Ървин Уелш
Непобедимите [0] (18) (Есид Хаус розов роман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Ървин Уелш

Заглавие: Екстази

Преводач: Веселин Иванчев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КРОТАЛ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕКСПРЕС ПРИНТ“

Излязла от печат: 1998

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9335

История

  1. — Добавяне

17. Хедър

Главата ми бучеше, докато се шляех по „Принцес Стрийт“. Макар и по-късно сутринта, Мари трябваше да се завлече на работа в Скотиш Офис. Аз нямах такива намерения. Същата сутрин докопах в квартирата и стиховете на Шели. Не можех да се спра. После четох Блейк и Йейтс. Мозъкът ми поглъщаше жадно всеки стимул и не можеше да се насити.

Разгледах арт шопа на „Хановер Стрийт“. Прииска ми се да рисувам. Ето, точно това исках, да си купя комплект бои. После мярнах един музикален магазин и влязох. Исках да си купя всички записи, които виждах и изтеглих максималната възможна сума от триста лири с кредитната си карта. Не можех да реша какво да си купя и накрая си излязох с няколко мешани компактдиска с хаус, които може би не бяха най-доброто, но все пак щяха да бъдат огромен напредък в сравнение с любимите на Хю „Дайър Стрейтс“, „U2“ и „Рънриг“.

Влязох в една от книжарниците „Уотърстоунс“. Огледах се и си купих книгата на Иън Макдоналд за Бийтълс и тяхната музика в контекста ма шестдесетте. На задната корица цитираха думите на някакво момче, което след като прочело книгата, отишло и си купило пълната колекция с албумите на Бийтълс на компактдискове. Направих абсолютно същото. Хю не обичаше Бийтълс. Как изобщо може да не обичаш Бийтълс?

Влязох в едно кафене и разлистих „NME“, което не си бях купувала от години. Вътре прочетох едно интервю с пича, който преди свиреше с „Хепи Мъндейз“, а сега беше събрал нова банда — „Блек Грейп“. Върнах се в музикалния магазин и купих техния албум — „Велико е да си ги спрял… Йе!“, просто защото навремето момчето твърдеше, че е вземало огромни количества наркотици.

Купих още няколко книги и взех влака за вкъщи. На телефонния секретар намерих съобщение:

— Скъпа, аз съм. Обади ми се в работата.

После намерих и бележка в кухнята.

Изплаши ме. Малко егоистично от твоя страна. Обади се, когато си дойдеш.

Хю

Смачках листчето. На масичката за кафе бе захвърлен диска на „Дайър Стрейтс“, „Братя по оръжие“. Винаги слушаше само това. Особено мразех „Пари за нищо“, която постоянно си тананикаше. Пуснах си „Блек Грейп“ и бутнах „Братя по оръжие“ в микровълновата, просто за да докажа, че не е вярно онова, което хората разправят, че дисковете са неунищожими. За да съм напълно сигурна, обаче набутах и „Любовта над златото“, за да наблюдавам унищожението.

Когато Хю се върна, изглеждаше разтревожен. Дотогава настроението ми се беше променило. Чувствах се смазана, потисната. Бях изгълтала четири екстазита предишната нощ, което според Мари беше твърде много за първи път. Но аз просто не исках да спирам, не исках да се пусна обратно по нанадолнището. Тя ме беше предупредила за ефекта след това, но напразно.

Хю наистина е притеснен.

— Виждала ли си някъде диска „Братя по оръжие“, скъпа? Не мога да го намеря никъде… we get the music and the colour Te-veeehhh

— Не.

— …_monee for nothin_… всъщност, защо да не направим едно кръгче с колата?

— Много съм изморена — отговарям.

— Повечко алкохол у Мари, а? Двечките хич не се шегувате! Погледнато сериозно, не мога да се съглася да отсъстваш безпричинно от работа, след като самият аз непрекъснато натяквам на хората колко е важна работната дисциплина. Дънфърмлайн не е голям град и слуховете ще плъзнат веднага, хората ще разправят, че собствената ми жена кръшка от работа, а аз се правя, че не забелязвам…

— Изморена съм. Пийнах повечко… Искам да се кача горе да подремна.

— Аз ще карам — каза той, размахвайки ключовете пред мен, все едно съм куче и това е верижката ми за разходка.

Не можех да споря. Беше ми кофти, гадеше ми се, чувствах се като центрофугирана.

— Струва ми се, че една разходка ще те освежи — усмихна се той и извади колата от гаража.

До него седна една жена с права коса и тъмни кръгове под очите. Стори ми се, че я познавам отнякъде.

Извадих очилата от жабката и си ги сложих. Почувствах как Хю се подразни.

— Изглеждам ужасно — чух се да казвам със слаб глас.

— Изморена си — заключи той. — Трябва да си помислиш, дали да не минеш на половин работен ден. Знам какво е напрежението, когато се оптимизира работата в една организация. При нас е същото. Усеща се на всички нива. За жалост, взема и човешки жертви, но иначе ще стане миш-маш. Боб Линкър отсъства вече две седмици. Пълен стрес — обръща се Хю, повдигайки вежди. — Както и да е, сигурен съм, че твоят случаи е друг. Някои хора просто не могат да се приспособят към съвременната работна среда. Тъжно, но факт. Както и да е, ние се справяме чудесно и не е необходимо да се принасяш в жертва, за да доказваш каквото и да е, Хедър. Нали разбираш какво имам предвид, а писанче?

Махам очилата и разглеждам побелялото болнаво лице, което се е вторачило в мен от страничното огледало. Порите ми са се уголемили, а под устната си имам голямо петно.

— … например жената на Алън Коулман… как й беше името? Идеалният пример. Съмнявам се, че би се върнала на работа, дори да й предлагат купища пари. Трябва ли да стигаме до там? Друг пример — Иън Харкър, които след ранното си пенсиониране не прави нищо друго, освен да играе голф…

Само как звучи, един мъж на двадесет и седем да говори за ранно пенсиониране.

— … след него, Алистър и Джени свършиха огромна работа. За съжаление, един от тях ще остане разочарован, когато другият заеме мястото на Иън. Джени има повече шансове, но предполагам, че ще вземат някой от вън, за да избегнат конфликта…

Бях учудена, че намеси Джени в разговора.

— Иска ли ти се да й пуснеш един език?

— … защото пред свършен факт, макар че и двамата са професионалисти, но ако единият стане шеф, тогава… извинявай, скъпа, какво каза? Мислиш ли, че става, а? Имам предвид Джени? Безупречна външност, много лични контакти…

Треперя. По тялото ми преминават спазми с невероятна прецизност, един на всеки две секунди.

— Много е добра, не мога да се сетя за никой друг, с когото съм работил да е проявявал такава увереност, независимо дали е бил мъж или жена — казва Хю самодоволно.

Доно да я чукаш… дано си я чукал през всичките тези четири години, защото в такъв случаи би бил оправдан, че не можеше да го правиш както трябва с мен…

— Тя има ли си гадже? — питам.

— Живее с Колин Норман — казва Хю, опитвайки се името Колин Норман да не прозвучи точно като „детеубиец“ или още по-лошо „служител с работно досие под средното“.

Разходката, разбира се, се оказа предлог. Знаех накъде сме се запътили. Спряхме пред фасадата на позната за мен къща.

— Бил и Мол казаха, че би било много гот, ако наминем за по чашка — обясни Хю.

— Аз… ъ… аз…

— Бил е в дълъг платен отпуск. Реших, че не е зле да го мерна.

— Ние никога не се срещаме с мои приятели!

— Мила-а… Бил и Мол са твои приятели! Не го забравяй!

— Мари… Карън… те би трябвало да са и твои тогава.

— Е, стига с тези стари приятели от университета. Студентски щуротии, скъпа. Светът се движи напред…

— Не искам да влизам…

— Какво има, скъпа?

— Мисля да си ходя…

— Да си ходиш? Къде? Какъв е проблемът? Искаш да кажеш, че си отиваш вкъщи?

— Не — прошепвам аз. — Смятам, че трябва да си ходя. Просто да си ходя. За добро е — думите ми бяха толкова тихи, че почти се изгубиха.

Да те напусна, Хю. Играеш скуош, но нямаш бърза реакция…

— Браво, момичето ми! Така те искам! — казва той и изскача от колата.

Бил ни чака на вратата и ни въвежда с престорена изненада.

— Охо, близнаците Томсън! Как е прекрасната Хедър! Изглежда зашеметяващо, както винаги!

— Хю ти завижда — казвам, играейки си разсеяно с копчето на ризата на Бил, — защото ти е по-голям, искам да кажа платения отпуск. Така ли е?

— Ха, ха, ха — смее се нервно Бил. Хю влезе вътре и разцелува Мол и ето — палтото бива свалено от раменете ми. Потрепервам и отново започва да ме тресе, макар че вътре е топло. На масата в хола има нещо като шведска маса.

— Ела да опиташ от световноизвестния чеснов пастет на Мол — казва Бил.

В този момент изпитах желанието да кажа на Мол: „НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ ХАБИШ“, но не ми се занимаваше. Думите прииждат в главата ми, но са толкова много, че се блъскат и не могат да излязат навън. Бяха задръстили устата ми така, че сякаш трябваше буквално да ги извадя, бъркайки вътре с пръсти.

— Не трябваше да си даваш този труд — усмихвам се към нея. Този труд. Разбира се.

— О, въобще не ме затрудни — казва Мол.

Седнах превита на две и се загледах в ципа на Бил. Реших, че сигурно, ако го отворя, ще бъде нещо като ровене из претъпкана кофа за боклук с онази гадна миризма, която удря право в лицето, докато тършуваш, за да се докопаш до омекналия, разлагащ се банан.

— … тогава Том Мейсън предложи в договора да се включи клауза за неустойка, в случай на забавяне на доставката, което накара нашия приятел Мистър Рос да се съсредоточи, доколкото му позволяват възможностите, върху работата си…

— … типично за нашия Том, покрива всички бази едновременно — отбеляза Бил с мъдро одобрение.

— Разбира се, нашето приятелче Марк Рос, далеч не беше зарадван. Нямаше накъде да мърда, обаче.

— Браво! — усмихна се Бил. Мол също пуска усмивка. Иска ми се да й изкрещя: на какво се усмихваш, пуйко такава, какво общо има всичко това с теб. В този момент Бил добави:

— А, между другото, взел съм билети за Годишните.

— Чудесно!

— Какви годишни? — питам. — „Четирите годишни…“.

— Билети за годишните мачове В Айброкс за мен и твоя човек, които е голям син фен.

— Какво?

— За футбол. Става дума за Глазгоу Рейнджърс.

— Ъ?

— Малко да се разсеем на чист въздух — казва с овче изражение Хю.

— Но ти си от „Дънфърмлайн“. Винаги си бил от „Дънфърмлайн“! — без всякакъв повод започнах да се навивам аз. — Дори си ме водил в Ийст Енд Парк… когато…

Не можах да довърша изречението си.

— Е, скъпа… какво са „Дънфърмлайн“… искам да кажа, никога не съм бил истински фен, те бяха просто местния отбор. Сега нещата са други. Трябва да поддържаме шотландските отбори за мачовете в Европа. Освен това, изпитвам голямо уважение към Дейвид Мъри. А в Айброкс знаят как да посрещат туристи. „Дънфърмлайн“ са от друг свят… а и винаги съм бил син, дълбоко в себе си.

— Ти беше фен на „Дънфърмлайн“. Ходили сме заедно. Спомням си, когато загубиха купата от „Хибс“. Ти беше съкрушен. Плака като малко момче!

Мол се усмихва на думите ми, а Хю изглежда притеснен.

— Скъпа, предполагам, че Бил и Мол не ги интересуват нашите спорове за футбол… да не говорим, че никога преди не си се интересувала от тази игра… какъв е проблемът?

Какъв е проблемът?

— О, няма проблем… — отегчено отстъпвам.

Това преля чашата. Един мъж може да смени жена си, но какъв мъж е той, ако смени отбора си… това показва липса на характер. Това е човек, който е загубил представа кои са важните неща в живота. Никога не бих могла да живея с подобен мъж.

— Мол е направила чудесен чеснов пастет! Просто невероятен!

— Никакъв проблем, просто — казва Мол.

— Наистина съжалявам, Мол, но нямам никакъв апетит — казвам аз, гризейки филийка френско хлебче. Бил едва не ми изкара акъла, подскачайки рязко и паркирайки точно под циците ми празна чиния.

— Опа-а! Полиция за борба с трохите! — казва Бил, насилвайки усмивка по притесненото си лице.

— Килимът ни е съвсем нов — казва с извинителен тон Мол.

— Да, голямо притеснение е — чух се да произнасям.

Време беше да се махаме.

След тази вечеринка, през която умирах хиляди пъти, Бил каза:

— Хю, Хедър като че ли не е много добре. Цялата се поти и трепери.

— Да не си хванала грип, а Хедър? — интересува се Мол.

— Хайде, скъпа, май е по-добре да си ходим — кимва Хю.

Когато се върнахме вкъщи, започнах да си събирам багажа. Хю дори не се усети. Легнахме си и аз казах, че ме боли главата.

— Така ли — отвърна той и се унесе.

Събудих се, когато вече беше готов за работа. Беше облякъл костюма си. Аз още бях зле. Надвеси се над мен:

— Трябва да се приготвяш за работа, Хедър. Ще закъснееш. Хайде, скъпа, раздвижвай се. Разчитам на теб!

След това потегли.

Същото направих и аз.

Оставих бележка.

Скъпи Хю,

От известно време нещата между нас не вървят. Може би вината е моя, защото през всичките тези години се примирявах с промените у теб и в живота ни. Всичко това ставаше бавно, нещо като твоя пример за „сварената жаба“, който даваш на бизнес семинарите. Нещата се променят толкова бавно, че не усещаш кога са се изплъзнали от контрол.

Няма място за вина или оправдания. Просто свърши. Вземи парите, къщата, предметите и т.н. Не искам да поддържаме връзка, защото между нас няма нищо общо и ще бъде фалшиво и неприятно. Без лоши чувства от моя страна.

Хедър

Изведнъж почувствах някакъв освобождаващ гняв и написах:

P. S. Искам да знаеш, че сексът с теб през последните години за мен беше като изнасилване.

После го прочетох и откъснах ивицата с PS. Не исках да се забърквам в подобни обяснения. Просто исках да свърши.

Взех такси до гарата, после влакът до Хаймаркет и отново такси до квартирата на Мари. Мислех през цялото време за записи, плочи, клубове, дрога и прясна боя върху платно. Също и за момчета. Момчета. Не мъже. Не исках да се занимавам повече с мъже, мъжете бяха най-големите хлапаци на този свят.