Майк Лосън
Двойни игри (14)

13

Той стоеше на уличката, недалеч от дома на момчето. Никой не му обръщаше внимание, тъй като тази част на Кливланд беше населена предимно с мургави и чернокожи граждани. В този ранен час малцина от тях бяха навън и дори не поглеждаха към него. Беше заел позиция още в шест, въпреки че момчето нямаше да излезе толкова рано. В момента наближаваше осем.

Странно, но когато стоеше прав, болките в крака му бяха съвсем поносими. Не знаеше защо, но беше в състояние да стои прав с часове. Болките се появяваха, когато седнеше или легнеше. Според лекарите това се дължало на начина, по който бе зараснало чуканчето, и на нарушеното кръвообращение. Най-зле беше през нощта. Без хапчета можеше да спи най-много час. Отдавна беше станал зависим от тях, но в момента това беше второстепенен проблем.

Крака си изгуби в Афганистан. Нямаше представа дали мината бе останала от руснаците през осемдесетте, или е била заложена от американците по-късно. Това не беше важно. При всички случаи тя беше вражеска мина, която уби най-добрия му приятел и още един човек, когото не познаваше. А на него му откъсна крака малко под коляното.

Докторите обявиха, че е извадил късмет, защото при ампутация над коляното щял да проходи далеч по-трудно. После го снабдиха с една хубава френска протеза — лека и здрава. Е, не можеше да тича с нея, но можеше да ходи и да стои прав, което му беше напълно достатъчно. А в едно друго отношение той наистина беше извадил късмет, защото благодарение на ампутацията привлече вниманието на шейх Осама — по-точно казано, не заради осакатяването, а поради факта че беше отказал да се прибере у дома.

И той, като Осама бин Ладен, беше от Саудитска Арабия. Отиде в Афганистан след нахлуването на американците, решили да ликвидират талибаните. Със същата цел, с която го бяха направили още мнозина саудитци — да служи на каузата, да се жертва за нея, да убива неверниците и ако е необходимо, да умре. Подобно на Осама, и той имаше добро образование. Говореше английски, френски и малко немски, произхождаше от богато семейство. Нищо не го принуждаваше да замине за Афганистан. Спокойно можеше да си остане в Саудитска Арабия, да си мълчи и да си живее живота — също като корумпираните принцове от кралската фамилия. След загубата на крака си също би могъл да се прибере у дома, при баща си, който положително щеше да го приеме, независимо че му се сърдеше. Но той не го направи.

След като раната му зарасна и беше в състояние да ходи, той тръгна към планините на границата между Афганистан и Пакистан, за да търси шейх Осама. Разбира се, не успя да го открие. Би трябвало да е твърде наивен и арогантен, за да си въобразява подобно нещо. Но стана така, че Осама сам го откри. Една нощ завързаха очите му и го отведоха в къщата, в която нощуваше шейхът. Следващата нощ той със сигурност щеше да е на друго място — къща, палатка или пещера. Но през онази нощ двамата пиха чай и разговаряха. Остана смаян от външния вид на Осама — слаб, изпит, с болезнено изражение на лицето. Оттогава насам често се беше питал дали този човек още е жив, но никога не го беше изразявал гласно. Прекара с него само един час, но той беше достатъчен за шейх Осама, който оцени по достойнство пламенната му вяра и готовността му на саможертва. След като му даде подробни инструкции за бъдещата дейност, Осама го прегърна, а той с изненада установи колко гореща е бузата му. И до ден-днешен кожата му гореше от това докосване. Беше сигурен, че ще го усеща до края на живота си.

След срещата с шейх Осама той напусна Пакистан и установи контакт с друг саудитец — малко по-възрастен от него и с репутацията на човек, който един ден щеше да наследи Осама. Този човек го снабди с пари, документи и специално оборудване, помогна му да прекосява границите. За последен път се видяха преди три години в Лондон, но той продължаваше да му помага, макар и от хиляди километри. Именно от него получи името и адреса на семейството във Филаделфия, където се укриваше в продължение на два месеца, пак той се погрижи двойката да не споменава за него пред никого.

А, момчето най-после се появи. Излезе от къщата и спря пред вратата, сякаш не му се тръгваше. В дясната си ръка държеше две-три книги. Вестниците писаха, че момчето било на четиринайсет, но то изглеждаше доста по-малко. Действително беше дребничко — под метър и шейсет, с тегло около четирийсет и пет килограма. Но външният му вид нямаше значение, възрастта — също. Той вече беше работил с невръстни, ненавършили десет години мъченици. Надяваше се, че това момче е готово. Че омразата е разяла душата му.