Майк Лосън
Двойни игри (10)

9

Чувстваше се неудобно. Преди жената да седне до него, десният му крак беше протегнат встрани и напред. Но след това беше принуден да го прибере и да притисне колене в облегалката пред себе си. Жената беше едра, с вид на мексиканка. Преди да седне, тя любезно му се усмихна, но беше ясно, че очаква той да прибере краката си. В неговата страна тя щеше да стои права на пътеката, докато той не я поканеше да седне.

На всичко отгоре дори не беше американка, но като повечето жени в тази страна, тоест — като жените, повлияни от тази страна, от нея се излъчваше самоувереност, която го вбесяваше. Тукашните мъже бяха мекушави и незаслужено арогантни, културата като цяло бе упадъчна, но жените бяха по-голямото зло. Излизаха навън без забрадки, не покриваха лицата си, по-младите се обличаха като уличници, но липсата на скромност бе нищо в сравнение с предположението… не, с убеждението им, че са равни с мъжете. И това поведение съвсем не бе характерно само за богатите жени. Жената до него вероятно си изкарваше хляба като чистачка на тоалетни, но въпреки това не се съмняваше, че има право да разговаря с него, да седи до него и да нарушава личното му пространство.

Беше влязъл в САЩ през границата с Мексико, а на път към Източното крайбрежие се беше отбил в един тексаски ресторант. Поръча кафе, а сервитьорката му донесе някаква хладка мътилка, явно останала от предишния ден. Той й направи забележка и поиска горещо кафе.

— Пропусна да кажеш моля, скъпи — отвърна му тя. Каза го с усмивка, но личеше, че действително държи да коригира маниерите му.

— Повтарям това, което казах — донеси ми чаша горещо кафе — отвърна той.

На което тя реагира така:

— Знаеш ли какво, скъпи? Можеш да вървиш на майната си. — След което се присъедини към колежките си, подхвърли нещо, кимайки към масата му, и всички избухнаха в смях.

Десет минути по-късно той напусна ресторанта с пламнало от гняв лице. В един момент се запита дали да не я причака след работа и да й отреже гадните устни, но после се отказа. Беше твърде дисциплиниран, за да си позволява подобни волности.

Зърна крайпътна табела, на която пишеше, че до Кливланд остават само сто и шейсет километра. Още сто и шейсет километра, притиснат от едрата жена до себе си и с пламнал от болки крак. Много по-лесно беше да вземе самолета от Филаделфия, но не искаше да се излага на допълнителен риск. Затова се придвижваше с кола и влак, но най-често с автобус. След Лондон и Мадрид мерките за сигурност по влаковете бяха засилени, а кола не използваше поради опасението, че цветът на кожата му ще привлича вниманието на всички ченгета по пътищата.

Проблемът с полетите не се изчерпваше единствено с факта, че е арабин. Протезата му беше направена от пластмаса и метал, който задействаше детекторите по летищата. А благодарение на двамата тъпаци в Балтимор американските сили за сигурност знаеха за изкуствения му крак. Вероятно вече беше издадена заповед за задържането на всеки чужденец с протеза, чиято самоличност трябваше да бъде старателно проверена. Нямаше значение дали ще си обръсне главата, дали ще сложи подплънки в бузите си, или ще надене перука и контактни лещи. Нямаше значение дали прилича на брадатия тип от некачествена снимка, с която разполагаха. Щеше да бъде задържан и ФБР щеше да го подложи на разпит, докато установи истинската му самоличност.

По тази причина в момента се друсаше в автобуса в компанията на чистачки. И щеше да го прави цели седем часа без прекъсване, вместо да приключи пътуването за час и половина. Но това не го притесняваше. За изпълнението на мисията си разполагаше с всичкото време на света.