Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (9) (Есид Хаус розов роман)

8. Лойд

Дроузи и аз сме в онова гето в Гъмилиленд. Може би в Карик Ноуи или Клинтън Мейнз. Скапан съм и ме мъчи махмурлук в микробуса.

— Само да сложим первази на паркета и да оправим вратите. Става за нула време — казва той.

Дроузи сякаш се смее през цялото време, защото по принцип има такива очи, а и е сложил очила във формата на бутилчици от кола. От него винаги лъха нещо положително. Преди години работихме заедно в една фабрика за панели в Ливингстън и той, след като напусна и захвана собствен бизнес, винаги ми се обаждаше като изпадне нещо. Това страхотно кефеше душата на Мистър Л. О. Й. Д.

Мъжът в къщата, Мистър Моар, ни направи чаша чай.

— Ако имате нужда от нещо, момчета, просто свиркайте. Ще бъда в градината — каза той бодро.

Както и да е, изнасяме се към стаите и аз започвам да се освествам, защото срещата с момчетата от Глазгоу наближава с всеки изминал миг. Дроузи и аз сме в някаква стая, в която очевидно живее съвсем младо гадже. На едната стена виси плакат на пича от Оейзис, а на другата на оня от Праймъл Скрийм и копелето от Блър. Най-близо до леглото обаче е сложен пичът от Тейк Дет, онзи дето напусна. Има и достатъчно записи. Пуснах тавата „Парклайф“ на Блър, защото си падам по едноименната песен, където се чува гласът на пича, който играе в „Куадрофониа“. Жесток филм.

Припявам на касетофона и къртя старите прагове.

— Ей! Уау… Виж това! — крещи Дроузи. Той отваря подред чекмеджетата на раклата и аз веднага се досещам кое чекмедже търси точно. С огромна ловкост изнамери бельото, измъкна едни бикини, които помириса точно отдолу.

— Мамка му, само да намеря коша с мръсното бельо — смее се той и обхванат от внезапно вдъхновение се втурва към хола, където отваря някои от шкафовете. — Копеле. Все пак, имаме си едни хубави гащички, нали?

— Боже Господи, човече, направо съм влюбен в тази кукличка — казвам му, държейки едни оскъдни бикини към светлината, опитвайки се да наместя в тях холограмата на тялото, което ги носи. — На колко мислиш, че е гаджето?

— Някъде между четиринайсет и шестнайсет — усмихва се Дроузи.

— Жестока малка пичка, бих казал — отбелязвам, ровейки се из колекцията секси бельо. Спирам Блър и пускам Оейзис, които го дават доста мазно. Аз по принцип не си падам по банди, които са толкова клубни, но решавам, че сега ми се слуша точно това. Продължавам да се главичкам с праговете, но Дроузи още не се е успокоил.

Вдигам глава и се надигам, виждайки, че Дроузи танцува и тогава забелязвам, че пичът е надянал бикините на главата си и върху тях е сложил очилата. В този момент определено чувам някакъв шум отвън и преди да успея да извикам, вратата се отваря и се появява собственикът, Мистър Моар, точно срещу Дроузи, който танцува, та се кине.

— Какво става тук! Какво правите? Това е… това е…

Клетият Дроузи сваля гащичките от главата си.

— Ъ, извинете, Мистър Моар… просто шега. Ха, ха, ха — казва той, добавяйки закачлив, театрален смях.

— Това ли ви е представата за хумор? Да ровите из нещата на хората? Да се държите като животно, използвайки бикините на дъщеря ми!

Точно тоя лаф ме накара да избухна в смях. Смеех се и не можех да спра. Изтребителят Бигълс прави вертикално излитане. Гърчех се като грешен червей и чувствах как лицето ми почервенява.

— Ъъ-ха-ха-ъъ…

— Какво е толкова смешно? — обърна се той към мене. — Смятате това за страшно смешно, така ли? Този… шибан, перверзен имбецил да рови из бельото на дъщеря ми!

— Съжалявам… — тихо изфъфли Дроузи преди още да се овладея.

— Съжалявате? За малко да ви повярвам! Имате ли деца? А?

— Да, имам две момчета — каза Дроузи.

— И смятате, че е нормално един баща да се държи по подобен начин?

— Казах, че съжалявам. Глупаво беше от моя страна. Просто исках да си направя майтап. Сега какво предпочитате — да поговорим за това как трябва да се държат бащите или да свършим бързо работата с моя приятел? И в двата случая си плащате. Кое избирате?

Реших, че Дроузи е супер, но копелето Моар съвсем не мислеше така.

— Взимайте си инструментите и се омитайте. Ще ви платя само за работата, която сте свършили. Трябва да се радвате, че няма да докладвам за вас в полицията!

Докато събирахме, копелето идваше от време на време и мрънкаше. Пичът явно не осъзнаваше, че продължава да размотава гащите на дъщеря си със себе си, стискайки ги здраво в едната си ръка.

След това с Дроузи се забихме в кръчмата.

— Тъпо стана, че не успях да ти направя навреме знак, Дроузи. Музиката е виновна. Изобщо не чух как се е промъкнало коварното копеле. В един момент просто изникна отникъде и започна да те зяпа как изпълняваш своя малък танц.

— Случват се тия работи, Лойд — усмихна се Дроузи. — Затова пък добре се посмяхме. Видя ли му лицето на тоя шибаняк?

— А ти видя ли своето?

— Мани — избухна в смях той.

Дроузи ми плати, допихме си и потеглихме. Хванах такси до Хеймаркет и оттам влака за Глазгоу. Когато пристигнах, взех такси от Куин Стрийт до квартирата на Стиво в Уест Енд. В Единбург щеше да ми излезе три пъти по-скъпо. Това ми напомня, че таксиджиите в Единбург са гадни кожодери. Не са ми останали никакви пари и явно ще се наложи да шитна скапаните хапчета на Отровната.

Клеър, Аманда и Стифси са тук и се обличат да излизат.

— Какво е това модно ревю тука, а? — проплаквам нервно, оглеждайки собствените си напълно неадекватни дрехи.

— Няма да ходим в Суб Клуб тази вечер, защото в Тунела купонът ще е с Роджър Санчез — обясни Клеър.

— Мамка му… — изскимтях.

— Добре си — каза Стиво.

— Мислиш ли?

— Да, вървиш — кимна Клеър.

Стифси непрекъснато излиза-влиза от съседната стая, като на ревю. Мотка се ужасно.

— Не знам, тия панталони и обувки, хич не ми се връзват с горнището — каза той.

— Не — казах — наистина не вървят.

— Не си оставям горнището. Шейсет и пет камъка ми струва. Проблемът е, че ако изляза с кафяви панталони, те пък няма да си тичат с обувките.

— Трябва да тръгваме — казва Клеър и става. — Хайде.

Аманда и Стиво също скачат. Едвам успявам да се измъкна от продънения дълбок фотьойл и да ги последвам.

— Чакайте малко! — примолва се Стифси.

— Ще се видим в другия живот — казва Стиво на излизане. Стифси ни догонва, измъчван от притеснения.

В Тунела притесненията му се изпаряват. Екстазито на Стиво е просто жестоко и ако бъда честен, доста по-добро от това, което съм домъкнал. Роджър Ес беше във форма и изкарахме чудно до сутринта, когато потеглихме обратно към квартирата на Стиво. Като го пусна екстазито, Стифси пак започна да се шашка и отиде вкъщи да се преоблича. Глътнах едно от „бизнес“ LSD-тата на Отровната, смятайки, че щом екстазито й е такъв боклук, това не може да е друго.

Извадих малкото пластмасово пликче с екстази изпод ташаците си.

— Пълен боклук — казах аз, оглеждайки хаповете на светлината. Никога няма да мога да ги шитна.

После ги оставих на масата.

Никой от групата не си падна да направи едно трипче. Стиво се беше забил пред телевизора, а Аманда и Клеър навиваха цигари с марихуана.

В началото есида^[1] никакъв го нямаше. После дръпна. После още малко.