Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (31) (Есид Хаус розов роман)

Епилог

Вилнеех бясно в „Пюър“, бях се развихрила като обезумяла. Уедърол от Лондон бе преминал плавно от „амбиент“ към по̀ хард техно-данс, пуснаха лазерите и всички напълно издивяха. През джунглата от тела, звуци и светлини го видях да се върти и подскача под туптенето на ритъма, той също ме забеляза и се приближи. Беше с онова яке. Онова, с което бе облечен, когато се срещнахме. Онова, с което ме наметна първата нощ.

— Какво искаш? — провикнах се аз, без да спирам и за секунда.

— Искам теб — отвърна той. — Обичам те — изкрещя той в ухото.

Лесно е да се каже, когато си на екстази. Но, въпреки това ми влезе под кожата. Опитах да не се издам, че съм развълнувана и че той ми се струва повече от чудесен. Бяха изминали три седмици.

— Хубаво, но ми го кажи в понеделник сутринта — усмихнах се аз. Не беше лесно, защото екстазито ме беше хванало и чувствата ми преливаха. Никога обаче не смятах отново да допусна някое копеле да ме прекара. Никога. Шумът проникваше в мен. До преди малко го усещах като нещо чудесно, но отровният отпечатък, който оставиха в главата ми тези прости думи, го превърна в пронизително стържене и скърцане.

— Ще се обадя — извика той с усмивка.

— Ще го повярвам като стане — отвърнах. За какъв се мислеше тоя?

— Вярвай ми — натърти той.

О, Батман, о, мой черен рицарю, не мога да събера главата си.

— Ще ида да потърся Джейн — казвам. Трябваше да се махна от него. Тук съм на свой терен и това си е мой трип. Нещастна откачалка, клет перко. Трябваше да се досетя. Трябваше да мога да съобразя. Лойд. Сега, давай. Потеглих към другата страна на клуба. Опитах се да се потопя отново в музиката, беснеейки да забравя за Лойд, да се върна там, където бях преди той да се появи. Тълпата съвсем полудя. Някакъв смахнат пич дивееше точно пред Уедърол, от време на време отстъпваше назад и го аплодираше. Преминах през побеснялата тарапана и се запътих към бара да си взема малко минерална вода. Забелязах Али, приятелят на Лойд.

— На какво е тази вечер Лойд, а? — попитах го. Не трябваше. Аз не се интересувах от Лойд.

— На нищо — вика Али. Целият беше плувнал в пот, явно не си бе губил времето. — Удари само няколко питиета. Отказа да вземе хапче. Разправя, че шест месеца щял да опита да ги спре и тем подобни щуротии. Не искал да проваля бъдещето си, представяш ли си какви ги дроби тъпото копеле. Виж какво, Хедър, човече — казва той с поверителен глас, — нали няма да го превърнеш в някой сух въздържател, а?

Не може да бъде, Лойд не е дрогиран. Хиляди мисли нахлуха в главата ми, носени от МДМА. Уедърол свали темпото и започна леко да ми прилошава.

— Виж, Али, искам да те питам нещо — казах, докосвайки го внимателно по ръката. — Нещо за Лойд.

Разказах му какво бях чула на онова парти. Той започна да се смее високо, пляскайки се по краката. След малко се успокои и ми разказа как всъщност стоят нещата.

Почувствах се много глупаво. Повъртях известно време между пръстите си второто хапче за тази вечер, което бях извадила от сутиена и после го пъхнах в малкото джобче на джинсите. Настъпи моментът. Но не. Видях как Лойд си приказва с някакъв пич и няколко гаджета. Кимнах му и той приближи.

— С някой важен човек ли говореше?

Направо потръпнах, като чух гласа си — злобен, ревнив, саркастичен.

Той само се усмихна леко и задържа погледа си върху ми.

— Сега да — отвърна той.

— Искаш ли да тръгваме? — попитах.

Почувствах ръката, която се плъзна по кръста ми и мокрите устни, които докоснаха врата ми. Той ме притисна и аз отвърнах на прегръдката, заставайки на пръсти и усещайки как гърдите ми се сплескват върху него. След малко се отдели от мен и отмахна косата пред очите ми.

— Да изчезваме — усмихна се той.

Обърнахме гръб на целия хаос и се спуснахме надолу по стълбите.