Майк Лосън
Двойни игри (57)

56

— От Агенцията за борба с наркотиците са арестували Пю — обяви Демарко.

— Да, но това не е ли…

— Разполагаме и с още нещо — прекъсна го Демарко и разказа на Махоуни за Аниса Азис, която бе признала пред Ема, че била отвлечена в навечерието на опита на вуйчо й да взриви Капитолия. — Според момичето единият от похитителите й имал татуировки на ръката, които съвпадат с тези на една от горилите на Пю, арестувани по време на акцията. Проблемът е там, че тя не е видяла лицето му.

— Можеш ли да свържеш Пю с проклетите терористични атентати, или не можеш? — засече го Махоуни.

— По-скоро не — поклати глава Демарко. — Имам предвид на основата на доказателствата, които Агенцията е успяла да събере до този момент. Хората на Хол…

— Кой е Хол? — прекъсна го председателят.

— Агентката на АБН, която ръководеше операцията по арестуването на Пю. Та нейните хора ще претърсят имението и обещаха веднага да ме уведомят, в случай че открият нещо, което свързва Пю с нападенията. Но аз не разчитам твърде много на това. Тоя тип притежава около сто и шейсет хектара, за чието претърсване е необходимо доста време.

— Не разполагам с толкова време, по дяволите! — ревна Махоуни. — Накарайте Пю да си признае!

— Точно това мисля да направя — кимна Демарко.

Изложи накратко плана си, след което добави:

— Разбира се, Хол ще побеснее. Има опасност дори да направи изявление за печата.

— Аз ще се погрижа за нея! — каза Махоуни.

— Тя е свястна, шефе.

— Е, понякога и свестните ги прецакват — отсече председателят.

 

 

Демарко с нетърпение чакаше Патси Хол да остави слушалката.

Възползвайки се от паузата, Дани се приближи до него.

— Току-що дадох показания пред следователите на АБН в присъствието на адвокат — съобщи той. — Те ги записаха на видео и казаха, че до началото на процеса нямат нужда от мен. Имаш ли нещо против, ако се прибера в Ню Йорк?

— По-добре попитай нея — промърмори Демарко и махна към остъкления офис, в който седеше Хол. — Лично аз нямам нищо против да си вървиш, но трябва да знаеш, че за теб нещата ще приключат едва след като тези типове влязат в затвора. Ясно ли ти е?

— Но нещата с окръжния прокурор на Куинс са уредени, нали?

— Да. Спокойно можеш да се върнеш към работата си за Тони Бенедето, докато не те спипат отново.

— Виж какво ще ти кажа — въздъхна Дани. — Това между Мари и мен не беше планирано. То просто се случи. Надявам се, че някой ден ще намериш сили да ни простиш.

Демарко се втренчи в него, мълча известно време, после отсече:

— Я върви на майната си!

 

 

— Трябва да говоря с Пю насаме.

— Съжалявам, няма да стане — поклати глава Патси Хол. — Всички разпити на Пю ще стават в присъствието на неговия и нашия адвокат.

Един от колегите й надникна през отворената врата на офиса.

— За бога, Патси! — извика той. — Дик Гарнър е на телефона и иска да говори с теб. На четвърта линия.

Ричард Гарнър беше директорът на АБН, а Патси Хол беше доста по-надолу в служебната йерархия. Беше го виждала само два пъти — по време на обичайните патриотични речи пред подчинените му, — но никога не беше говорила с него.

— Не съм допускал, че залавянето на Пю е чак толкова важно — добави колегата й.

Патси натисна един бутон и вдигна слушалката.

— Агент Хол на телефона, мистър Гарнър — представи се тя.

И с това горе-долу се изчерпи участието й в разговора. Демарко стана свидетел на серия от „да, сър“ и „слушам, сър“. По време на една от продължителните паузи тя спря очи върху лицето му и каза:

— Да, сър. Мога ли да попитам защо?

Послуша малко, изрече поредното „слушам, сър“ и затвори телефона.

— Мистър Гарнър каза да ти сътруднича по всякакъв начин — обяви тя, без да сваля очи от лицето на Демарко. — Ще ми обясниш ли какво става?

— Съжалявам, Патси, няма да стане — отвърна Демарко. После посмекчи тона: — Поне засега.

— Ти ме прецака, Демарко! — процеди тя. — Иде ми да грабна една палка и да ти счупя главата! Като нищо ще го направя, да знаеш!

 

 

Пю беше облечен в оранжев затворнически гащеризон. По молба на Демарко (за момента удовлетворяваха всичките му молби) свалиха белезниците от ръцете му и ги настаниха в обикновен кабинет, а не в килия за разпити. Демарко зае мястото зад бюрото, а Пю седна на стола срещу него. Един агент на АБН остана да пази пред вратата в коридора.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Пю. — И защо не присъства адвокатът ми?

Демарко не отговори, заковал поглед в небръснатата физиономия на арестанта. С вирнатия си нос и безволевата брадичка този човек приличаше на язовец или росомаха — изобщо на едно от онези създания, които компенсират дребния си ръст с изключително злосторничество.

— Аз съм човекът, който те насади, Джубал — отвърна той. — Аз съм този, който принуди Дани Демарко и Тони Бенедето да сътрудничат на АБН. И накрая, аз съм човекът, който ще принуди Дани Демарко да свидетелства в съда срещу теб.

Пю не каза нищо.

— Ти ще бъдеш осъден за производство на метамфетамин, а съдията ще се погрижи да ти даде максималната присъда за този вид престъпление. Ще го направи под натиска на някои хора от Вашингтон. Същите хора ще му обещаят, че ако изпълни това, което се иска от него, ще го направят федерален съдия с доживотен мандат. По тази причина няма никакво значение, че си наел да те защитава призракът на Джони Кокран. При всички случаи отиваш в пандиза, Джубал.

Пю примигна.

— В момента си на петдесет и осем — продължи Демарко. — Ако не те пречукат в кафеза, ще излезеш на седемдесет и осем, осемдесет. Дотогава вероятно ще имаш рак на простатата, рак на дебелото черво или някое друго старческо заболяване. Иначе казано, дори и да излезеш, ти ще бъдеш пътник, Джубал.

Пю отново примигна.

— А сега се огледай. Не се намираш в килия за разпити. Тук няма нито едностранно огледало, нито видеокамера, нито магнетофон. Тук сме само ние двамата.

— Значи си овързан с микрофони — отбеляза Пю.

— Нищо подобно — поклати глава Демарко. — Не искам никакви записи на това, което ще ти кажа. — Замълча за момент, после добави: — Ако ми дадеш това, което искам, аз ще те спася от затвора. Имението ти ще бъде продадено на търг, банковите ти сметки ще бъдат замразени и парите ти най-вероятно ще отидат в държавния бюджет. Но самият ти ще бъдеш свободен, стига да ми сътрудничиш.

— Казвай какво искаш! — изръмжа Пю.

— Знам, че твоите хора са принудили трима американски мюсюлмани да извършат терористични атентати — обяви Демарко, макар и да нямаше доказателства за това. — Знам, че двама от тях, а именно Дони Крей и онзи задник Ранди със затворническите татуировки между пръстите, са ликвидирали семейството на Реза Зариф — жена му и двете му деца, и са го принудили да насочи самолета си към Белия дом. Знам, че твоите хора са отвлекли племенницата на Мустафа Ахмед, за да го накарат да взриви Капитолия. Момичето е видяло татуировките на Ранди. И накрая знам, че твоите хора са ликвидирали полицая, който застреля Мустафа на стълбите пред Капитолия, за да му затворят устата.

— Това са пълни глупости!

— Не са пълни глупости. Но ако наистина мислиш така… В такъв случай толкова по-зле за теб, Джубал. Влизаш на топло за двайсет години. На практика ти си едно гадно лайно и нищо повече. Но точно сега представляваш и друг, макар и незначителен проблем. Заради твоите действия мюсюлманите в тази страна са подложени на незаслужено преследване, а скоро ще бъде приет и закон в тази връзка. Затова в момента е много по-важно да те накараме да обявиш публично, че Ал Кайда няма нищо общо с последните терористични атаки, отколкото да те хвърлим в затвора.

Пю правеше отчаяни усилия да запази непроницаемото изражение на лицето си, но устните му издайнически потрепваха. Като язовец в клетка, на която някой е отворил вратичката.

— Ние сме почти сигурни, че лично не си убил никого, и затова решихме да ти дадем шанс — продължи обработката Демарко. — Но това означава да свидетелстваш срещу хората, които са извършили престъпленията.

Демарко нямаше никаква представа дали Пю бе участвал в убийствата, или не, но логиката сочеше, че едва ли би поел подобни рискове. Но дори да беше участвал, дори лично да беше натиснал спусъка срещу децата на Реза Зариф, Демарко му даваше шанс да обвини за това хората, които работеха за него.

— Някой трябва да бъде обесен за тези престъпления — добави той. — Затова ти трябва да дадеш на ФБР достатъчно информация, за да бъдат осъдени твоите хора, Джубал. Не го ли направиш, няма да има сделка.

— Това ли е всичко? — попита Пю.

— Не. Трябва да назовеш и поръчителя. Ние знаем, че има посредник или организатор, от когото си получавал указания. Знаем, че този организатор е бил нает от много богат човек. Ние искаме тези двама души, Джубал. Нямаме полза от теб, ако не ни предадеш посредника. Ти несъмнено си мръсник, но ние искаме хората, които стоят зад тези престъпления.

— Трябва да имаш предвид и нещо друго — добави той, преди Пю да успее да отвори уста. — Защо според теб посредникът се е обърнал именно към теб? Едва ли го е направил, защото си гений. Спрял се е на теб, защото си идеалната изкупителна жертва. Лидер на шовинистична организация, според собствения ти уебсайт. В случай че у нас възникнат някакви подозрения за оказване на натиск върху споменатите мюсюлмани, обект на тези подозрения несъмнено ще бъдеш ти. Едно е да влезеш в затвора за производство на дрога, Джубал. Но съвсем различно ще бъде, ако докажем, че си съучастник в убийството на две деца. Тогава те чака смъртно наказание.

Пю мълчеше и изучаваше лицето му.

— Искам го в писмен вид — отрони най-сетне той. — Искам документ, който да бъде прегледан от адвоката ми и който изрично да подчертава, че няма да бъда прецакан, ако приема това, което искаш от мен.

— Става — кимна Демарко. — Но първо ми дай името на човека, който те нае. Още сега, в тази минута!

— Не му знам името. Виждал съм го само веднъж. Опитах се да го проследя, но той успя да се изплъзне от хората ми.

— Глупости!

— Това е истината.

— В такъв случай е време да се разделим, Джубал — надигна се Демарко. — Нямам никаква полза от теб.

— Имам снимката му — бързо добави Пю. — А компютърът в къщата ми е задръстен с имейлите му.

Демарко се върна обратно на мястото си.

— Хайде, започвай с подробностите.

 

 

На излизане от сградата на АБН Демарко отказа да даде каквато и да било информация на Патси Хол. Не обърна внимание нито на молбите, нито на заплахите й. Извървя пеш една пряка, после спря на някаква автобусна спирка. В продължение на две минути просто седеше, без да мисли за нищо. После извади мобилния си телефон. Разговорът с Махоуни продължи около десет минути.