Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (11) (Есид Хаус розов роман)

10. Лойд

Усещам пищене в ушите си и чувам как някой казва нещо като „някой ден ще разберат защо нещата си остават различни“ с акцент, който ми напомня „Гарванът“. Акцентът не е точно от Манк, а по-скоро от някое малко градче в Ийст Ланкс.

Кой каза това? Започвам да се шашкам, защото е извън всякакъв контекст и защото никой не би могъл да го каже. Ние сме-бяхме-сме четирима в стаята: аз, да, аз съм тук, после Стиво, който е седнал да гледа голф или по-скоро гледа синия задник на някакъв пич, който може да е, но може и да не е играч, освен това Клеър, излегната на дивана и смееща се високо, докато обяснява защо келнерите не ги бива за оная работа — прекомерна умора от общуване и импотентност, предизвикала от алкохола — заключи тя малко несправедливо, но кой го грее. И Аманда, която яде ягоди с мен.

Двамата хапваме ягоди с топено сирене.

Най-добрият подход е да разрежеш ягодата, да я нацепиш на четири парчета. Това открива един аспект на плода, които рядко виждаме. Да, точно така, нещастнико. После просто оставяш червеното и бялото да отзвучат в теб и наблюдаваш как кафявият килим в стаята се превръща в гладки напръскани мраморни плочки и докато се унасям в тази фантазия, усещам, че се отдалечавам от Аманда, Клеър на дивана и Стиво, който гледа голф и крещя — ААААА КОПЕЛЕ ЕБИ МУ МАЙКАТА — и изпускам ягодата и стаята възвръща нещо близо до реалните си очертания и те се обръщат към мен и Стиво свива устни, които приличат на огромни ягоди и Клеър се смее още по-високо, което ме кара да започна да се смея без дъх, на пресекулки като картечница и ето че и Аманда започва и аз казвам:

— Ръцете на пода! Жесток трип^[1], направо ми отнесе главата…

— Изтребителите излетяха на мисия, а Лойд? — смее се Стиво.

Вярно е.

За да се поуспокоя, започвам да приготвям от ягодите специалитета на главния готвач, което се превръща за мен в нещо като спешна мисия. Правя го, не защото съм в някакво параноично състояние, а защото се е образувал вакуум, отворило се е пространство в главата ми, което има опасност да се запълни от лоши мисли, ако не побързам, бързам, значи да клъц-клъц тези ягоди… номера е да използваш този остър нож за едно деликатно клане.

Ех!

Не, не, не, мамка му, номера е в това, че лошите мисли не, не, не могат да се обяснят, което ги прави още по-лоши, те просто трябва да бъдат пренебрегнати, защото номерът е да изрежеш с ножа онази средна бяла част на ягодата и да запълниш отвора със сирене, със сирене от…

Мамка му!

Не знам дали си мисля всичко това или го казвам или и двете, но понякога казваш едно, а си мислиш друго. Така че, ако казвам всичко това на глас, тогава какво си мисля? А? Ха, ха!

— Ей говорих ли преди малко за ягоди, искам да кажа говорих ли на глас? — питам.

— Ти мислеше на глас — казва ми Стиво.

Мислех. Точно така, но мислех ли на глас? Копелетата ме будалкат нещо, но старият Лойд Буст не може да го събори една таблетка LSD. Казвам ви, за нищо на света, никога.

— Мислех на глас — казах или помислих.

Казал съм, защото Клеър реагира:

— Наркотична психоза, Лойд, за това става дума. Първи признак.

Започвам да се смея и да повтарям:

— Наркотична психоза наркотична психоза наркотична психоза.

— Не че имам нещо против, но ти полека-лека излапа всички ягоди, Лойд — казва Аманда.

Поглеждам и да, остатъците от ягоди, дръжчиците, листенцата и т.н. са в наличност, но съвсем очевидно е отсъствието на плодове в тяхната цялост. Лаком търбух, Лойд, мисля си аз.

— Лаком търбух си ти Лойд — казва Клеър.

— По дяволите, Клеър, тъкмо мислех точно тези дум… пълна телепатия… или съм ги казал… есида е наистина щур и ягодите, изял съм всичките ягоди…

Започва да ме обхваща паника. Проблемът е, че при липсата на ягоди губя своето средство за придвижване в пространството и времето. Ягодите бяха моя космическа совалка и машина на времето. Не, не, това беше прекалено опростено казано, грубо. Изтривам този ред от мислите си и започвам отново: ягодите бяха моето средство за придвижване от едно измерение или състояние в друго. Без ягодите аз съм прокълнат да живея в шибания им свят, което хич не е за предпочитане, защото без халюцинации от визуален и слухов характер, есида е доста скапана работа, искам да кажа, че можеш да го постигнеш като се натряскаш свински, давайки парите си на пивоварите и торите, защото точно това прави човек всеки път като надигне халбата с оная пикня към устните си, без халюцинации единственото предимство на добрия стар есид са Изтребителите, което все пак е по-добре от пиенето, по-добре е от това да седиш с тъпа физиономия, наливайки се с депресанта, наречен алкохол, така че майната му, искам едно нещо — ЯГОДИ…

— Отивам до деликатесния за ягоди — съобщих аз. Нещо у Клеър ме накара да започна да се смея. Хронична атака на Изтребителите.

— Внимавай, доста си друсан — каза Клеър.

— Да, пази се — кимна Аманда.

— Ти акъл нямаш да излизаш така — отклони вниманието си Стиво от синия задник на играча на голф.

— Не, човече, няма проблеми — казах. — Чувствам се чудесно.

Наистина. Много е хубаво да знаеш, че хората наистина са загрижени за тебе. Но не е достатъчно, за да ме спре да изляза навън или да кажа „Обичам ви“. Може пък всичко да си е чиста параноя. Казах, че искам да съм сам, казах ли го всъщност?

Искам да съм.

Преди да изляза пускам една вода. Мразя да го правя, когато съм на есид, защото никога нямаш чувството, че си свършил, а забавянето на времето те кара да си мислиш, че пикаеш по-дълго време, отколкото е всъщност, писва ти и си го прибираш, преди да си свършил, всъщност свършил съм, но забравям да си го изтръскам, мамка му, не съм с джинси, с платнени панталони съм, с джинси нямаше да си личи толкова, точно отпред ще се образува картата на Африка, ако не предприема някакви действия, което и правя, започвам да тикам тоалетна хартия в гащите си. Гащите. Пъхам. Летят обвинения. J’accuse^[2]. Глей си работата. Това е Лойд Буст.

Името ми е Лойд Буст, не Лойд Бийти. Б. У. С. Т. Започва нова атака на Изтребителите. Дишай леко…

Представете си, да сбъркат мен, Лойд Буст с Лойд Бийти, копелето, за което се разправя, че е чукал малката си сестричка. Аз нямам никаква сестра Ваша Милост, уважаеми съдебни заседатели, с това приключвам защитната си реч, ето го психото, който започва всеки разговор из кръчмите на Лий с „Познавам те. Ти беше оня мръсник, дето…“

Искам да кажа, как е възможно да ни обърка човек? Да, вярно и двамата сме от Лий, на почти еднакви години сме. Освен това и двамата се казваме Лойд… наистина, доста необичайно име за Лий. Добре, фамилиите ни също започват с Б. О, да, забравих, освен това имаме още нещо общо, Ваша Милост. Всъщност не е нужно повече да го увъртам — и двамата сме чукали сестрите си. Какво повече да кажа? Нека остане в семейството. Няма нужда от раздувки на чашка. Просто, ей така — „Как си сестричке? Искаш ли да го направим?“ Става ли? А? Чудесно. Да, но в моя случай това е сестрата на друг. Ясно? Ясно ли е, копелета? Сега съчинявам една рокопера за Лойд Бийти, другия Лойд:

В родния си дом стои си Лойд

Стои си Лойд и бие чекия

 

От стаята си поглежда навън

Лойд зяпа насам, Лойд зяпа натам

Няма нищо навън

Пред очите му само градът

Това са пълни глупости, защото всъщност песента е много лична, тук става дума за мен или по-точно за мен като невръстен тийнейджър, а би трябвало да е за Лойд Бийти, така че трябва да се опитам да разбера сложните обстоятелства, които са накарали Лойд Бийти да извърши кръвосмешение със сестра си, защото подобни неща не се случват просто така, никога не са безпричинни, но чакай, чакай… в случай че Лойд Б. Numero Uno, да го наречем за яснота Неебалият-сестра си Лойд, т.е. моята скромна личност е мастурбирал като отегчен, сексуално депресиран, четиринадесетгодишен хлапак в своята стая в Лий, трябва да се запитаме какво ли е правил Лойд Numero Due, този, който е, или поне така се приказва, имал сексуален контакт с другото по-малко дете в семейството, което е било от женски пол? Вероятно същото, каквото и Лойд Numero Uno, тоест, каквото всички четиринадесетгодишни от Лий правят. Но той, мръсникът, не просто е мастурбирал, а е отишъл по-далеч като е забъркал в това и малкото момиче, което казват, е било на дванадесет години по онова време, създавайки неприятности за социалните служби меко казано…

Но аз съм същия като този маниак, имаме едно име и… това е всичко… полека, не се коркайте, това е от есида. Връщам се при приятелите, за да им кажа „чао“ като хората преди най-накрая веднъж и завинаги да потегля към магазина.

— Никога не съм чукал малката си сестричка — казвам им аз.

— Никога не си имал малка сестричка, която да чукаш — казва Стиво. — Ако имаше, сигурно нямаше да пропуснеш.

Замислям се над това. После ми се сгаднява на стомаха. Не съм слагал в устата си нищо от няколко дни, освен екстази, амфетамин сулфат и есид. Е, пих едно безалкохолно, ядох малко от крушата на Аманда и разбира се, топеното сирене и ЯГОДИТЕ. Крайно време е да потеглям.

Излизам от квартирата и започвам да се нося на подскоци, точно така, на подскоци, надолу по „Трейт Уестърн Роуд“. Повтарям си „Лойд Буст, Лойд Буст“. Нещо важно, което не бива да се забравя. Лий. Дезертьор от партито. Най-потисканото дете. Бори се за правото да купонясваш, престани да прахосваш енергия за ненужни глупости като храна, работа и тем подобни. Отегчително, просто ужасно отегчително. Дезертьорът от партито Лойд, забит на майна си в Уест Енд, Глазгоу. Загубен из Франция, жертва на любовта. Не, не, тъпо копеле. Ти си тръгнал с проста задача. Съвсем проста задача.

— Здрасти, пич!

Две млади копелета са застанали до мен, дишат тежко и се оглеждат наоколо, погледите им не срещат моя, защото не спират да въртят глави. Това са онези копелета… Робърт и Ричард от компанията от Мерихил. Непрекъснато ги срещам, в „Метро“, „Форум“, „Ресърекшън“, „Пюър“, „Арките“, „Суб Клуба“… големи маниаци на „Слам“, никакви такива като Тери и Джонсън… Индъстриа…

— Здравейте, копелета!

Лицата им изглеждат напрегнати и вече се отдалечават бързо:

— Извинявай, пич, не можем да спрем, бомбихме една кръчма… налага се, знаеш, копеле… не можеш да отебеш клубния живот заради някакво шибано плюскане… — задъхва се Робърт, тичайки назад като рефер. Много добро постижение.

— Точно така момчета! Точно така! Добро постижение, Роберто! Браво, Роберто, браво, братче! — викам окуражително, докато те се носят надолу по улицата. Обръщам се и в този момент едва не ме отнася огромната маса на преследвача. Стягам се, защото си мисля, че ще се нахвърли върху ми, ще нападне невинния Лойд от Лий, гостенин в този град на груби обноски. Копелето обаче отминава надолу и продължава бясното преследване на Ричард и Робърт, които се насочват към спирката на метрото на „Келвин Бридж“. Скапаният му алкохолик никога няма да успее да хване младите, по-пъргави мъже, чиито тела са стегнати от танци и екстази. Копелетата са в дяволски добра форма и по-тежкия, плондирест (всъщност не е толкова дебел) пич схваща това и се отказва от гонитбата. Нашите герои избягват, оставяйки без дъх преследвача си, който едвам диша с ръце на хълбоците.

Започвам да се смея. Пичът се приближава, но аз не мога да спра. Изтребител-лейтенант Бигълс е отново тук.

— Къде живеят тия кретени! — задъхано и рязко се цепи копелето.

Все едно Мистър Лойд от Лий, един работлив единбургчанин, завършил търговското училище, който редовно играе скуош и най-много обича да ходи на международните ръгби мачове в Мериленд, би могъл да има нещо общо с Рикардо и Роберто, две отрепки от глазгоуските предградия.

Това е все едно да ме обвинят, че съм спал със сестрата, която не притежавам.

— Ъ? — сякаш успявам да се прокашлям.

— Тия педерасти са ти шибани приятелчета. Къде живеят?

— Майната ти — казвам аз и се обръщам. Изведнъж усещам ръката му на рамото си. Ще ме удари. Не. Опитва се да ме спре. По-лошо. Насилието във вид на юмруци съм способен да понеса, но не и насилието върху свободата ми, по никакъв начин… удрям го в гърдите, много тъпо избрано място, но аз всъщност не мога да го цапардосам истински, просто се опитвам да го изблъскам, но и това не е особено разумно, както всеки знае от видеофилмите, че или прасваш някого яко, или изглеждаш като пълен глупак, дето мята безпомощно ръце. Следователно започвам наистина да го удрям, но все едно удрям някакъв матрак и той се разкрещява:

— Извикайте полиция! Полиция! Този човек избяга от ресторанта ми, без да плати.

Аз също надавам вой:

— Пусни ме скапано копеле такова, не бях аз!

Продължавам да го налагам, но ръцете ми са като гумени, задъхвам се, но той не отпуска хватката си, лицето му е изкривено в отчаяна решимост и

и

и едно ченге се е паркирало до нас. Първо ни отделя един от друг.

— Какво става?

В панталона ми има четири есида. В джобовете. В отделението на малкия джоб. Усещам ги. Копелето казва:

— Приятелите на това момче духнаха и ми оставиха сметка за ядене и пиене за около сто и шейсет лири!

Опитвам се да напипам малките квадратчета импрегнирана хартия.

— Истина ли е това? — обръща се към мен шапкаря.

— Как по дяволите бих могъл да знам, искам да кажа, че ги видях чак, когато тичаха по улицата. Познавам само единия от тях, при това бегло. Виждали сме се в „Суб Клуба“. Казах само здрасти. После ей този — кимвам аз към кръчмаря — изхвърча по тях. След това се върна и се вкопчи за мене.

Полицаят се обръща пак към кръчмаря. Успявам да хвана хаповете между палеца и показалеца, след което бързо ги гълтам, да се имам тъпото парче, можех да ги оставя там, ченгето никога нямаше да ги открие, дори не мисля, че щеше да ме претърси, не бях направил нищо нередно, а нагълтах целия този есид, който просто можех да изхвърля. Нещо не съм наред в главата…

Нарекоха момчето Лойд Бийти

И порасна той голям сладур

Лойд Едно вика Лойд Две, чуваш ли ме Лойд Две? Чуваш ли ме Лойд Две? Чуваш ли

аз витая

На плондера обаче хич не му е до смях.

— Тия гадове ме обраха! Опитвам се да задвижа този бизнес, а тия отровни копеленца…

Няколко души се спират, за да позяпат разправията. Осъзнавам, че са край мен чак, когато чувам гласът на някаква жена, която ни е наблюдавала:

— Просто се нахвърлихте върху момчето! Нахвърлихте се! То нямаше нищо общо…

— Съвсем вярно — казвам аз, кимайки към ченгето.

— Вярно ли е? — пита шапкарят.

— Ъ, вероятно — казва плондерът и придобива овче изражение. Така му се пада като топи несправедливо един Лойд Буст от Лий, неблагонадежден тип, опозиция на фашистката британска държава, който с огромно притеснение открива, че един от блюстителите на закона взема неговата страна, притискайки капиталистическият бизнесмен, опитал се да възпрепятствува гореспоменатия гражданин от Лий.

Намесва се и друга жена:

— Такива като вас и без това са въшливи от пари!

— От мъжете не чакай друго. Пари, пари, пари, не могат да мислят за нищо друго — смее се предишната, онази, дето застана на моя страна.

— Само за пари и нещастните си кръчми — каза другата. После погледна кръчмаря и му пусна презрителна усмивка.

Копелето я изгледа, но тя продължи да го фиксира с поглед и той не посмя да отрони и дума.

Ченгето завърта нагоре очи, уж да демонстрира раздразнението си, но се вижда, че всичко е нагласено и прекалено театрално.

— Вижте — казва отегчено блюстителят на реда, — можем да играем по правилата, което означава да ви закарам в участъка по обвинение за нарушаване на обществения ред.

Ченгето вдига въпросително вежди към кръчмаря, който явно е напълнил гащите.

— Хайде, няма нужда… оставете ни — примолва се кръчмарското копеле.

— Вие сте извършили незаконно деяние, задържайки господина като сте знаели много добре, че всъщност нарушителите са две други лица — продължава лекцията ченгето. — Признавате ли, че този човек тук дори не е влизал във вашия ресторант?

— Да — каза пичът. Явно береше голям срам.

— Точно така — намесвам се аз. — Нагло копеле. Да се нахвърли срещу невинен минувач — обръщам се към шапкаря, който изглежда като пълен пуяк. Копелето решава, че е мой ред и приема позата „блюстител на реда“:

— А Вие — казва той, — вие сте се намотали като прасе. Не знам какво сте пили, но в момента съм достатъчно зает, за да се занимавам с вас. Още една дума обаче и ще го направя. По-добре си затваряйте устата.

После се обръща към кръчмаря.

— Дайте ми описанието на онези две момчета.

Пичът, както се казва, предявява обвинение и дава на полицията описание на младежите. После ченгето ни кара да си стиснем ръцете, сякаш сме хлапета в училищния двор. Смятам да откажа подобен покровителствен подход, но решавам, че има нещо приятно в това да си великодушен, пък и виждам как лицето на нещастника вече е започнало да се подува, дето се казва и аз не бях прав да го наредя така, той просто беше шашнат, че са го обрали и само се опитваше да получи някаква справедливост, макар емоционалното му състояние да бе замъглило разсъдъка, когато задържа горепосочения мъж от Лий. После ченгето си тръгва оставяйки ни сами. Жените също са се отдалечили по улицата.

— Неприятна работа, мамка му! — смее се пичът.

Аз само вдигам рамене. Майната му.

— Извинявай, приятел… можеше да ме вкараш в големи неприятности, значи. В смисъл, ако беше предявил обвинения, нещо. Благодаря.

Да го вкарам в големи неприятности…

— Виж какво, нещастно копеле, бях толкава друсан, че когато довтаса ченгето, нагълтах и останалия есид, за да го покрия. След няколко минути ще трябва да ме изчегъртат от паважа!

— Мамка му… есид… не съм гълтал от години… — каза той и добави — Хайде приятел, тръгвай с мен. Идваш в ресторанта. Да приседнеш.

— Само ако имаш нещо за пиене.

Той кимна.

— Единственото нещо, което мога да направя, е да пийна добре. Това е единствения начин да контролираш трипа — пиеш колкото можеш да погълнеш. Алкохолът е депресант, нали знаеш.

— Да, няма проблеми. В ресторанта има пиене. Ще те оставя да си пиеш, а аз ще ида да приготвям за довечера. Събота вечер е най-натовареното време.

Не съм в такова положение, че да откажа. Есидът ме затриса яко, като че ли някой ме е праснал през лицето с жива риба. Хиляди малки експлозии едновременно се взривяват в главата ми и не виждам нищо, само една безкрайна златна светлина и танцуващи наоколо предмети, които не мога да достигна.

— Егати кошмара… пич, ако не тръгнем веднага, умирам…

— Няма страшно, приятел, аз съм тук…

Копелето ме прихваща, само че този път аз съм се вкопчил в него. Прилича ми на някой от шибаните динозаври в Джурасик Парк, някой от по-мъничките, за динозавърските размери, значи, не като T. Rex. T. Rex е голям пич.

— Обичам буги в събота вечер… помниш ли онова копеле T. Rex?

— Няма страшно приятел, движим се… вървим направо… това, че имам ресторант, изобщо не значи, че съм някакво мазно богато копеле, което е получило всичко на сребърен поднос. Аз съм като ония момчета, приятелите ти. Да крадеш от своите! Точно така направиха. Няма нещо, което повече да ме отвращава! Аз съм от Йоукър, знаеш ли го? Червен кирпич съм аз, това е.

Той продължава да сипе всякакви глупости, а аз просто ослепявам, дишането ми е страшно прецакано, не, не трябва да си мисля за него, не, повечето лоши трипове се случват така, като си мислиш за дишането

но

но все пак, сме различни от делфините, клетите копелета трябва да мислят за всеки дъх, който поемат, когато излязат на повърхността. Как ли се чувстват, когато правят изпълненията си в басейна?

Не, това не може да се случи с мен, Лойд Буст. Човек с висша дихателна система, независима от есида. Не е необходимо да мислиш за дишането, то просто се случва. Да!

Ами ако, не не не, ако не не не това е последния трип, нося се в пространството и виждам тялото на Буст — напуснатата обвивка, която бива завлечена в леговището на масовия убиец — кръчмар, тялото ми бива преметнато през масата и членът на изверга прониква в смазания ми анус точно в момента, в който сънната артерия се прекъсва с остър кухненски нож. Кръвта се събира с вещина в кофа, за да послужи за направата на пудинг, а тялото, добре омазано със семе от Йоукър, се разчленява систематично на части и тази нощ нищо неподозиращите глазгоуци, дошли да вечерят в изискан ресторант в Уест Енд, ще хапват вместо обичайните плъхове, които се сервират, плътта на Лойд А. Буст, един непривлекателен разведен мъж от паство Лий, интегриран в град Единбург, посредством често посещаваните от него кръчми, ой ла ла чука ми се, защото видях някой или нещо, наистина прекрасно на вид да преминава през облаците на транса, направиха Лий част от Единбург, независимо, че дори и най-обикновеният плебисцит не допуска сливане в съотношение седем билиона към едно, но да, те все пак го направиха, защото от тия кретени може да се очаква всичко и се нуждаят от едно добро централно управление, което да им казва какво е и какво не е в техен интерес и да повтаря как Лий направо е процъфтял оттогава ха ха ха като зелка… като изключим някои придошли юпита, макар очевидно историята на Лий да има и по-дълбоки аспекти.

— Само исках да кажа, че и аз съм имал тежки моменти — казва моят приятел Червения Кирпич и аз внезапно се връщам в тялото си, което потреперва от резкия скок.

Сякаш само издишам. Няма никакъв смисъл от вдишване, тъй като дихателният механизъм е част от подсъзнателното Есидът май прецакваше точно подсъзнателното.

Съвсем вярно, Холмс Това означава, че си затънал в лайната до лактите, скапано копеле.

— Ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха — Изтребител Бигълс се явява по служба. Сър Бигълс, умолявам ви не заставайте толкова близо до мен и свалете проклетото оръжие, докато ви говоря. Споменах ли ви, че вашето дишане е доста затруднено, направо прецакано, прецакано, прецакано…

— Спокойно, моето момче, стигнахме.

Никакво дишане.

Не, не, мисли си за Райската градина, където безброй знойни жени се мотаят наоколо и изведнъж тук се появява кой, разбира се Лойд, но не мога да видя лицата добре и какво ще се случи, ако онези жестоки копелета в научните лаборатории започнат да дават LSD на делфините? Готов съм да се обзаложа, че вече са го правили. Аманда ми беше показвала ония неща дето ги тъпчат по пощенските кутии, там се разправяше какво правят тези копелета с котките, кучетата, мишките, зайците, но това е нищо. Най-голямата жестокост е да дадеш LSD на делфин.

Сега не се движим. Не се движим сега. Движим не сега. Ние сме някъде другаде. Някъде вътре.

— Какво става?

— Спокойно, задъхваш се… Ще донеса пиене.

— Къде сме по дяволите?

— Полека, момче, това е моя ресторант. „Гринго“. Мексиканският ресторант. На „Ходж Стрийт“. Това е кухнята.

— Знам го това място. Идвал съм веднъж тук. Хубави коктейли. С гаджето. Пихме коктейли. Обожавам коктейли. Един коктейл един коктейл един коктейл един коктейл… извинявай приятел, главата ми я няма. Уау! Мамка ти! Да… бившето ми гадже. Казваше се Стела и си я биваше. Не бяхме влюбени, не, мой човек. Няма много смисъл, когато няма любов, нали? Не мога да се примиря със заместители. Какво стана с коктейлите, човече? А?

— Не се бой. Ще ти направя. Какъв искаш?

— Лонг Айлънд Айс Тий ще ми дойде добре.

Добре. Продължавам да произнасям тази дума, мисля тази дума. Добре.

И така, пичът започва да прави коктейлите и аз продължавам да съм в тази кухня, която започва да се отдалечава, а копелето продължава да дрънка онези глупости, че е червен кирпич, който не се интересува от парите…

— … червен кирпич. Аз не съм жаден за пари и добре знам, че по улиците на Глазгоу има много бездомни и гладни, но за това е виновно правителството, а не аз. Аз просто се боря за прехраната си. Не мога да нахраня всички бедни, тук не е кухня за бедни. А имаш ли представа какви са таксите, които прибират онези престъпници от Съвета?

— Не…

Според мен копелето трябва да спретне една войнстваща групировка в Йоукър и да я нарече „Червен Кирпич“. Звучи добре. „Червен Кирпич“.

— Не че симпатизирам на торите, опазил ме Бог — казва Червения. — Тия от съвета са си чисти тори, но под прикритие. Това е положението. В Единбург сигурно е същото, а?

Е, това е прекалено.

— Ъхъ, Единбург, да. Лий. Лойд. Аз никога не… искам да кажа, не съм оня, дето спал със сестра си, оня е друг Лойд… чуден коктейл, приятел…

Лонг Айлънд Айс Тий.

Коктейла трепти като всичко наоколо. Още малко и ще експлодира…

— Наздраве. Виж, ако изобщо бих гласувал за някого, каквото намерение въобще нямам, ще гласувам за SNP… не, ще ти кажа за кого бих дал гласа си, ако щях да гласувам. Сещаш ли се за онова момче, дето го пратиха в пандиза, че не си платил общия данък^[3]?

— Не, не искам този коктейл. Искам нещо с ягоди. Ягодово, ягодово дайкири.

— Как му беше името?

— Ягодово дайкири.

— Не… онзи, дето го пратиха в затвора, защото не си платил данъка. Момчето от Съпротивата, така да се каже.

Нуждая се от ягоди…

— Ягодово дайкири, приятел… това ще ме оправи.

— Ягодово дайкири… да, разбира се. Изпий си първо този коктейл, а! Аз ще пийна една малка бирица „Сан Мигел“, не, тази е силничка, по-добре „Сол“.

— Нямате ли „Бекс“?

— Не, само „Сол“.

Червеният кирпич става от стола срещу мен, за да спретне пиенето и вулканът избухва, мамка му, покривът се срутва… не, ха ха ха, просто съм се объркал, но прозореца го няма, това е сигурно.

— Съжалявам, пич, нямаме ягоди. Мога да ти предложа Лайм дайкири.

Нямали ягоди… какви пълни глупости… никакви скапани ягоди… Викам му:

— Няма проблеми. И благодаря, че се погрижи за мен.

— Кофти ми е така. Да нагълташ толкова есид заради мен. Как си?

— Добре.

— Защото, както ти разправях, просто си изкарвам хляба. А тия копелета, те са просто боклуци. Имат пари да се шляят по клубовете, а крадат от мен храна по този начин. Шантава работа.

— Не, пич, не. Аз уважавам тези момчета… те са наясно, че играта не е честна. Наясно са, че съществува някакво си правителство от тъпи, досадни копелета, които ни ебават с надеждата да се почувстваме толкова зле, колкото са и те. Не могат да понесат, че номерът им не минава. Тези изроди не могат да стоплят, че парите, които отиват за дрога и клубове, не са лукс, а осигуряват насъщния. Дрогата и клубовете са насъщна необходимост.

— Как можеш да говориш така?

— Защото ние сме социални животни и имаме нужда да сме заедно и да си прекарваме добре. Това означава да сме живи. Основно човешко право. Копелетата в правителството не са наркомани, а властомани, неспособни да прекарват хубаво времето си и затова искат всички да се чувстват виновни. Те са се затворили в дупките си и са отдали безсмисления си живот на отглеждане на поредното поколение фураж за фабриките, на следващите шапкари и безработни. Тези момчета, за които говориш, имат да изпълняват своя дълг като човешки същества, да бродят по клубовете и да купонясват с приятелите си. Те трябва и да ядат от време на време, което е очевидно, но е по-маловажно от това да изкарват приятно времето си.

— Не може да се възхищаваш на такива хора. Това са пълни глупости.

— Аз се възхищавам на тези момчета. Поднасям възхищението си от името на цял Лий. Аз, Лий Лойд, който никога не е спал със сестра си, се прекланям пред Ричард и Робърт от Глазгоу… добрият стар Глазгоу…

— Нали каза, че не ги познаваш? — обръща се обидено Червения Кирпич, а аз плувам в какофония от режещи звуци и пулсиращи, туптящи светлини…

— Познавам ги като Ричард и Робърт, това е. Приказвал съм си с тях в чилаут зоните и толкова. Нищо повече… виж, чувствам се скапан. Направо умирам. Трябва да легна или да ударя още една „Сол“.

Бутилката „Сол“ и чашите дайкири и „Лонг Айлънд“ са празни и не мога да разбера кой ги е изпил, не може да съм аз, защото…

 

 

Пичът отива да оправи масите в ресторанта. Покатервам се на умивалника, пълен с мръсни чинии и като змия се изнизвам през отворения прозорец, стоварвайки се върху претъпканите боклукчийски кофи и претъркулвайки се в някаква канавка на циментовия заден двор. Опитвам се да стана, но не мога, така че започвам да пълзя към зелената врата. Само знам, че трябва да си вървя, да продължа да се движа, но съм скъсал панталоните, под които се вижда ожуленото ми коляно, чиято плът тупти като разрязана ягода. Изправям се, което е странно, защото не си спомням как е станало и изведнъж се озовавам на някаква оживена централна улица, която вероятно е „Трейт Уестърн“ или „Байър“ или „Дъмбъртън“ и не мога да разбера накъде отивам, вероятно вкъщи, което не значи обезателно квартирата на Стиво.

Слънцето изгрява над кооперациите. Просто ще полетя към него.

Изкрещявам на някакви минувачи, две момичета. Викам им:

— Слънцето, ще се понеса право към него!

Те не казват нищо, дори не забелязват, когато излитам от този свят, изоставяйки неговите тривиални, безкрайно банални задръжки и се насочвам право към огромното, златно копеле, което свети в небето.