Майк Лосън
Двойни игри (56)

55

Демарко си сложи очилата за нощно виждане. Дърветата се виждаха ясно, оцветени в зелено. Никога досега не беше ползвал подобен прибор. Както не беше обличал и камуфлажен гащеризон, бронежилетка и войнишки обувки. Никак не му се щеше да е облечен в този екип точно сега.

Хол обяви, че не може да търси лабораторията с тях. Тя и хората й — екип от АБН, които знаеха как да се промъкват през гората и умееха да стрелят — не можеха да проникнат в имението на Пю без съдебна заповед, а нямаха достатъчно основания да поискат такава. Положението щеше да бъде различно, ако Дани беше сигурен, че е бил в имението. Но заради превръзката на очите и отнетия часовник, Дани не можеше да бъде сигурен и за местоположението на лабораторията. Като се прибави и фактът, че съдията би се отнесъл твърде резервирано към показанията на осъден престъпник, ставаше ясно, че получаването на споменатата заповед бе твърде проблематично.

Затова братовчедите трябваше да действат сами. Демарко нямаше никакво желание да търси лабораторията на Пю в компанията на Дани просто защото не вярваше, че точно с негова помощ щеше да разкрие конспирация от национален мащаб.

Хол и един от колегите й ги закараха до северните граници на имението с черен джип чероки. За да стигнат до там, трябваше да преминат през два имота, които не принадлежаха на Пю, и да срежат две телени огради. Демарко отбеляза, че Хол изобщо не изглеждаше притеснена от тези действия.

— Сигурен ли си, че умееш да боравиш с джипиес? — за втори път попита тя, обръщайки се към Дани.

— Сигурен съм. Преди време ми попадна една такава машинка…

Което вероятно означаваше, че бандитите на Тони Бенедето бяха откраднали цял кашон с тези устройства, помисли си Демарко.

— Два дена си играх и знам как действа — добави Дани.

— Добре — кимна Хол и тикна апарата в ръцете му. — Тази червена точка показва сегашното ни местоположение, а стрелката сочи към втория мост. Когато стигнете до него, трябва да търсите пътека. Внимавайте за следи от гуми по тревата. Ясно?

— Естествено — кимна Дани.

Естествено, ама друг път, мрачно въздъхна Демарко. Сякаш братовчед му бе опитен следотърсач, а не жалък нюйоркски бандит, който може да се загуби дори из алеите на Сентръл Парк.

Хол измъкна от скиорското си яке голям пистолет в кобур и го подаде на Демарко.

— Автоматик, четирийсети калибър. Пълнителят побира осем патрона. Елиминира всеки противник, дори да го уцелиш в ръката. Някога да си стрелял с пистолет?

— Стрелял съм — кимна Демарко. И това си беше чистата истина. Преди години беше убил един човек с револвер. Мъжът стреля срещу него и Демарко бе натиснал спусъка машинално, движен от страха. Най-смайващото беше, че го улучи. Но общото време, което беше прекарал с оръжие в ръка, се изчерпваше с някакви жалки минути, а по жив човек беше стрелял само веднъж. Разбира се, той спести тази истина на Хол и делово попита:

— Вдигнат ли е предпазителят?

— Е това вече е върхът! — промърмори агентът, който придружаваше Патси.

— Я го дай тук — протегна ръка тя, хвърляйки предупредителен поглед към колегата си. Демарко се подчини. Пръстите й направиха някакво движение, после пистолетът се върна у него. — Сега предпазителят е вдигнат, а в цевта има патрон. Ако се наложи да го вадиш от кобура, гледай да не си простреляш крака. О, и още нещо… Вероятно в лабораторията ще работят хора.

— Какво?! — извикаха едновременно Демарко и братовчед му.

— Лаборантите на Пю работят нощем, но според нас с прекъсвания.

— Според вас? — вдигна вежди Демарко.

— Точно така. Веднъж на две седмици Пю докарва в имението група общи работници. Те разчистват храсти, режат дървета — ей такива неща. Обикновено нощуват там, най-често в хамбара. Според нас пет-шест от тях са нелегални лаборанти, които в продължение на една или две нощи произвеждат метамфетамин, а после си заминават с автобуса с останалите работници. Последната такава група си е заминала преди два дни. Това означава, че в лабораторията почти сигурно няма хора, но вие все пак трябва да внимавате.

Да внимаваме значи. Добър съвет, няма що, помисли си Демарко, но предпочете да не го казва на глас.

— Това е всичко — заключи Хол. — Ще ви чакаме тук. Ако до разсъмване не откриете мястото, утре вечер ще опитаме отново. Желая ви успех.

— Хей, чакай малко! — извика Дани. — За мен няма ли оръжие? Ами ако в лабораторията все пак има хора…

— Изключено! — отряза Хол. — Не би трябвало да давам пистолет и на братовчед ти. Агенцията за борба с наркотиците няма право да въоръжава цивилни граждани, да не говорим за такива като теб, обвинени в предумишлено убийство!

— Но…

— Никакво „но“! — отсече с каменно лице агентката. — Ако сте в опасност, повикайте ни по радиостанцията. Надявам се да не стигаме дотам, тъй като след това шансовете ни да спипаме Пю ще бъдат нулеви. — На лицето й се мярна нещо като усмивка. — Разбира се, ако той не гръмне лично някого от вас.

Е това вече наистина е смешно, помисли си Демарко.

 

 

Справиха се сравнително добре. Гората в имението на Пю беше прочистена и рядко им се налагаше да си пробиват път през шубраците. Отклониха се само веднъж или два пъти, но Дани бързо се връщаше на пътеката. Може би все пак умееше да работи с джипиес.

Двайсет минути по-късно стигнаха до дървения мост, който свързваше двата бряга на малко поточе, широко не повече от шейсет сантиметра. От двете му страни ясно личаха следи от автомобилни гуми.

— Сега накъде? — прошепна Демарко.

Дани посочи с ръка.

— Откъде знаеш, че не е в обратната посока?

— От джипиеса. Зад нас е първото мостче — онова, което прекосих с превръзка на очите. Значи трябва да вървим напред.

Демарко свали очилата за нощно виждане и се огледа. Луна нямаше, а десетината звезди над главите им бързо потъваха в облаците. Мракът беше плътен като в добре затворен шкаф. Той нямаше представа на какъв принцип действат очилата, но се радваше, че ги има. Защото ако Пю бе поставил охранители наблизо, те можеше да ги засекат само ако разполагаха с подобна екипировка.

— Добре, да вървим — кимна той и отново си сложи очилата.

След седемдесет-осемдесет метра пътеката се раздвои.

— Ами сега? — спря на място Дани. — Да се разделим ли, или да останем заедно?

Ако изчисленията му бяха верни, лабораторията трябваше да е най-много на стотина метра от разклонението. В случай че се разделят и някой от тях откриеше входа, той можеше да повика другия по радиостанцията. Не, не, поклати глава Демарко. Дани в никакъв случай не биваше да остава сам.

— Продължаваме заедно — промърмори той. — Тръгваме в едната посока и търсим. Ако в рамките на един час не открием нищо, ще се върнем обратно и ще поемем по другата пътека.

— Ти си шефът — отвърна Дани.

Повървяха известно време, после Демарко попита:

— Всъщност какво точно търсим?

— Проклет да съм ако знам, Джо. Вратата е някъде тук, но положително е замаскирана с клони или нещо друго. Най-добре е да обикаляме и да душим. Онова място адски смърдеше.

Демарко тръгна наляво, а Дани пое надясно. Вдигнали носове, те душеха въздуха като двойка италиански бигъли. Едновременно с това очите им опипваха терена, търсейки нещо необичайно. В един момент Демарко се запита дали да не свали очилата и да използва фенерче. Намираха се най-малко на осемстотин метра от къщата на Пю и едва ли някой можеше да види светлината оттам. После радиостанцията на колана му изпращя и той едва не подскочи от ужас.

— Какво? — изсъска в мембраната той, след което се сети да добави едно „край“.

— Открих нещо, край — обади се Дани.

Демарко вдигна глава. Забеляза силуета на братовчед си на петдесетина метра вдясно и хукна натам.

— Виж — промърмори Дани и посочи земята пред краката си.

Фасове от цигари. В голямо количество, пръснати около дънера на солиден дъб. Приличаше на място за пушене. Вероятно лаборантите работеха със силно запалителни материали и не им се разрешаваше да пушат вътре. Входът би трябвало да е съвсем наблизо, но наоколо все още не се виждаше нищо, с изключение на оцветената в яркозелено гора.

— Мамка му — промърмори Демарко. — Ще взема да включа фенерчето.

— Сигурен ли си?

— Не съм — въздъхна той, смъкна очилата и щракна копчето на фенерчето. След петминутна обиколка все още не виждаше нищо, което да прилича на врата. После забеляза нещо странно: фасовете очертаваха нещо като малка пътечка — като онази в приказката за Хензел и Гретел. Типично поведение на хора, получили забрана да се отдават на порока си на работното място — тръгват да се прибират, дърпат за последен път, а след това размазват фаса с тока на обувката си. В конкретния случай не са си позволявали просто да го изстрелят в гората поради опасността от пожар. И така, Демарко тръгна по очертаната от фасовете следа, насочил фенерчето си. И скоро я видя: малка купчина от рохкава пръст с височина, от три сантиметра и дължина около метър и половина очертаваща абсолютно права линия. В гората рядко се срещат такива неща. Пристъпи към купчинката, клекна и плъзна ръка по нея.

— Това е — обяви миг по-късно той. Дани клекна до него и двамата прокараха длани по пръстта. Не им трябваше много време, за да установят, че тя върви покрай ръба на шперплатов капак с площ около един квадратен метър. Върху него беше нахвърляна пръст, а от нея се извисяваха три тъмнозелени храстчета. Демарко разбра как тези растения са живи върху толкова тънък слой почва едва след като ги докосна — храстите се оказаха изкуствени, залепени директно за капака. От двете му страни откриха малки въжени дръжки, небрежно покрити с пръст. Достатъчно беше човек да ги дръпне, за да отмести капака.

Хол беше споменала, че метамфетаминът се приготвя през нощта. А денем вратата към лабораторията оставаше почти невидима, скрита под тънък слой почва и дребни храсти. И напълно невидима от въздуха. По време на работа лаборантите най-вероятно отместваха капака, за да проветрят помещението. А може би двама от охраната на Пю просто го слагаха на място, вдигайки го само за почивките. А сутрин внимателно го прикриваха с пръст. Той е лесен за отваряне, но голямото му предимство е, че човек може да го открие само от непосредствена близост. Ако не бяха фасовете, Демарко със сигурност нямаше да го намери.

— Дай да го отместим — прошепна той.

— Ами ако вътре има някой? — попита Дани.

— Щяхме да чуем някакъв шум. Или хората вътре щяха да чуят теб! Хайде, хващай дръжката!

Миг по-късно капакът беше отместен и пред очите им се показаха стъпалата към подземния бункер.

— Снимай! — заповяда Демарко. — По-бързо!

Дани се спусна по стъпалата и започна да прави снимки с цифровия фотоапарат. Минута по-късно го прибра в джоба на камуфлажния си гащеризон и се върна горе.

— Давай да се омитаме оттук!

— Първо трябва да върнем капака на мястото му и да го замаскираме добре. Ако усетят, че някой е бил тук, онези типове ще изнесат както дрогата, така и оборудването.

— Прав си — кимна Дани.

Изпечен престъпник си, няма що, помисли си Демарко.

Върнаха капака на мястото му и старателно го покриха с пръст.

— Сега вече можем да се омитаме — промърмори Демарко.

— Не мърдайте, мамка ви! — разнесе се остър глас зад тях. — Само едно движение и ще вкарам по един куршум за елени в задниците ви!

Господи!

С крайчеца на окото си Демарко улови фигурата, която се показа иззад едно от близките дървета. Висок брадат мъж с огромно шкембе, нахлузил очила за нощно виждане. В ръцете си държеше пушка. Лабораторията явно е била оборудвана с някаква алармена инсталация, може би свързана с капака. Не, поклати глава Демарко. По него не бяха видели никакви жици или контакти. Освен това бяха направили снимките за не повече от пет минути. Дебелият не би могъл да се придвижи толкова бързо от имението дотук. По-скоро бяха задействали някаква аларма на оградата, детектори за движение или скрити камери с инфрачервени лъчи. Но и в двата случая положението беше сериозно.

— Разкопчайте якетата и ги разтворете! — заповяда мъжът. — Бавно!

По дяволите! Пистолетът на Патси беше на колана над дясното му бедро и дебелият моментално го видя.

— Твоят къде е? — завъртя се към Дани той.

— Нямам оръжие — отвърни Дани.

— Ще те претърся и ако открия пищов, лошо ти се пише!

Дани замълча.

— Хвърли го в храстите! — заповяда онзи на Демарко. — Хвани го с лявата ръка, само с два пръста. Насочиш ли го към мен, ще ти пръсна черепа!

Демарко се подчини. Разкопча кобура, извади пистолета и го хвърли встрани. Очите на дебелия машинално проследиха параболата. В същия миг Демарко улови с периферното си зрение някакво движение от страна на Дани. За съжаление го улови и човекът на Пю, който без никакво колебание извъртя пушката и натисна спусъка. Тресна оглушителен изстрел. Дани отлетя назад, улучен в гърдите.

— Боже господи! — ужасен изкрещя Демарко. Братовчед му лежеше по гръб, без да помръдва. Не се виждаше кръв, но това вероятно се дължеше на очилата за нощно виждане. — Защо го уби, да те вземат мътните?!

— Защото бръкна в джоба си за патлака! — невъзмутимо отвърна онзи.

— Той нямаше никакъв патлак!

— Я млъквай!

Демарко отново погледна надолу към неподвижното тяло на Дани. Той също носеше бронежилетка, но Бог знае какво представлява патрон за елени и каква е пробивната му мощ. Вероятно огромна, защото Дани лежеше, без да мърда, с неестествено подвити крака.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — изръмжа дебелият.

Излишно беше да обяснява, че са се заблудили по време на разходка в гората, особено пък в това облекло. Затова Демарко опита друг подход.

— Ние сме федерални агенти, а ти току-що уби ченге! — извика той. — Най-разумното нещо, което можеш да направиш, е да свалиш тази пушка!

— Как ли пък не — изръмжа онзи, отново погледна към Дани и заповяда: — Я му свали очилата!

Демарко се поколеба, после коленичи до Дани и му свали очилата. Очите на братовчед му бяха отворени, но не виждаха нищо. Главата му глухо тупна на земята.

— Така си и мислех — промърмори нападателят. — Това е онзи нюйоркски гадняр, който днес беше тук. Какво си въобразявате, бе нещастници? Че можете да оберете Джубал?

— Вече ти казах, че сме федерални агенти — отговори Демарко и посочи неподвижното тяло. — А той действаше под прикритие.

— Глупости — пренебрежително рече онзи. — Джубал го провери до девето коляно. — Преди Демарко да каже каквото и да било, пушката се насочи в гърдите му. — А сега ще се разходим до голямата къща, където ще седнем да си побъбрим. Аз, ти и Джубал. Хайде, мърдай!

— Ами той? — попита Демарко и махна с ръка към братовчед си. — Нека проверя пулса му.

— Бъди сигурен, че няма такъв — ухили се дебелият. — Хайде, тръгвай!

Демарко хвърли последен поглед към Дани. Господи, какво щеше да каже на Мари?! После бавно тръгна напред, следван от брадатия.

Но едва направили три крачки, зад тях екна оглушителен изстрел и дебелият изпъшка. Пушката гръмна, а куршумът се заби на сантиметри от десния крак на Демарко. Втори изстрел, но не от пушката. Той се обърна и видя как човекът на Пю рухна на земята.

Дани го беше застрелял с два куршума в гърба.

Очите му уловиха фигурата на братовчеда. Беше се надигнал до седнало положение, а в ръката му се виждаше автоматичен пистолет с късо дуло. Откъде го беше взел, по дяволите?!

Демарко изрита пушката встрани, наведе се и опря пръст в гърлото на притежателя й. Човекът на Пю задавено простена. Беше жив, слава богу.

Дани се изправи до него, разтривайки гърдите си.

— Познаваш ли го? — вдигна глава Демарко.

— Да. Казва се Харлан. Дойде с мен до лабораторията, заедно с Ранди.

Демарко понечи да го попита за пистолета, но в същия миг Дани изпусна едно сподавено възклицание.

— Какво има?

Братовчед му само махна с ръка и той се обърна. Между дърветата се виждаха светлини на фарове, които бързо се приближаваха откъм къщата. Вероятно бяха четириколесните всъдеходи. Пистолетните изстрели едва ли бяха стигнали до имението, но положението с мощната пушка беше друго. Демарко се надяваше, че Патси Хол също е чула стрелбата, но в момента те се намираха по-близо до къщата на Пю, отколкото до нея.

— Давай да изчезваме оттук! — извика той.

Дани улови очилата за нощно виждане, които му подхвърли Демарко, надяна ги и хукна след него. Докато тичаше, Демарко неволно си спомни как двамата с братовчед му — тогава едва тринайсетгодишни хлапаци — откраднаха две бири от кварталното магазинче в Куинс. По онова време Дани беше най-добрият му приятел. Собственикът на магазина — италианец, който горе-долу бе на сегашната възраст на Демарко — хукна да ги гони. Разбира се, човекът нямаше никакви шансове. Хлапаците буквално летяха по тротоара и бързо набираха преднина. В момента много му се искаше да постигнат същата скорост.

После в главата му изплува друга мисъл: Това копеле ми спаси живота!

 

 

Най-накрая се добраха до оградата от бодлива тел, през която бяха проникнали в имението на Пю. Задъхан, Демарко се обърна назад. Фарове не се виждаха. Вероятно хората на Пю бяха спрели, за да окажат помощ на ранения Харлан, или може би проверяваха лабораторията.

— Открихме я — съобщи на Патси той, успял да нормализира дишането си. — Направихме и снимки.

— А засякохте ли координатите й с джипиеса? — попита тя Дани.

— По дяволите! — простена Демарко. Дори не се бе сетил за това.

— Засякохме ги — отвърна Дани. — Натиснах стрелката в момента, в който открихме замаскирания вход на лабораторията.

— Замаскиран вход? — сбърчи чело Патси Хол. — Какво искаш да кажеш?

Демарко обясни с няколко думи и добави:

— Ще разбереш, като видиш за какво става въпрос.

— Ето координатите — промърмори Дани и й подаде уреда.

— Много добре — светнаха очите на агентката. — Отлично! Дайте ми и фотоапарата, защото веднага ще поискам заповед за обиск!

— Има и още нещо, което трябва да знаеш — подхвърли Демарко.

— Не сега! — отсече Хол.

— Дани застреля един от хората на Пю — обясни на гърба й Демарко.

— Какво?!

Той отвори уста, но Хол махна с ръка.

— По-късно ще мислим за това! Сега ми трябва заповед!

Приближи се до джипа, отвори задния капак и извади един лаптоп. Постави го на капака на колата и натисна бутона за включване.

— Хайде, хайде!

Докато компютърът зареждаше, пръстите й нетърпеливо барабаняха по ламарината. След секунда пъхна в устата си включено фенерче, свърза фотоапарата към компютъра и пръстите й затичаха по клавиатурата. Вероятно изпраща имейл, досети се Демарко и напрегна слух да улови думите й пред микрофона.

— Тук Хол. Току-що ви изпратих снимки от лабораторията на Пю и нейните точни координати. Искам заповед за обиск, веднага! Покажете снимките на съдията и му кажете, че разполагам с двама свидетели, единият от които лично е заснел лабораторията. Кажете му, че тя несъмнено се намира в границите на имението на Пю. В случай че съдията се запъне, независимо от причините, незабавно се свържете с Гейл Брадли във Вашингтон! Докато чакаме заповедта, Йоргенсон и трима от хората му да вземат хеликоптера и незабавно да тръгнат насам. Кажете му да освети лабораторията с прожектор, но само след като получи заповед от мен. Ако хората на Пю стрелят по него, да отвърне на огъня и да им взриви задниците. Останалата част от екипа да ме чака пред портала на Пю. Трябва да хванем Джубал и всички, които се намират в къщата. Хайде, действайте!

Господи, удивено поклати глава Демарко. Тази жена раздава заповеди като генерал Джордж Патън!

Хол щракна капачето на мобилния си телефон, на лицето й разцъфна тържествуваща усмивка.

— Пипнах го тоя негодник! — изсъска тя.

Демарко я изчака да се отдалечи по посока на агента, който я придружаваше, после се наведе към Дани.

— Откъде се появи този пистолет, по дяволите?

— Нося си го от Ню Йорк. Разглобих го и го скрих в багажа си. Бях сигурен, че ще ми потрябва.

Исусе! Какви проверки извършваха онези типове от сигурността на полетите?!

— Тогава защо поиска оръжие от Хол? — попита на глас Демарко.

— Защото иначе щеше да изглежда странно — отвърна Дани.