Майк Лосън
Двойни игри (37)

36

След завръщането на Демарко от Бостън малкият мозъчен тръст се събра в офиса на Дебелия Нийл за обмяна на информация.

Заседанието откри Ема, която закова поглед в кървясалите очи на Демарко и обяви:

— Изглеждаш ужасно!

— Благодаря — кимна Демарко и започна сбития си доклад: — Аутопсиите на Роли Патерсън и Дони Крей не доведоха до категорично заключение. Върху левия хълбок на Роли е открита прясна следа от спринцовка, с помощта на която може би му е била инжектирана субстанция, причиняваща инфаркт. Проблемът е там, че Роли е бил алергичен към абсолютно всичко, с изключение на кислорода. Поддържал се е с инжекции против алергията, които си е поставял сам. Заключението на патолозите е, че в организма му не са открити токсични субстанции.

— Което нищо не означава — поклати глава Ема. — Веднага мога да изброя три-четири вещества, които биха предизвикали инфаркт, без да оставят следи.

Дали не е изпробвала част от тези вещества върху кученцето на Кристин? — запита се Демарко.

— В случая с Дони Крей съдебният патолог е написал, че нищо не подлага на съмнение версията за обикновения идиот, който шофира без колан. Тук проблемът е в самия патолог. Човекът, направил аутопсията на Роли, е бил професионалист. Но този, който е работил върху Дони, е обикновен педиатър от Уинчестър, Вирджиния. Като прибавим факта, че гангстерът Джубал Пю живее съвсем близо до Уинчестър, можем да допуснем евентуална негова намеса върху заключението на споменатия „патолог“.

— Имаш ли доказателства за подобна намеса? — попита Ема.

— Никакви — поклати глава Демарко. — И накрая въздушният охранител. Аз се срещнах с него и останах с впечатлението, че разговарям с къс гранит. Имах предварителна информация, че мисли да се пенсионира, и го заварих да разглежда каталог за моторници. Според мен някой му е подшушнал за намеренията на Юсеф и му е платил, за да го гръмне. Но този тип никога няма да си го признае.

— Проявил ли е изрично желание да лети със самолета, в който е бил Юсеф? — попита Ема.

— Не. Проверката на мой човек от Вътрешната сигурност установи, че Блънт е бил определен за този полет според график, изготвен три седмици предварително.

— Всичко това означава, че ако някой е принудил Юсеф да направи опит за отвличане, той го е организирал така, че това да стане именно по време на дежурството на Блънт — заключи Ема.

— Предполагам — кимна Демарко. Главата му беше в такова състояние, че му беше трудно да определи кое има смисъл и кое не. — Нийл, успя ли да откриеш нещо във финансовото състояние на Блънт и Патерсън?

— Нищо особено — отвърна Дебелия. — По сметките им няма движение на значителни суми, но в случая с Роли възниква въпросът как е платил новия си микробус.

— Възможно е и двамата да са получили по една чанта с пари — възрази Ема. — Ако Роли беше жив, вероятно щеше да каже, че няма доверие в банките и затова е държал спестяванията си под леглото.

— Заключението е, че не получих нищо — въздъхна Демарко. На езика му беше да добави освен най-тежкия махмурлук в живота ми с любезното съдействие на католическата църква.

— Аз разговарях с племенницата на Мустафа Ахмед — едно сладко момиче на име Аниса — започна Ема. — Отказа да сподели каквото и да било, но останах с впечатлението, че й се е случило нещо неприятно. Мисля, че съвсем наскоро е била с примка на шията.

— Каква примка? — учудено я погледна Демарко. — Искаш да кажеш, че е била душена?

— Да, с примка от жица или кабел. Следите ясно си личаха на шията й. Помолих я да се обади на една мюсюлманка, която щеше да гарантира за мен. Направила го е два дни след срещата ни, но изобщо не ми се обади. Затова се присъединявам към казаното от Джо — не получих нищо.

— А ти, Нийл? — попита Демарко.

Дебелият отвори вратичката на хладилника до бюрото си, извади един сладолед на клечка и се зае внимателно да развие опаковката. Започна да докладва едва след като приключи процедурата и отхапа от сладоледа.

— За начало да се спрем на доблестния сенатор Уилям Бродрик. Ако се придържаме към предположението, че Бродрик плаща за терористичните нападения — нещо, в което лично аз дълбоко се съмнявам, — за тази цел ще са му необходими огромни средства. Направих си труда да потърся всички по-значителни плащания от неговите сметки: ликвидация на големи количества акции, изтегляне на спестявания, рязко намаление на банкови депозити и прочие. Не открих нищо. Разбира се, ако Бродрик е продал някаква собственост — да речем, къща или яхта, а парите са вложени под фалшиво име или прехвърлени в чужбина, аз няма как да го установя.

— Но собствеността му би трябвало да е отразена в имуществената му декларация, нали? — попита Демарко. Държавните служители на определено ниво, включително депутатите, бяха длъжни да обявяват финансовото и имущественото си състояние, инвестиции и доходи — не само своите, но и на членовете на семейството си. Самият той не беше на това ниво и никога не беше попълвал подобна декларация. По тази причина не познаваше формуляра.

— Не — отговори на въпроса му Нийл. — На теория тези декларации се изискват само когато доходите на съответния държавен служител предизвикват съмнения за конфликт на интереси. По отношение на собствеността се изисква само изброяване на „активите, предназначени за инвестиция или източник на доходи“. Според това определение си длъжен да декларираш каменовъглената мина, която притежаваш, но не и ловната си хижа в Монтана. Но в случая с Бродрик и това не доведе до нищо.

Следващият държавен служител е мистър Никълъс Файн — продължи след кратка пауза Нийл. — Реших да надникна в личните му данни, въпреки че ти не ме помоли за това. За разлика от шефа си, този Ник изглежда истински гений, завършил „Принстън“ с отличие и със стипендия, а не благодарение на парите на дядо си като Бродрик. Във финансово отношение той няма проблеми, въпреки че не може да се нарече богаташ. Чистият му капитал възлиза на два милиона долара, по-голямата част от който представлява стойността на къщата му.

— Как е спечелил тези пари? — попита Демарко. — Сенатът не плаща чак толкова добре на помощния персонал.

— Основната част е спечелил от сделки с недвижими имоти. Купувал е евтино, продавал е скъпо. Заключението ми е, че Файн не разполага с достатъчно пари, за да финансира операциите, за които говорим. Освен това не забелязах особено движение по сметките му.

— А откри ли нещо около основните спонсори на Бродрик?

— Тъкмо щях да насоча вниманието ти към тях. Тук трябва да спомена, че работата беше доста трудна, тъй като през последните два месеца се наблюдава рязко увеличение на броя на неговите привърженици.

— Добре де, нали ще ми изпратиш сметката си. Казвай какво си открил.

— Много добре — кимна Нийл. — Ще ти спестя подробностите, но трябва да знаеш защо цените ми са високи. Всъщност след като не ти пука…

— Не ми пука! — отсече Демарко.

— Кенет Доблър и Идит Бакстър — пропя Нийл.

— Самата Идит Бакстър?! — ахна Ема.

— Кой е Кенет Доблър? — попита Демарко.

Нийл се засмя. Харесваше му да предизвиква объркване.

— Преди малко споменахме за финансови мотиви — започна той. — Ти попита как могат да се направят пари от приемането на законопроекта на Бродрик. Е, мистър Доблър е открил начин…

— Какъв начин?

— Всяка година федералното правителство, щатските правителства, общинските управи и частните компании изразходват милиарди долари за проверка на своите служители. Те преглеждат кредитни и криминални досиета, образование и още много неща. Мистър Доблър е собственик на фирма, която извършва такива проверки. Много печеливша фирма. Представете си за момент, че законопроектът на Бродрик се превърне в закон. Почти сигурно е, че федералното правителство ще поиска проверка на досиетата на всички американски мюсюлмани. Но не забравяйте, че все още никой не е дал определение на понятието „американски мюсюлманин“. Може би хората, които изповядват исляма? Или други, чиито деди са дошли от мюсюлманска страна? А може би трети, които са сключили брак с мюсюлманин?

Аз се доверявам на стария си алманах, според който в страната живеят почти пет милиона мюсюлмани. Нямам представа как е изчислен този брой, но съм готов да се обзаложа, че цифрата е остаряла и силно занижена. Но нека приемем, че трябва да се проверят пет милиона души. Най-повърхностната проверка на един държавен служител — обикновено за да получи достъп до учреждението, в което работи — отнема около осем часа. А ако към тази проверка трябва да бъдат прибавени още много справки: връзки с чужбина, контакти в държави като Саудитска Арабия, Иран или Пакистан, това ще отнеме тройно повече време. Да речем, че тарифата на мистър Доблър е шейсет долара на час, което е по-малко дори от тарифата на повечето водопроводчици. От опит знам, че компаниите, които обслужват правителството, вземат значително повече. Но да кажем, че сумата е шейсет долара. Умножаваме я по двайсет и четири часа, а след това и по пет милиона. — Нийл направи драматична пауза и обяви: — Това прави седем милиарда и двеста милиона долара. Милиарди, с главно М.

— Господи! — простена Демарко.

— Oui — кимна Нийл. — Дори ако Доблър трябва да раздели поръчката с други компании от бранша, печалбата му пак ще бъде милиони, вероятно стотици.

— Но откъде е сигурен, че именно неговата компания ще получи поръчката? — попита Демарко.

— Връзки и контакти — лаконично отвърна Нийл. — Най-вече с хора като Бил Бродрик, когото спонсорира. Но ако трябва да бъдем честни, този човек притежава богат опит в тази област и компанията му е една от най-добрите.

— Добре, ясно — обади се Ема. — Но въпросът е дали Доблър е човек, който би избил семейството на Реза Зариф, за да получи изгодна поръчка.

— Това не знам — отвърна Нийл. — На пръв поглед той не прилича на престъпник, а на съвсем порядъчен бизнесмен. В същото време именно той има финансовия мотив, който търси Джо.

— А какво ще кажеш за Идит Бакстър? — попита Демарко. — Защо подкрепя Бродрик? Не мога да си представя, че и тя търси някакъв изгоден контракт, още повече че на нея със сигурност не са й нужни пари.

Дори Демарко знаеше коя е Идит Бакстър — еталон на американската бизнесдама. Бивш директор на три компании от класацията на 500-те най-големи на списание „Форчън“, две от които беше спасила от почти сигурен фалит. Бакстър беше един от големите играчи в областта на компенсационните пакети, а именно — заплати, опции за акции и още куп тлъсти бонуси за повече от сто милиона долара годишно. Снимката й се беше появявала два пъти на корицата на списание „Тайм“, а председателят на Федералния резерв редовно я търсеше, когато му трябваше съвет от частния сектор.

— Мисля, че знам защо Бакстър подкрепя законопроекта на Бродрик — обади се Ема, изпреварвайки Дебелия. — Но ти сигурен ли си в това, което ни каза, Нийл?

— Разбира се — отвърна с достойнство експертът, очевидно обиден, че някой може да се усъмни в проучването му. — Тя е най-големият финансов спонсор на Бродрик и изобщо не се притеснява да го показва. Освен това…

— Но защо го подкрепя? — повтори Демарко.

— Заради сина си — отвърна Ема.

— Какъв син?

— Някога е била омъжена и е имала син. Казвал се е Крейг Девън, запазил фамилията на баща си. Вероятно разбираш, че жена като Идит едва ли си е стояла у дома, за да отглежда деца. Предполагам, че след развода за него се е грижил баща му, а тя е плащала издръжка. Но както и да е. Крейг и семейството му били в Мадрид, когато терористите взривиха влаковете. Загиват жена му и дъщеря му — внучката на Идит, а той губи око, ръка и двата си крака.

— Господи Исусе! — промърмори Демарко.

— Но все пак оцелява. Връщат го в Щатите. Цели три години лежи по болници, операциите следват една след друга. Преживява всичко най-лошо, което може да се случи: инфекции, отхвърляне на трансплантирани тъкани. Когато най-после го изписват и той се прибира у дома с два крака от титан, кука вместо ръка, превръзка на окото и с чужд черен дроб, Крейг хваща един пистолет със здравата си ръка и слага край на живота си.