Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (15) (Есид Хаус розов роман)

14. Лойд

С Абдаб в Нюкасъл всичко мина добре, но бях скапан. Той ми даде солидно количество кока за Отровната и по целия път с автобуса имах чувството, че пакетчето направо ще прогори панталоните ми. Беше чиста параноя след голямо друсане, но не можех да забравя Нюкс и на всяка спирка имах усещането, че ченгетата нахълтват и ме арестуват. Така или иначе, нищо не се случи. Стигнах си вкъщи по живо по здраво и си направих супа.

По-късно вечерта се замъкнах с Али в „Трайбъл“. Искаше ми се просто да се размажа, но Али настояваше много. Наложи се да взема и няколко от своите хапчета екстази, което хич не беше на добро. Тази партида пак беше различна, приличаше на кетамин или нещо подобно. Бях се скапал, изобщо не можех да танцувам. Седях в чилаута и Али ми дуднеше:

— Как си, Лойд?

— Скапан — отговарям направо.

— Трябва да пробваш метедрина^[1] на кристалчета, дето е у нас. Не съм мигнал, откакто си дръпнах. Цели три дни ходя надървен. Бях готов да се отрека от кръстоносния си поход в търсене на любовта и да привикам Амбър да седне на лицето ми.

— Тя тук ли е?

— Да, на горния етаж. Заедно с Хейзъл и Яско. Яско здраво клати Хейзъл — отбеляза с горчивина той, издишайки през зъби и приглаждайки назад косата си. — Май ще трябва да се позавъртя горе.

Амбър ме откри без никакъв проблем. Тя току-що бе облекчила Али, оставяйки го да го направи с нея на пода.

— Не е необходимо да ми правиш компания — смотолевих аз. — Добре съм. Малко съм скапан…

— Няма нищо — отсече тя, задържайки ръката ми в нейната, преди да добави умислено. — А, да, онази Вероника те търсеше.

Както обикновено, отне ми няколко секунди да стопля кого има предвид. Вероника беше безвкусния прякор, с който определени хора наричаха Отровната.

— Тя тук ли е? — попитах с известно притеснение, хвърляйки поглед към часовника на Амбър, за да проверя дали ще успеем да се преместим в „Сублим“ или „Сатива“, в случаи, че отговорът е „да“.

— Не, видях я по-рано в „Сити кафе“.

Слава тебе, Господи! Взех още едно хапче и с Али, Амбър и оня малкия пич, Колин отидохме в моята квартира. Опитах се да правя секс на пода, но бях много гроги за такова нещо. Скоро щеше и да ме удари хапчето. Наложи се да намалим музиката, защото ония боклуци, нещастните юпита отсреща, се оплакаха, че вдигаме шум. Просто не ми се искаше да идват ченгета след случая с Нюкс. Получи се малко неловко, защото Амбър се натискаше на Али, а оня Колин тръгна да се слага на нея. Само да имах малко повече сексуална фантазия и енергия щях да започна да свалям Колин, за да стане шоуто. Скоро младото копеле си тръгна, след него Али и много ми се искаше и Амбър да ги последва, но тя остана и цяла нощ си пускаше музика. Бях изстискан и й казах, че отивам да се размажа. Когато се събудих сутринта, тя лежеше в другия край на леглото, а краката й бяха разположени точно под носа ми.

— Как е, Лойд? — поинтересува се Амбър.

Започна да си обува панталоните. Изглеждаше съвсем малка с изтрит грим. Почувствах се като някой педофил. Да, точно така, нямаше грешка, такъв си бях, най-долен педофил.

— Добре — казвам.

— Хич не ми изглеждаш добре. Между другото, краката ти ужасно смърдят.

— Много мило от твоя страна. За това са истинските приятели. Искаш ли кафе?

— Да, идеално. Само не ми се цупи, а Лойд. На всички им смърдят краката, след като са изкарали цяла вечер с маратонки.

— Знам. Да вземем за пример твоите. Нетърпима воня — казвам аз и се вдигам да спретна кафето, а тя ми хвърля презрителен поглед.

Още се чувствах скапан. Кафето изобщо не ми действаше. Трябваше да отида при Отровната. Трябваше да отида при Отровната. Нещата се изплъзваха от контрол. Али ми беше оставил малко метедрин на кристалчета и смятах да го използвам. Трябваше ми нещо силно, за да се стегна и да отида там.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попитах Амбър.

— Цъ, не бих се и докоснала до него.

— Много разумно — казах аз, оформяйки няколко магистрални.

— Ти си луд, Лойд. Защо правиш всичко това?

— Не знам. Нещо липсва в моя живот. Вече съм доста дърт, особено в сравнение с теб и никога не съм се влюбвал. Това е много тъжно — казах й аз, дръпвайки магистралните. Прахчето направо прогаря носа ми.

Амбър се обърна към мен:

— Хайде Лойд…

Прегърна ме и ми се прииска да бях влюбен в нея, но не бях. Няма смисъл да се самозалъгваш, защото после задължително става кофти и единственият резултат е, че успяваш да преспиш с някого, а заради секса не си заслужава да си разваляш хубавото приятелство.

Тя излезе и главата ми избухна.