Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (5) (Есид Хаус розов роман)

4. Лойд

Събудих се на дивана на Уудси в отвратително състояние. Беше ми лошо, имах главоболие, ама все едно ми човъркат в мозъка със зъболекарска бормашина, устната ми — пукната и надута, а под окото ми някой сякаш бе размазал моравочерен туш. Това ми напомни защо по принцип съм на амфетамини, а не на алкохол. Спомних си как с Нюкс размахваме юмруци, ама дали беше един срещу друг или заедно сме трепали някой, само един Господ знае. Като се имат предвид не особено големите поражения, стигнах до извода, че не е бил Нюкс, защото той е яко копеле и щеше доста по-здраво да ме подреди.

— Здраво се беше намотал вчера, а? — каза Уудси, донасяйки ми чаша чай.

— Аха — просто изсумтях аз, защото още не бях във форма, за да мога да съжалявам. — Двамата с Нюкс нападнахме телевизорите, по които тече сателит и това завърши с някакъв въргал.

— Вие, копелета, сте напълно откачени. Алкохолът е оръжие на сатаната, човече. Що се отнася до хапчетата… какво да ти кажа, малко са нещата, за които сме на едно мнение с оная путка заспала от торите, дето дудне по телевизията… От Нюкс мога да очаквам всичко, човече, ами ти какви ги вършиш. Смятах, че имаш малко повече акъл.

— О-о-о, стига с тия работи бе, Уудси — примолих се аз. Уудси още си падаше религиозен маниак. Това продължи доста дълго. Всъщност се започна още миналото лято. Бяхме на голямото парти на открито в „Ресърекшън“. Беше се надрусал като пор. Завлякохме го в „Теридж Хаус“ с надеждата, че ще се свести, но той беше стигнал дъното. Сложих му в ръката шишенцето с амоняк и го оставих на розовите слонове. Вярно, така не се прави, но самият аз също се реех, а светлинното шоу беше просто фантастично и исках да се върна в центъра на купона в основната тента. Две купонджийки със силен майчински инстинкт го наглеждаха.

Планът за възстановяването на Уудси пропадна, когато вътрешностите му се надигнали и трябвало да напусне двете мацки, за да си поговори по алуминиевия телефон в химическите кенефи. В една от тези смрадливи дупки той видял Големият бос, Господа.

Най-лошото беше, че Господ очевидно му бе обяснил как екстазито е негов дар за просветените, които имат задължението да плямпат навсякъде за това. На всичкото отгоре, наредил на Уудси да основе рейв-госпъл клуб.

Никой не знаеше дали просто бушоните му са изпушили или това беше някой номер в стил Кореш, за да се надува и така да забърсва необходимото количество гаджета по купоните. „Усещате ли ме, момичета? Готови ли сте да ме приемете в себе си?“ и подобни шибани дивотии, безумни глупости и пълни говна. Както и да е, лошото бе, че изборът на дрогата за контрол над последователите си бе напълно погрешен. Ако си на екстази, единственият човек, над когото можеш да упражняваш контрол, си самият ти. Кореш едва ли би могъл да удържи хората си и пет минути, ако бяха на екстази в Уако. Стига с тези религиозни глупости, Дейви, дошли сме да поденсим…

— Лойд, кажи ми, още ли са у вас онези декове „Техникс“?

— Да, ама са на Шон. Като си дойде от Тайланд, трябва да му ги върна.

Шон нямаше намерение да се връща, преди да е изтекла една година и ако имаше малко мозък, щеше да остане и повече. Той беше точно копеле, така че нямаше да се върне скоро. Беше се сдушил с някакъв тип от Ланкашър, с прякор Гарванът и бяха натрупали малко състояние от обири на богаташки къщи. Те взеха разумно решение да спрат, преди да е дошло времето за издънка и хванаха пътя към Тайланд през Гоа. Добро решение за тях и за мен, защото наследих дековете и колекцията записи на Шон, сред които имаше и много редки, убийствени соул парчета.

— Сигурно е жестоко да ги имаш, а?

— Така е — излъгах аз. Само няколко месеца продължи страстта ми към дековете. Бях загубил чувство за ритъм, не бях много сръчен и нямах много плочи. Искаше ми се да се позанимавам повече с тях, но бях принуден да бачкам малко дърводелска работа с моя приятел Дроузи, а освен това бях и дилър на Отровната.

— Виж, Лойд, организирам една сбирка в Ректангъл Клъб. Искам да участваш. Първо ти, после аз. Какво ще кажеш?

— Кога?

— Следващия месец. На четиринадесети. Има време.

— Става. Вътре съм.

Бях пълен боклук с дековете, но реших, че след като има краен срок, това ще ми подейства мобилизиращо. Хич не бях очарован, когато Уудси ми обясни, че иска семплирани химни и госпъли да се смесят с техното, хауса, гериджа и другите подобни, но въпреки това се навих.

Както и да е, реших да изкарвам повече време вкъщи с дековете. Много от приятелите ми, особено Нюкс, Али и Амбър здраво ме насърчаваха. Те наминаваха и често ми носеха разни записи, които са взели назаем. Започнах да ходя в някои клубове, за да наблюдавам диджеите. Любимият ми беше Крейг Смит, единбургски диджей, които прави соулфюжън и страхотно си се кефи. Повечето обаче бяха надути копелета без никакво настроение, което си личеше най-много в „Ричард Милхауз“. Не можеш да забавляваш другите, когато сам не се радваш на това, което правиш.

Един следобед се бях зачел в откъс за Ричард Никсън, когато на вратата се позвъни. Бях пуснал съвсем тихо музиката, но все пак подозирах, че са ония шибани юпита от другата страна на площадката, които непрекъснато се оплакват от всички и всичко.

Отворих вратата и срещу мен застана старата Мисис Маккензи от долния етаж.

— Супа — изплю тя думата, а лицето й се изкриви.

Сетих се. Бях забравил да отида до магазина и да купя продукти за супата. Винаги правех голяма тенджера супа в четвъртък, преди уикенда, когато започва мазалото, за да съм спокоен, че имам нещо за ядене, ако съм скапан или без пари. В една купа свалям малко и на старата Мисис Маккензи Тя е свястна стара женица, но веднъж започнатото като жест на добра воля, сега се беше изродило в традиция и това ме вбесяваше.

— Съжалявам Мисис Мак, но не смогнах да я направя досега.

— Ъхъ… само си помислих… супа… момчето отгоре носи супа всеки четвъртък… казвам на Хектор. Супа… просто казвах на Хектор оня ден. Супа. Момчето отгоре. Супа.

— Да, след малко ще я направя.

— Супа, супа, супа… мислих си, че ще получим малко супа.

— Няма страшно. Мисис Мак, уверявам ви, ще има супа.

— Супа…

— СУПАТА ОЩЕ НЕ Е ГОТОВА МИСИС МАККЕНЗИ. КОГАТО Я ПРИГОТВЯ, КОЕТО ЩЕ СТАНЕ ПО-КЪСНО, ЩЕ ВИ ДОНЕСА ДОЛУ. ЯСНО?

— Супа. По-късно.

— ТОЧНО ТАКА, МИСИС МАККЕНЗИ. СУПА. ПО-КЪСНО.

Явно бях вдигнал бая джангър, защото „отличничката“ отсреща отвори вратата, за да разбере какво става.

— Добре ли сте Мисис Маккензи? И вас ли ви безпокои музиката? — пита тя старицата, мръсната му егоцентрична, безчестна и бездушна крава.

— Ще има скоро супа — каза успокоената Мисис Мак и закуцука доволно едва-едва надолу по стълбите.

Влязох си вътре, прегънах страницата на Никсън и се отправих навън в търсене на съставките за супата. След като съм излязъл, някой е оставил съобщение на телефонния секретар. Нюкс. Дълго, объркано съобщение, което не казва почти нищо, освен че полицията е претършувала апартамента му.