Майк Лосън
Двойни игри (50)

49

Джубал Пю живееше в северния край на долината Шенандоа, на около петнайсет километра от Уинчестър, щата Вирджиния и на осем километра от границата със Западна Вирджиния. Имението му беше заобиколено от ябълкови градини и букови гори. Край пътищата между полегатите хълмове бълбукаха поточета, широки едва петдесет-шейсет сантиметра.

За Дани Демарко, който почти не напускаше Ню Йорк, това място беше невероятно. Прекоси пътища с имена като „Жабешко око“ или „Пъдпъдъча поляна“, а в един момент се оказа на петнайсетина километра от населено място, което се наричаше „Петльов мост“, Западна Вирджиния.

Следвайки инструкциите на братовчед си, Дани скоро откри фермата, имението, или дявол знае какво, където живееше Пю. Къщата се намираше в дъното, непосредствено до гората, отдалечена на поне двеста метра от портала. Беше голяма бяла постройка с два комина и петел-ветропоказател на покрива. Около къщата се виждаха няколко спомагателни постройки — вероятно гаражи или работилници. На паркинга отпред имаше пет-шест коли. Явно колекционирането на стари и безнадеждно потрошени модели беше на мода в тази част на света, тъй като Дани беше видял доста такива пред къщите, покрай които мина — качени на трупчета, без колела и разядени от ръжда.

Дани слезе от взетата под наем кола — стар таурус, но по-добра не можеше да си позволи. Приближи се към портала и подръпна тежкия катинар, въпреки че беше заключен. После се върна при колата, облегна се на капака и запали цигара. Онази мацка от АБН го беше предупредила да изчака, защото рано или късно някой щеше да се появи и да го попита кого търси.

Дани се беше наконтил с палто от камилска вълна, сив костюм, синя риза с широка бяла яка и копринена вратовръзка на „Версаче“, която струваше сто и петдесет долара и му беше подарък от Мари. На кутрето си носеше пръстен с цирконий, а на краката му блестяха черни мокасини на „Гучи“ с къдрави пискюлчета, вече покрити с тънък слой прах.

Десет минути по-късно от паркинга потегли един джип и тръгна по алеята към него. Шофьорът закова пред заключения портал и слезе. Беше по джинси и груби работни ботуши, а нагоре, въпреки студа, носеше само синя тениска. Беше около метър и осемдесет, слаб, но не кльощав, с добре очертани мускули на ръцете — от онези, които не се помпат във фитнеса, а се правят с яка работа. Лицето му беше загоряло и обветрено, с високи скули. На главата му имаше мръсна бяла бейзболна шапка с надпис „Питърбилт“. Дани беше чувал, че това е марка камиони, а не някакъв мръсен намек, но не разбираше защо човек трябва да носи подобна шапка. После забеляза пандизчийските татуировки по ръцете му — малки кръстчета между кокалчетата — и най-накрая му стана ясно, че в затвора той е членувал в някое арийско братство или нацистка банда.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита мъжът.

Приятелско отношение, няма що.

— Казвам се Дани Демарко и искам да говоря с мистър Пю. Предай му, че работя за Тони Бенедето от Ню Йорк и идвам с делово предложение.

Мъжът се изплю в негова посока. Плюнката кацна на сантиметри от дясната обувка на Дани. Тоя тип имаше уста като оръдие. В продължение на трийсетина секунди го гледаше със змийския поглед на затворник, преценяващ качествата на нов съкилийник, след което най-сетне измъкна телефон от задния джоб на джинсите си и набра някакви цифри. Минута по-късно се приближи до портала, изстреля още една плюнка и отключи катинара.

Някога червеникавата коса на Джубал Пю беше започнала да придобива неприятен оранжево-сив оттенък. Малките му сини очи бяха полускрити под рунтави червени вежди, издълженият му нос беше сплескан в средата, а безволевата брадичка беше почти скрита под сивеещи едноседмични бакенбарди. Беше грозен мъж с кадифени панталони и дънкова риза с дълги ръкави. На краката му имаше бели чорапи и меки домашни тъмносини чехли.

Дани се представи, а Пю стисна ръката му и се отпусна на триметрово канапе от синя кожа. Посочи на госта кресло със същия цвят, поставено зад ниската масичка със стъклен плот и дебели крачета. Намираха се в просторно помещение, обзаведено с големи и скъпи мебели — вероятно всекидневната на Пю. В ъгъла имаше огромен плазмен телевизор, по стените висяха картини с позлатени рамки, сред които доминираше елен с огромни разклонени рога на горска поляна. Дани стигна до заключението, че домакинът е похарчил много пари за обзавеждането на тази стая, но не е проявил съобразителността да наеме интериорен дизайнер.

Горилата с бейзболната шапка се облегна на стената до картината с елена и скръсти ръце пред гърдите си. Докато крачеше след него към всекидневната на Пю, Дани забеляза ръкохватката от орехово дърво на автоматичен пистолет 45-и калибър, затъкнат в колана му.

Пю го огледа от главата до петите и устните му трепнаха в подобие на усмивка. Очевидно беше развеселен от контето насреща си.

— Казал си на Ранди, че те изпраща някой си мистър Бени-Дето — подхвърли той.

Леле, колко бавно говори, рече си Дани.

— Трябва да ти кажа, че не познавам никакъв мистър Бени-Дето и изобщо никой от Ню Йорк — продължи Пю. — Ходил съм там само веднъж. Ако ме питаш, мястото е гадно и вонящо, но мацките си ги бива.

— Което не може да се каже за Уърстчестър — кимна Дани. — Или както там се нарича забутаното място, където съм отседнал.

Пю се усмихна, показвайки два реда ситни остри зъби.

— Казва се Уинчестър, синко, също като карабините — поправи го той. — На мен ми харесва.

— Както и да е — кимна Дани. — Причината да съм тук е желанието на мистър Бенедето да се свърже с надежден и сигурен доставчик на метамфетамин, който…

— Ха! — прекъсна го Пю и извъртя разширени от престорено смайване очи към Ранди. — Можеш ли да повярваш?! Тоя тук се появява в дома на човек, когото изобщо не познава, и започва да дрънка за наркотици! Май ще е най-добре да звънна на шерифа!

— Да бе, как не! — иронично подхвърли Дани.

Видял как се стягат челюстите на Пю, той си напомни, че трябва да си държи езика зад зъбите.

— Вижте, мистър Пю — смени тона той. — Знам, че не се познаваме и трябва да си мерите приказките. Спокойно бих могъл да съм агент на АБН с микрофон под ризата. Не казвайте нищо, но все пак чуйте какво имам да ви кажа, преди да ме изхвърлите.

Пю запази мълчание.

— Мистър Бенедето е важният човек в Куинс — добави Дани.

— Важният човек? — вдигна вежди Пю.

— Той е член на една от фамилиите, които управляват Ню Йорк. Той е мафията, разбирате ли?

Пю пренебрежително сви рамене.

— В Куинс действа една ямайска банда, на която дните са преброени — продължи Дани. — Занимават се с разпространение на крек, метамфетамин и трева. Ченгетата ще ги окошарят в рамките на месец, а мистър Бенедето ще поеме бизнеса им. Но за целта се нуждае от лаборатория със сериозен производствен капацитет, а не от някоя дребна работилница в мазе. Производството трябва да е далеч от Ню Йорк, защото ако е някъде наблизо — в Ню Джърси или Кънектикът, нюйоркските наркоченгета или АБН със сигурност ще го надушат. Винаги става така. По тази причина мистър Бенедето търси хора, които са далеч от региона, но си разбират от работата.

— Някой здравата те е заблудил, синко — въздъхна Пю. Освен това ме обиждаш. Май ще помоля Ранди да те изведе навън и да ти разкраси физиономията.

— Нека ви покажа нещо преди това — рече Дани и вдигна от пода куфарчето, което беше взел със себе си. Сложи го на коленете си и понечи да вдигне капака, но Пю вдигна ръка.

— Я задръж малко! Как каза, че ти е името?

— Демарко. Дани Демарко.

— Добре, Дани. Защо не позволиш на Ранди да отвори куфарчето?

— Разбира се — отвърна Дани и вдигна ръце с дланите напред.

Ранди взе куфарчето, сложи го на една маса встрани и вдигна капака.

— Нищо — обяви той. — Само хартия.

Пю кимна и горилата върна куфарчето.

Дани извади от него дебел кафяв плик и го плъзна към Пю, който не го докосна.

— Вътре има копия от заповедите за арестите ми, издадени от полицейското управление на Ню Йорк. Плюс имената на десет души, с които съм лежал в „Алтона“. Излежах двегодишна присъда там за укриване на крадени вещи.

Всичко това беше истина.

— Можете да се обърнете към всеки от тях, по ваш избор. Става въпрос за периода 95-а — 97-а. Той ще потвърди това, което ви казвам, стига да е с бял цвят на кожата. В плика има и една изрезка от „Ню Йорк Дейли Нюз“, в която се твърди, че съм видял сметката на един тип на име Чарли Логан. Това отговаря на истината. В друга изрезка ще видите материал с вчерашна дата, в който пише, че са били принудени да ме освободят, защото единствената очевидка — някаква дърта кучка, се е отказала от показанията си. Ще видите и снимка на шефа ми Тони Бенедето, публикувана в същия вестник. Ако проявите желание да говорите с него, вътре са телефоните му — домашен и мобилен. За да сте сигурен, че говорите именно с него, а не с някое ченге, обърнете се към човек по ваш избор в Ню Йорк и го изпратете в дома на Тони в Куинс, за да се увери, че на телефона действително е Тони. Телефоните му не се подслушват, защото той си плаща за това.

Дани се изправи.

— Време е да си тръгвам, мистър Пю — обяви той. — Разбира се, ако вие и Ранди нямате нищо против. Но преди това искам да уточня какво предлагаме. Готови сме да поемем стока за милион, милион и половина долара на тримесечие — разбира се, ако разполагате с подобен капацитет. Единственото ни условие са редовните доставки. Не можем да си позволим недостиг.

По неизвестни причини Патси Хол бе настояла да използва фразата „тримесечие“ а не „на всеки три месеца“.

— В заключение ще добавя, че шефът ми знае всичко за вас, мистър Пю. Плаща на двама души от АБН, за да търсят хора като вас. Той знае, че вие сте умен и предпазлив човек, когото ченгетата никога не са успели да пипнат. На плика е номерът на моя мобилен телефон и името на мотела ми в Уинчестър. Ще остана там до утре вечер, защото знам, че ви трябва време, за да проверите мен и мистър Бенедето. В случай че не се обадите до другиден сутринта, заминавам за Южна Каролина, където работи един друг човек като вас.

Дани подкара към мотела си. През цялото време мислеше какво ще се случи, ако Пю не захапе въдицата. Чакаха го петнайсет години затвор, през които никак нямаше да му е лесно. В живота понякога става така, че добрият външен вид не е предимство, а недостатък.

Провери на рецепцията за някакви съобщения, пофлиртува с русото миньонче зад гишето, а после се прибра в стаята си. Включи отоплението, съблече костюма и се просна на леглото. След известно време вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Джо. Нямаше представа къде е отседнал братовчед му.

— Всичко мина добре — докладва Дани. — Почти му изскочиха очите, като му казах, че на всеки три месеца искаме стока за един милион долара. Не знам дали ще се обади до утре, но явно беше заинтригуван.

Патси Хол беше предупредила Джо, че Пю работи само с хора, които познава лично. А когато все пак наемаше непознати, той винаги прибягваше до старателни проверки. След което бе добавила, че Пю е готов на всичко, когато става въпрос за големи пари. Така Джо бе стигнал до извода, че има вероятност Пю да приеме сделка за пет милиона годишно, стига да се увери, че ще си има работа с известни, закоравели престъпници като Тони Бенедето. В момента обаче Дани не можеше да направи нищо друго, освен да се надява, че заключенията на Джо са верни.

— Тази вечер няма да мърдаш от стаята си — каза Джо. — Ако огладнееш, поръчай си пица. Не искам да излизаш никъде. Да не вземеш да се напиеш и да се забъркаш в някоя каша.

— Хей, аз съм професионалист, знам какъв е залогът! — обиди се Дани.

— Ти си абсолютен боклук! Да не си мръднал оттам! — кресна Джо и затвори.

Тоя наистина ме мрази, въздъхна Дани.