Майк Лосън
Двойни игри (34)

33

Демарко допусна грешка, уведомявайки Махоуни за намерението си да отскочи до Лонг Айланд, за да се срещне с въздушния охранител, който бе застрелял Юсеф Халид в самолета. Грешка, защото Махоуни изсумтя:

— Е, след като и без това ще пътуваш на север, няма да е зле да се отбиеш при Флин и да вечеряш с отец Майк.

Това означаваше, че трябва да излети от Вашингтон още на разсъмване, да посети въздушния охранител в Ню Йорк, а после да хване първия самолет за Бостън. Тоест да изтърпи не две, а три досадни проверки на различни летища. А след срещата с Флин и вечерята със свещеника да преспи в Бостън, тъй като щеше да изпусне последния полет. Да не говорим за допълнителното ставане в зори за първия самолет обратно, което без съмнение щеше да бъде придружено с тежък махмурлук.

Но той беше достатъчно честен, за да признае, че очаква с нетърпение вечерята с отец Майк.

Предната вечер Демарко набра номера на Орин Блънт и затвори в момента, в който насреща прозвуча мъжки глас. Нямаше никакво намерение да пита дали е удобно да го посети, просто щеше да почука на вратата му.

Както и направи. Отвори му мъж със списание в ръка, облечен в избеляла дънкова риза, панталони в цвят каки и рибарски ботуши. Беше висок почти колкото Демарко, но с доста по-деликатно телосложение. Сивата му коса беше подстригана късо, а изражението на лицето и очите му бяха мечтата на всеки покерджия: не издаваха абсолютно никакви емоции.

Демарко му показа служебната си карта и поясни, че иска да поговорят за стрелбата в самолета. Блънт го гледа безизразно в продължение на цяла секунда, а после го покани да влезе. Посочи му един стол пред масата за хранене и се настани срещу него. Не му предложи нищо за пиене.

— Защо сте тук? — попита домакинът. — Бордът на Управлението за транспортна сигурност вече ме освободи от отговорност за стрелбата.

Списанието лежеше на масата пред него. Приличаше на каталог за моторници.

— Лодка ли ще си купувате? — пожела да узнае Демарко.

Блънт го дари с нов безизразен поглед и повтори:

— Защо сте тук?

— Искам да знам как се озовахте в самолета, с който е пътувал Юсеф Халид.

— По-скоро той се озова в самолета, с който летях аз. Бях на редовно дежурство и ако нещата се бяха развили нормално, щях да се прехвърля на един полет от „Рейгън“ до Чикаго, а след това да се върна в Ню Йорк.

— Имам хора, които ще уточнят дали сам сте пожелали да вземете този полет, или сте се разменили с някой колега — предупреди го Демарко. Това беше истина — беше помолил новия си приятел Джери Хансън от Министерството на вътрешната сигурност да провери дали Блънт сам бе пожелал да лети със самолета на Юсеф, но той все още не му се беше обадил. По-важно обаче беше да види реакцията на Блънт. Такава, естествено, нямаше.

— Много добре — задоволи се да отговори домакинът.

Демарко допускаше, че Роли Патерсън е бил убит, за да не пропее. Той действително имаше вид на човек, който ще се разреве в момента, в който седне на горещия стол. Но Орин Блънт беше пълната му противоположност — нямаше да проговори дори ако стиснат топките му с менгеме.

— Разбрах, че сте в отпуск и смятате да се пенсионирате — подхвърли той.

— Така е — кимна Блънт. — Убийството на онзи човек ме разтърси дълбоко. Дори не искам да си помисля, че може да се повтори.

— Личи си, че сте силно травмиран — въздъхна Демарко.

Махоуни бе спонсориран от много фирми, организации и частни лица. Той говореше открито и с гордост за повечето от тях, но имаше и такива, които пазеше в дълбока тайна.

Бейли Флин беше един от най-дълбоко засекретените му спонсори — той представляваше няколко бизнесмени, които като него притежаваха клубове, където млади момичета танцуваха почти или напълно разсъблечени. Като искрен почитател на изкуството и убеден привърженик на Първата поправка, Махоуни беше на мнение, че тези бизнесмени също имат право на политическо представителство, но предпочиташе места като „Голото ревю на Чъки“ да не фигурират сред спонсорите му. Разбира се, мисията на бостънската архиепископия беше далеч по-възвишена от тази на заведението на Бейли Флин, но въпреки това и тя нямаше как да бъде обявена за официален спонсор на Джон Махоуни. Ако някой научеше, че кутиите с дарения се изпразват директно в джобовете на председателя, статутът й на освободена от данъци организация със сигурност щеше да бъде застрашен.

С това се изчерпваха причините за появата на Демарко в Бостън — една среща с режисьорите на голите танци и втора с хората, които дирижираха църковния хор. И в двата случая щеше да си тръгне с дебели пликове, в които никога не си позволяваше да надникне.

С Бейли Флин се справи по съкратената процедура. Влезе в един клуб в Ревиър и си поръча кока-кола, защото трябваше да е трезвен за срещата с преподобния отец Майк. След няколко минути се появи и Флин — висок шейсетгодишен мъж с изражение на погребален агент, който цял ден бе балсамирал трупове. Докато слушаше как „онези копелдаци с посинели носове са разрушили «Бойната зона» на Бостън, а Махоуни трябва да вземе мерки, преди това да се е случило и другаде“, Демарко наблюдаваше как младото момиче на дансинга, скрило зърната на гърдите си под миниатюрни пискюлчета, танцуваше с ентусиазма на човек, който има час при зъболекаря. Пет минути по-късно той вече беше навън.

Демарко знаеше от опит, че йезуитите невинаги са по-умни от него, но задължително са по-образовани. Тези мъже не само завършваха колеж и усвояваха теологията в семинария в продължение на няколко години, но почти винаги защитаваха докторат по повече от една дисциплина. А отец Майкъл Томас Кели беше не само по-образован от него, а и значително по-умен, въпреки че не го показваше. Това беше една от причините, поради които Демарко обичаше да вечеря с него.

Никога не беше виждал Кели със свещеническа яка. Тази вечер носеше бежово сако от материя, която приличаше на велур, тениска от кафява коприна, подчертаваща стегнатото му тяло, и отлично скроен кафяв панталон. Ако не смяташе братовчед си Дани, отец Майк беше най-красивият мъж, когото Демарко познаваше. Ако някога му писнеше да бъде свещеник, положително би натрупал състояние като модел на средна възраст.

Отец Майк никога не говореше за работата си, но Демарко подозираше, че свещеникът изпълнява за кардинал Маки горе-долу същите задачи, които самият той изпълняваше за Махоуни. Когато църквата имаше проблем — а напоследък това беше доста често срещано явление, — който не можеше да се разреши по нормалните канали, на сцената се появяваше отец Майк. Демарко подозираше, че зад чара, духовитостта и ласкателствата се криеше железен дух, който се проявяваше само в случай на нужда.

Вечерята започна по традиционния за отеца начин: с мартини. След това преминаха на бяло вино, последвано от бутилка червено, а на финала пиха по чашка коняк — стар, мек и абсурдно скъп. Храната, която хапнаха между мартинито и коняка, спокойно можеше да се причисли към смъртните грехове.

Говореше предимно отец Майк. Говореше за всичко: спорт, кино, книги и политика, разбира се. Речта му изобилстваше с цитати от прочути мъртъвци и анекдоти за живи знаменитости, които очевидно познаваше. Владееше изкуството на разговора до такава степен, че макар и да мълчеше почти през цялото време, Демарко имаше чувството, че е пълноценен участник в него. И му беше приятно.

В един момент очите на Демарко уловиха погледа на великолепна трийсетгодишна жена, насочен към отец Майк. Той й отвърна с усмивка, която със сигурност я накара да потръпне. Демарко не разполагаше с доказателства, че свещеникът се придържа стриктно към обета за безбрачие, но кой знае защо, беше дълбоко убеден, че го спазва. Само че не знаеше как успява при всичките тези жени, които бяха готови да му се хвърлят на врата.

Три часа след началото на вечерята отец Майк го закара до хотел близо до летище „Логан“, натика един плик във вътрешния джоб на сакото му, после измърмори нещо и направи широк кръст към небето. Демарко остана с чувството, че току-що беше благословен. Че един изтънчен йезуит бе помолил Бога да пази този пияница, докато се клатушка към леглото си.