своето вече прочуто пророчество: Всичко е въпрос на време, ако нищо не се промени. Демарко трябва да проучи кой плаща за тези реклами, напомни си Махоуни.

Второто обстоятелство в полза на Бродрик представляваше един наистина сериозен проблем. В момента, в който Реза Зариф — син на стария му приятел — насочи самолета си към Белия дом, Бродрик се превърна в пророк. Той беше човекът, предупредил обществеността за реалната заплаха от страна на всички мюсюлмани, включително и американските граждани. А Реза беше доказал, че е прав.

— Господин председател, сър… Ние, хм, вече сме почти пред Капитолия…

Ченгето спря до тротоара, а Махоуни положи тежката си лапа на рамото му.

— Как се казваш, синко?

— Долън, господин председател.

— Искаш ли да гледаш как на „Редскинс“ им наритват задниците, Долън?

— Не, сър. Всъщност да, сър.

— В такъв случай отскочи до кабинета ми по-късно през деня. Два билета за мача ще те чакат при една приятна дама на име Мейвис. Като фен на „Пейтриътс“ аз съм свикнал на мачове от по-висока класа, но на теб може би ще ти е приятно да изгледаш този мач от ложата на собственика, в компанията на жена си.