Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (7) (Есид Хаус розов роман)

6. Лойд

Когато се върнах от супера с продуктите за супата и тъкмо влязох, зад гърба ми рязко иззвъня звънецът. Беше Отровната и водеше със себе си Жертвата, чието изражение бе сковано от нервност и напрежение. И най-широката ми усмивка не успя да разчупи маската й.

Жертвата беше хронична депресантка. Хората като нея сякаш нямаха друга работа, а все се мъкнеха с Отровната. В замяна, тя поддържаше лошото им самочувствие и ги държеше в състояние на постоянна психическа агония. Отровната беше нещо като колекционер на мъртви души. Аз лично се тревожех, че прекарвам все повече време с нея. Двамата си обменяхме информация за дилърите на дрога и перспективните удари. Веднъж бях чукал Жертвата, бях се одървил и я проснах на леглото една нощ… кво легло бе, да си го начукам… на пода, на пода зад дивана, където Али го правеше с онова гадже, дето го беше намерил в „Пюър“. Както и да е, седмици след това Жертвата не ме остави на мира — телефони, преследване по клубовете и т.н. Тя имаше склонност да се примирява с всичко. Беше луда по това някой по някакъв начин да й обърне внимание. Това бе причината никога да не излиза читава от някоя връзка.

— Имам си аз две съседки, две съседки, две кокетки — запях с весел глас, макар да не ми беше до шегички. В отговор — пълен мрак. Отровната беше извила навън долната си устна като обърнат червен килим. Тя имаше онзи вид на уморена и отегчена до смърт млада жена, която е видяла какво ли не в този живот, но никога не е срещнала това, което търси и тъкмо е решила да сложи пепел на всичко.

— Чакай тук — изкомандва тя Жертвата, която започна тихо да подхълцва. Запътих се към нея да разиграя театрално съчувствие, но Отровната изви ръката ми и ме набута в кухнята. Затвори вратата и толкова понижи глас, че само виждах как й мърдат устните.

— Е? — попитах.

— В криза е.

— Нищо ново — вдигнах аз рамене, но не мисля, че Отровната ме чу.

— Тя се самозалъгва, казах й го — обясни тя и опъна фаса си, изкривявайки лице в презрителна гримаса. — Живееш в измислен свят, моето момиче, така й казах, Лойд. Но кой ли ми те слуша. Сега всичко се струпва на неин гръб. И познай кой трябва да я вади от кашата?

— Да… да… — кимнах с цялото съчувствие, на което бях способен, докато разпределях продуктите по шкафа и хладилника.

— Тя непрекъснато изпадаше в паника, като не й дойде. Леле бременна съм и т.н. Писна ми и ми идеше да й кажа, че не може да е бременна, защото оня я чука само в задника. Но не го направих. Искаше ми се да й кажа още, че непрекъснато не й идва, защото нещо в главата й е сбъркано, животът й е пълен хаос, а когато на главата ти нещо не й е наред, нормално е това да се отрази на тялото.

— Ясно, да, разбирам… пак тия истории с Боби.

Настоящият инквизитор на Жертвата беше един откачен скейтър Боби, когото познавах от години. Боби имаше раздвояване на личността. От една страна чисто зло, от друга пълен путьо.

— Но пак си замълчах. Сега оня дойде и започна да подхвърля разни неща, дето объркаха съвсем клетия й мозък. Соло щеше да се пръсне от хилеж и ние се изнесохме за нейно добро. Искаме малко да разпуснем при теб, докато онова копеле Боби не се разкара.

— Виж, нямам нищо против, но ще трябва да ви оставя сами. Имам среща с едно копеле, което казва, че има малко розово шампанско, сещаш се, спийдбол^[1].

— Вземи ми пет дози… не, шест — изграчи тя и започна да се рови в чантата си за портмоне.

— Става, разбира се, ако ми ги донесе — казах, прибирайки мангизите. Нямах никаква среща, просто смятах да отскоча до брат ми за по чашка. Не че беше проблем да го кажа на Отровната. Но тя просто е отбранителна, любопитна сврака и не искам да знае прекалено много за мен.

Аз ги оставих да се занимават с проблемите си и на излизане хвърлих едно око на задника на Жертвата, която носеше черен клин. Почувствах се странно доволен, но и малко разочарован, защото това не предизвика абсолютно никаква реакция у мен.

Взех автобус от ъгъла на Уок и потеглих към брат ми Воугън. Бях малко закъснял. Когато пристигнах, трябваше да натискам звънеца безброй пъти. Воугън беше излязъл и Фиона, жена му си играеше в другия край на апартамента с племенницата ми, Грейс, която си падаше малко откачалка, каквито всъщност са си всички хлапета на две годинки.

— Лойд! Знаех си, че си ти. Влизай, влизай.

Забелязах, че Воугън се е опитвал да прави някакъв ремонт, но не казах нищо. Къщата беше обзаведена в безвкусен кънтри стил, което изглеждаше просто абсурдно за градско предградие. Типично в стила на Воугън и Фиона. Аз ги обичам по един странен начин. Това е една покорна и напрегната любов. Както и да е, пред тях дори няма смисъл да си правиш труда да споменаваш за стил. Подобно нещо никога не ги е засягало. Просто го няма в каталога им.

Попитах Фиона дали бих могъл да звънна и тя веднага схвана намека ми и изведе Грейс навън в градината. Обадих се на Нюкс.

— Какво става? — попитах аз.

— Край с търговийката, човече. Сега вече съм белязан човек, Лойд. Оная вечер полицаите се натресоха и започнаха да ме обвиняват в какво ли не. Шантава работа.

— Имаха ли заповед?

— Не, но ми взеха здравето. Момчетата ми викат да не се шашкам, ама като не е на техен гръб… Търговийката ми е малка, но отсега нататък само за едно сбиване на мача могат да ме вкарат за три годинки на топло.

— Щях да те питам дали не можеш да ми доставиш едно нещо…

— Забрави. Известно време ще бъда по-тих и от водата.

— Хубаво. Ела другата седмица да дръпнем нещо, все пак.

— Става.

— Стегни се, Нюк… Ей, спомняш ли си какво се случи онази вечер? Да не сме се забъркали в нещо?

— Не би искал и да знаеш, сигурен съм, Лойд.

— Нюкс…

Линията прекъсна.

 

 

Шашнах се, но не чак толкова, колкото Нюкс. Явно беше бая притеснен. Напоследък много не си падаше по мелетата, но знам, че се готвеше за този мач. Така и не мога да разбера какво му е толкова готиното, но той се кълнеше, че е голям купон. Лошото е, че хвърли ли ти око полицията, рискуваш вече много. Само да те хванат с малко дрога за теб и приятелите ти, лепват ти етикет „дилър“. Пичът имаше право в случая и аз от своя страна реших да успокоя топката и да си трая известно време.

— Харесва ли ти новият цвят? — попита Фиона.

Грейс се покатери по мен и направи неуспешен опит да ми извади окото. Хванах я за ръката, преди да посегне към другото, посиненото ми око.

— Чуден е. Много разтоварваш. Тъкмо щях да ти кажа — излъгах аз. — Доста работа му създаваш на Воугън, а? Къде е той?

Грейс слезе от мен и се затича към Фиона, прегръщайки я за единия крак.

— Познай от три пъти — усмихна се Фиона с онази усмивка, която я превръщаше от млада домакиня в гадже.

— Боулинга? — попитах.

— Позна от първи път — кимна тя отегчено. — Каза да наминеш за по бира направо там. Яденето няма да бъде готово до пет.

— Добре… — казах аз. Всъщност не беше никак добре. Бих предпочел да остана с Фиона и Грейс, отколкото да трябва да слушам тъпотиите на Воугън. — Само, ако може, ще поразпусна тук за малко.

— Лойд, имам страшно много работа. Не искам да ми се моткаш в краката, едно дете ми е достатъчно — подигравателно се усмихна тя.

— Благодаря много — засмях се аз, опитвайки се да изглеждам засегнат. Винаги разигравахме тази сценка. Беше жалко и тъпо до го правим, но често предизвикваше у мен освежаващото усещане, че можеш да говориш всякакви глупости пред някого, без да се безпокоиш, че изглеждаш глупаво, просто защото сте свързани по един или друг начин. Жестока емоция.

Ако се прекали с такива положения, спокойно можеш да полудееш, така че след малко реших, че е време да потеглям към Воугън.

 

 

Беше просто чудесна лятна вечер, когато излязох навън. Забелязах някаква странна подскокливост у себе си. Разбира се, просто беше четвъртък. Дрогата от миналия уикенд е била добре преработена досега и токсините са били изхвърлени — изпотени, изсрани и изпикани. С махмурлука е финито, физиологичната самоненавист е намаляла заради отблокирането на химията в мозъка. Умората е изчезнала някъде в миналото и старата адреналинова помпа бавно набира скорост в подготовка на следващото унищожение. Усещането, че си преодолял потискащия махмурлук, че мозъкът и тялото ти са отново във форма може да се сравни само с чувството, което предизвиква доброто екстази.

 

 

В клуба Воугън играеше с някакво дърто копеле. Той ми кимна, а дъртият ме погледна с леко раздразнение и аз се усетих, че хвърлям сянка точно, докато се прицелва. С притаен дъх, старият търкулна топката и ми се стори, че я е пуснал твърде дълга, но нашият явно си знаеше работата, защото топката направи „бразилско завъртане“, Боже, наистина, ама наистина „бразилско завъртане“, тръгна да се връща като същински бумеранг, проникна коварно през масираната защита на Воугън и отнесе целта.

Поздравих стария пич за този номер. На Воугън му оставаше да направи последния си удар, но аз реших да не го наблюдавам, а да вляза вътре за някое питие. Бъркайки в джоба си открих, че кой знае от кога ми е останала малко кока, завита в хартийка. Влязох в кенефа и я разделих на няколко пътечки върху казанчето. В крайна сметка, като ще говорим за боулинг, нека се включа с повече жар… Излязох здраво зареден. Сетих се, че имам стоката от миналата седмица и бързо стигнах до извода, че е много по-добра, когато я смъркаш.

— Защо не остана за кулминацията — вика Воугън, изглеждайки просто съкрушен. — С твоя подкрепа можеше и да успея.

— Не, аз имах голяма преднина! — избоботва старият пич. Дъртото копеле е с широк бял панталон, синя риза с отворена яка и шапка с козирка.

Потупах старото момче по гърба.

— Жестоко хвърляне направи! Направо не повярвах като се извъртя и тръгна обратно. Аз съм Лойд. Братът на Воугън.

— Здрасти Лойд, аз съм Ерик — протегна ръката си той и я стисна като в менгеме. — Ти играеш ли?

— Не, Ерик, изобщо не си падам, приятел. Не съм запален. Нищо лошо не казвам за играта, голяма игра… дори като разпусках оня ден, гледах Ричард Корси по телевизията… той май играеше за „Поуст“ или не? Това момче знае как се хвърля топка…

Мамка му, тоя ми ти „Лу Рийд“, дето е в мен, бързо набира темпо.

— Е, казвайте какво искате? — вика Воугън, малко притеснен от приказките ми.

— Не, не, аз ще ги взема. Три светли, нали?

— Пълна пикня — протестира Ерик. — За мен специално.

— Специално за специалната победа, Ерик — усмихвам се аз. Старият също ми отвръща с усмивка. — Направо размаза мутрата на Воугън!

— Хубаво, де — намесва се Воугън. — Ще носиш ли нещо или не?

Отивам на бара и копелето зад мен на опашката ми вика, че трябва да имаш табла, за да ти дадат пиене. Пошегувах се, че ръцете са ми достатъчни за носене, но той каза нещо дръпнато за правилата на клуба. В крайна сметка някакво младо момче ми даде табла. Бях забравил за шибаните, идиотски правила на подобни места, из които се моткат някакви тапири с блейзъри и емблемки на предното джобче, където обаче, преди затваряне на заведението пада повече мазилка, отколкото е паднала в катедралата на Ковънтри по време на бомбардировките на Луфтвафе… и така най-сетне се връщам на мястото си.

— Наздраве, момчета! — викам аз, вдигайки халбата си. — Като те видях какво правиш, Ерик, си помислих, че си роден за тази игра! Направо го имаш в кръвта си! Бразилското въртене, човече! Боже господи, та това не може да го направи всеки!

— Така е — каза Ерик самодоволно. — Сетих се и реших да пробвам. Казах си, Воугън си е построил добре защитата, но защо да не опитам нещо коварно, да го вкарам през задната врата, пък може и да стане.

— Да, беше много добър удар — призна Воугън.

— Беше направо съвършен — казах аз. — Чувал си за тоталния футбол, нали? Датчаните са го измислили. Е, тоя пич тук — кимнах аз към Ерик, — е измислил тоталния боулинг. Можеше да удари направо, бум-тряс, като в Премиерската Лига, но не, човекът държи на добрия стил.

Бирата беше пресушена и Воугън се отправи към бара.

Това беше положението, когато се виждахме с Воугън. Той беше човек с чувство за отговорност, женен мъж и родител. Така че всеки път, когато му се отвореше възможност, опитваше да излее в гърлото си максимално количество алкохол. А той не се шегуваше. Слава Богу, че бях на наливна „Бекс“. За нищо на света не бих пил шотландска бира, особено Макюънс, тази пълна с отрови пикня. Бирата се лееше с нарастваща скорост и започнах направо да се задъхвам. Старото копеле Ерик, увлечен от атмосферата и изобилието, изглеждаше сякаш и той си бе дръпнал няколко магистралки.

След бързото пресушаване на следващата халба, той донесе още бира и по едно малко.

— Боже господи! — казах аз. — От този човек можеш да очакваш всякакви изненади!

— Напълно вярно — каза брат ми. Воугън беше пуснал благосклонна усмивка от типа тези-са-откачени-копелета-но-въпреки-всичко-аз-ги-обичам. Това някак ме накара да го почувствам по-близък.

— Трябва да идеш да видиш мама и татко — каза Воугън.

— Да — съгласих се виновно аз. — Смятах да прескоча, за да им оставя ония записи, които им направих. Мотуан, ритъм енд блус.

— Чудесно. Ще ги зарадваш.

— Ъхъ, записал съм Марвин, Смоуки, Арета и още подобни — казах аз и бързо смених темата, обръщайки се към Ерик. — Виж какво, Ерик, тоя номер дето го направи, значи — започнах аз.

— Да бе — прекъсна ме Ерик. — Воугън трябваше да свие платната, без да го обиждам! — засмя се Ерик. — Очаквай неочакваното!

— Та-та-та-та, та-та-та — похванах темата от „Зоната на здрача“, после се сетих нещо — Виж, Ерик, да не би фамилията ти случайно да е Кантона?

— Е, не, Стюарт съм — отвърна той.

— Просто в последния ти удар имаше нещо, нещо много негово — започнах да се треса от смях, истинска доза от Изтребителите. Ерик също се кискаше. — Как само отнесе шибания Воугън Райън…

— Хубаво де… хайде стига — намръщи се Воугън.

— Уахаха, хо-хо, ха-ха, Кантона — започнах аз, увличайки Ерик.

Няколко възрастни двойки и копелета от групичките, които кротко си пиеха, се заобръщаха към нас.

Окуражени, старият Ерик и аз се изправихме и започнахме да танцуваме канкан: на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на…

— Ей, Вие, стига толкова. Тук има хора, които са дошли да изпият по едно на спокойствие — обажда се някакъв пъпчив с блейзър и емблемка.

— Добре, няма проблеми! — цепи се Ерик и после по-тихо, но достатъчно високо, за да го чуят всички, казва — Къв му е проблемът на тоя, а?

— Стига, Ерик… — намесва се Воугън. — Лойд не е член на клуба.

— Хубаво, но момчето е записано. Записано е в списъка на гостите. Няма проблеми. Нищо лошо не сме направили. Както казвам, няма проблеми — поклати Ерик глава.

— Съблюдаване на правилника, а Ерик — подсмихвам се аз.

— Ситуацията е под контрол — потвърждава стоически Ерик.

— Струва ми се, че един от членовете, Мосю Воугън Буст, по-скоро би трябвало да се замисли за скорошното спортно поражение, което претърпя, n’est-ce pas, Мосю Кантона? Той майше е малько ядошан, уи?

— Je suis une booler^[2] — кикоти се Ерик.

— Не си прав, Лойд — дудне Воугън — Просто искам да кажа, че ти не си член на клуба. Ти си гостенин. За теб отговарят хората, които са те довели. Само това исках да кажа.

— Да… но няма никакъв проблем… — мотолеви Ерик.

— Нещо като клуба, в който ходиш самият ти. Онова място по Веню. Как се казваше?

— Пюър.

— Точно така. Все едно аз да дойда в Пюър и ти да трябва да ме запишеш…

— Като свой гостенин — изпръхтях аз, хилейки се неудържимо само при мисълта как го правя. Чух, че и Ерик зацвили след мен.

— Като твой гост… — започна да се киска и Воугън.

Помислих си — пак направих мазалото. Аз, изтребител Бигълс, който кръжи над Града-на-Скапаняците… Старият Ерик започна да се задъхва, когато Воугън продължи:

— Като гост на своя брат Лойд, в често посещавания от него затворен висш клуб…

Сепна ни звукът от давещия се Ерик, който повърна върху масата. Загубенякът с блейзъра и емблемата скочи и му грабна халбата.

— Толкова беше! Марш навън! Бързо!

Воугън му изтегли чашата от ръцете:

— Съвсем не беше толкова, Томи!

— Мамка му, това е! Стига вече! — сряза го шибанякът.

— Ти какво си мислиш, че можеш да идваш, ей така, на нашата маса и да казваш какво стига и какво не стига? — заяде се Воугън.

Потупах Воугън по гърба и след като му помогнах да се изправи, го заведох в тоалетната.

— Това е от рибата — започна да се обяснява той, задъхвайки се между изблиците повръщня, които се сипеха в тоалетната чиния.

— Добре, Ерик, няма проблеми, човече. Нищо страшно — казах аз окуражително. Все едно бях у Нез и се опитвах да успокоя Уудси, който редовно изперква, но истината е, че го правех за един загубен дъртак в боулинг клуб.

 

 

Завлякохме Ерик вкъщи. Беше стара къща с врата направо на улицата. Облегнахме го на нея, позвънихме и се скрихме. Някаква жена отвори, вкара го вътре и блъсна здраво вратата зад себе си. До нас достигаха звуци, като от удари и виковете на Ерик:

— Недей, Бети… съжалявам, Бети… не ме удряй…

После отидохме у Воугън. Яденето беше малко спаружено и Фиона не се изкефи, като ни видя на кой хал сме. Не ми се ядеше нищо, но се тъпчех с показен ентусиазъм.

Почувствах се натежал и някак неловко, затова тръгнах рано, решавайки да вървя пеша до пристанището. Тъкмо тръгнах по Лий Уок, когато на отсрещния тротоар забелязах Отровната. Пресякох.

— Къде си тръгнала? — попитах.

— Връщам се у вас. Обадих се на Соло и той помоли да му занеса малко стока. Ти си поркан!

— Да, малко.

— Взе ли спийдбол?

Известно време не можах да стопля.

— Не… не съм ходил. Срещнах едно друго копеле и знаеш как е…

Изведнъж почувствах как ме обхваща паника.

— Къде е Жертвата?

— У вас.

— Мамка му!

— Какво има?

— Жертвата е болна от булимия! Сигурно е омела всичките ми покупки! Не трябваше да я оставяш сама!

Забързахме към къщи. Жертвата бе изяла и повърнала трите карфиола, които бях набелязал за супата на Мисис Маккензи.

Трябваше да ходя при скапаните китайци, за да купувам скъпите им, почти изгнили зеленчуци, но за да съм честен, трябва да отбележа, че те доста често са ми бутали някоя лира или пиене, когато съм я загазвал. Приготвянето на супата в полупияно състояние ми отне сякаш години. Отровната ми даде няколко хапа LSD в замяна на парите, които тъпата кучка ми дължеше.

— По-полека с този стаф, Лойд, прави бизнес с него — каза тя.

Тръшна се на пода и известно време въртя телефони. Трябва да си призная, че Отровната съвсем не беше за изхвърляне. Справяше се доста добре. Беше с къса тениска и забелязах, че на пъпа си имаше халка.

— Добра работа — извиках й аз. Тя вдигна палците си, изтанцува някакъв странен кратък танц и ми пусна откачената си, отвратителна усмивка. Ако в Холивуд можеха да възпроизведат тази ужасна паст сигурно щяха да направят много пари.

Жертвата седеше и ревеше пред телевизора, пушейки цигара от цигара. Единствените думи, които каза, бяха:

— Имаш ли цигари, Лойд…

Каза го с онзи бездиханен, стържещ глас. Най-сетне си тръгнаха и аз занесох супата на Мисис Маккензи. През уикенда щях да ходя в Глазгоу да се видя с някои приятели. Не можех повече да издържам в Единбург, просто нямах търпение да тръгна. Лошото беше, че обещах на едно приятелче, Дроузи, да му помогна на другия ден, което хич не ме кефеше, но щях да изкарам малко сухо за през уикенда.