Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (4) (Есид Хаус розов роман)

3. Хедър

Хю пристига вкъщи. Той работи до по-късно от мен. Той заема по-отговорна длъжност. Той е човек на дълга. Какъв дълг?

— Добре ли мина денят, скъпа? — усмихва се той и спира за малко да си подсвирква оная песен на Дайър Стрейтс „Пари за нищо“.

— Да — отговарям аз — Прилично.

— Какво ще хапнеш с чая?

Трябваше да съм направила нещо предварително, но просто не ми беше до това. Прекарах повече от час да си оправям ноктите, рязане, пилене, лакиране. Всичко това изисква време. Време дори да разгониш мухите, които жужат наоколо.

— Каквото и да е — казва той, превключвайки на новините.

— Бъркани яйца и тост, става ли?

— Чудно.

Отивам да направя яйцата.

— Как беше при теб днес? — провиквам се.

— Що-годе добре — чувам гласа му от съседната стая. — Аз и Джени представихме доклад по зониране пред общинския съвет. Изглежда го приеха добре — допълни той и показа главата си в рамката на вратата. — Смятам, че ги убедихме.

— Браво — отвръщам, опитвайки се да вложа ентусиазъм в гласа.

Двамата заедно завършихме университета и започнахме работа в различни местни институции. Сега той е мениджър на строителната им компания, а аз съм точно там, където бях и преди шест години.

Грешката си е изцяло моя.

Ако го обичах, това нямаше да е от такова значение. По едно време дори си мислех, че го обичам. Смятах го за това, което хората наричат бунтар — от работническата класа, който се бута като студент в политиката. Какви пълни дивотии.

— Тази вечер ще излизам — казвам му.

— О… — отвръща той.

— С Лиз. От службата. Сега сме в различни офиси и не можем да се видим. Ще отскоча на едно малко гости. Ще взема нещо за хапване от ресторанта и бутилка вино.

— Има хубав филм по втора днес — казва той.

— Така ли?

— Уол Стрийт. С Майкъл Дъглас.

— Жалко. Вече обещах на Лиз.

— Разбирам.

— Ами, хубаво.

— Добре.

Добре. С Лиз се срещаме в Макдоналдс, после се връщаме в Ийст Порт Бар, където обръщаме няколко джина, после вземаме такси до Келти и оттам в клуба.

— Къде сте тръгнали из Келти, момичета? Та там има само курви и миньори — обяснява се шофьорът на таксито.

— Ей! Стига глупости, глупако! Аз съм от Келти! — вика Лиз.

— В коя дупка бачкаш, миличка? — пита тъпото парче, като ни сваля на паркинга пред клуба.

Влизаме и намираме някакви места в ъгъла. Точно над дансинга виси огромно кълбо с огледала. Лиз поглежда към една от масите до бара.

— Това е бившият ми — казва тя и кимва към някакъв, които е забил нос в талона си за бинго. — Дейви. Докарва го на вид, а?

Скоро той се упъти право към нас.

Кимнах и в съгласие, влагайки цялата си убедителност, но всъщност далеч не бях на това мнение. Някога сигурно е изглеждал добре, но усещането е по-скоро за някое нахакано по флиртаджийски копеле, отколкото за някакви физически достойнства, които времето и алкохола донякъде са пощадили. Той ме забеляза и пусна някаква глупашка усмивка. Е, все пак имаше нещо у него.

— Паднах си по сините му очи — каза Лиз, докато Дейви си пребиваше път през тълпата към нас.

— Какво правиш, миличка? И коя е тази прекрасна млада дама?

— Хедър, от работата.

— Здрасти — казах.

— Радвам се да се запознаем, Хедър. Ще имам ли честа, скъпи дами, да ви почерпя по едно?

— Две G & T ще ни дойдат добре — отвърна Лиз.

Дейви не разчиташе толкова на силата на сините си очи, а по-скоро влагаше всичките си усилия в прелъстяването с поглед. По едно време така шареше нагоре-надолу, че приличаше на някой болен от кретения.

— Проблемът беше — потвърди Лиз моите подозрения докато ходихме в тоалетната, — че зад тези очи няма почти нищо.