Майк Лосън
Двойни игри (55)

54

— Сложиха ми превръзка на очите! — обяви Дани.

— Я стига! — заплашително изръмжа Демарко.

— Ей, грешката не беше моя! Направих каквото поиска. Те ми показаха лабораторията.

— Да, ама не е ясно дали тази лаборатория изобщо се намира в имението на Пю — обади се Патси Хол, помълча малко и попита: — В пещера ли беше? — Погледна към Демарко и поясни: — На негова територия има една-две малки пещери. Преди известно време се промъкнах през нощта да им хвърля едно око, но тогава бяха празни.

— Ходила си в имението на Пю?! — слисано попита Демарко. — Сама, през нощта?!

— Ами да. Нямах заповед за обиск и не исках да замесвам колегите.

Тази жена наистина си я бива, поклати глава Демарко.

— Не ми приличаше на пещера — отговори на въпроса Дани. — Наистина беше под земята, но бе изкопано от човешка ръка. Преброих седем стъпала надолу. Подът беше покрит с пръст, но стените не бяха от камък като в пещера. Бяха укрепени с железопътни траверси.

Намираха се в заседателната зала на малкия офис на АБН в Уинчестър. Всички мълчаха. Дани се тревожеше за бъдещето си, Демарко се ядосваше на братовчед си, а Патси Хол — мрачно стиснала устни, явно си мислеше за Джубал Пю. След миг тя скочи на крака, издърпа някакво чекмедже и разстла върху бюрото голяма топографска карта на района.

— Колко дълго пътувахте?

— Половин час, може би четирийсет и пет минути.

— Кое от двете? — сбърчи вежди Патси.

— Откъде да знам? Когато ме съблякоха, свалиха и часовника ми.

— По дяволите! С каква приблизителна скорост се движехте?

— Не знам накъде пътувахме, но пътят беше много неравен. Най-много с трийсет километра в час, но един-два пъти онова копеле Ранди даде такава газ, че за малко не умрях от страх!

— Но през по-голямата част от времето сте пътували с трийсет, така ли?

— Ами да.

Патси надраска няколко цифри в полето на картата.

— Ако сте пътували четирийсет и пет минути със скорост трийсет километра в час, вероятно сте изминали двайсет и няколко километра. — Очите й се сведоха към картата. — Но ако сте се придържали в приблизително права посока, със сигурност сте напуснали имението!

— Не сме пътували в права посока — поклати глава Дани. — Непрекъснато правехме завои и аз ги усещах много добре.

— Знам, но при такава продължителност на пътуването няма как да сте останали в очертанията на имението — въздъхна Патси и проследи с пръст границите на имота на Пю, отбелязани с дебела линия. — Да си усетил нещо, докато те возеха натам?

— Какво например?

— Спускания или изкачвания. Или преминаването на влак, шум от магистрала?

— Не. През цялото време беше тихо, сякаш пресичахме гора.

— Безнадеждна работа — поклати глава Демарко. — Май ще е най-добре да организираме доставка и да арестуваме Пю в момента на предаването на дрогата.

— Не става, защото Джубал не се занимава с това — отвърна Хол. — Най-много да арестуваме обикновено муле, което ще мълчи като глухонямо.

— Сетих се нещо — внезапно обяви Дани.

— Какво? — скептично го погледна Хол.

— Някъде около петнайсет минути преди да пристигнем, минахме по нещо, което тропаше по особен начин. Бум-бум, бум-бум…

— Бум-бум? — изгледа го Демарко.

— Да. Нещо като мост от грубо свързани греди. От онези, с които заграждат говедата. Бум-бум… След две минути пак: бум-бум… И след още две пристигнахме…

Хол се наведе над картата.

— Трябва да е тук — промърмори минута по-късно тя и заби пръст в някаква точка. Имението се пресича от две малки поточета, широки не повече от метър. Доколкото си спомням… Я чакай малко…

Тя отвори предишното чекмедже и измъкна дебела папка с много джобове. От нея изпаднаха десетина черно-бели фотоса.

— Преди време направихме оглед от въздуха на имението на Пю — поясни агентката. — Това стана, след като се изсмяха на молбата ми да го огледаме с помощта на шпионски спътник. — Прехвърли снимките и измъкна една от тях. — Ето вижте… Мостче от неодялани трупи. На двеста метра от него има още едно… Построени са на място, на което двата потока са максимално близо и текат успоредно. Ако Дани правилно е отчел времето, за което са стигнали от втория мост до лабораторията, тя ще е някъде тук, на около четиристотин метра от него…

— Но кой е вторият мост? — попита Демарко.

— Нагоре ли се изкачвахте, преди да стигнете втория мост, или се спускахте надолу? — обърна се към Дани агентката.

— Ами надолу…

— Значи това е вторият мост! — отсече Хол и заби пръст в топографската карта. После вдигна глава, закова блесналите си очи върху лицето на Дани и обяви: — Довечера ще ни заведеш там!

— Ти си луда! — подскочи той.